Серия
Братята Макейд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Return of Rafe MacKade, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 196 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Нора Робъртс. Завръщането на Рейф

ИК „Коломбина прес“


Пролог

Братята Макейд сякаш нарочно си търсеха белята. Беше им обичайно занимание. В малкото градче Антиетам, Мериленд, старанието им невинаги се увенчаваше с успех, но пък и търсенето бе достатъчно забавно.

Щом се наблъскаха в купения на старо шевролет на Джаред, веднага се скараха кой ще поеме волана. Колата беше на Джаред, пък и той бе най-големият, но това нямаше особена тежест пред тримата му братя.

Рейф бе поискал да шофира. Изпитваше нужда да се понесе с бясна скорост, да профучи по тъмните криволичещи пътища, натиснал докрай педала на газта, подгонен от безразсъдното си и отвратително настроение. Смяташе, че може би ще успее да го остави далеч зад себе си или пък да се сблъска с него челно. Ако го блъснеше, окървавеше, победеше, знаеше, че просто ще продължи да кара, докато се озовеше някъде другаде.

Където и да е.

Бяха погребали майка си преди две седмици. Може би защото очите му с цвят на нефрит издадоха опасното му настроение, Рейф загуби при гласуването. Накрая Девин пое волана, а Джаред се настани до него. Рейф бе потънал в мисли на задната седалка заедно с най-малкия си брат Шейн.

Братята Макейд бяха буйна и опасна група. Високи и стройни като диви жребци, юмруците им винаги бяха готови и често пъти нетърпеливи да намерят мишена. Очите им, очите на Макейд, все в различни нюанси на зелено, можеха да нарежат на парчета човек, отдалечен на десет крачки. Когато момчетата Макейд бяха в лошо настроение, разумните хора се отдръпваха на безопасно разстояние.

Поръчаха си бира и започнаха игра на билярд. Шейн естествено взе да мърмори, защото още не бе навършил двайсет и една и в пивницата на Дъф не му сервираха алкохол.

И все пак мрачния бар, изпълнен със задушлив цигарен дим, им допадаше. Ударите и потропването на топките бяха достатъчна проява на насилие, а погледът на хилавия Дъф Демпси — достатъчно тревожен.

Никой не се съмняваше, че момчетата Макейд са в настроение, което неизбежно щеше да породи неприятности. Накрая откриха това, което търсеха.

С увиснала от ъгълчето на устата му цигара, Рейф присви очи срещу дима и прецени удара си. От няколко дни не си бе дал труда да се избръсне и грубата набола брада бе в унисон с настроението му. С твърд удар, последван от меко като коприна плъзване, той вкара в джоба топка номер седем.

— Добре, че поне в едно нещо имаш късмет. — Джо Долин, застанал до бара, плати бирата си. Беше почти пиян, както винаги след залез-слънце, и поради това твърде злобен. Навремето той бе звездата в гимназиалния футболен отбор и се състезаваше заедно с братята Макейд за сърцата на хубавите момичета. Сега, макар да бе само на двайсет и една, лицето му бе започнало да подпухва, а тялото да се отпуска.

Преди да излезе от къщи, бе насинил окото на жена си, но това не го бе задоволило.

Рейф натри с тебешир щеката си и едва-едва отмести поглед към Джо.

— Ще ти трябва нещо повече от билярд, Макейд, за да поддържаш фермата, след като майка ти вече я няма. — Джо залюля бутилката с два пръста и се ухили. — Чух, че ще се наложи да продаваш заради просрочени данъци.

— Погрешно си чул. — Рейф спокойно заобиколи масата, и се замисли за следващия удар.

— Напротив, информацията ми е сигурна. Но вие от семейство Макейд винаги сте били тъпаци и лъжци.

Преди Шейн да успее да скочи напред, Рейф протегна щеката, за да му препречи пътя.

— Той говори на мен — рече тихо. — Нали така, Джо?

— Говоря на всички ви. — Джо надигна отново бирата си и огледа един по един четиримата братя. Макар да бе само на двайсет, Шейн бе заякнал от работата във фермата, но все още бе по-скоро младеж, отколкото мъж. Хладните и замислени очи на Девин не издаваха нищо. Небрежно подпрян на музикалния автомат, Джаред, бе в очакване на следващия ход.

Върна поглед на Рейф. Той беше буен и избухлив. Безразсъдството му беше като втора кожа. — Но може и на теб. Винаги съм те смятал за най-големия неудачник от всички, Рейф.

— Така ли? — Рейф смачка цигарата си и надигна бирата. Отпи, докато двамата довършваха ритуала преди битката, а клиентите се настаниха удобно, за да наблюдават. — Как вървят нещата във фабриката, Джо?

— Поне ми плащат — отвърна Джо. — Имам пари в джоба си. Никой няма да ми вземе къщата.

— Не и докато жена ти сервира по дванайсет часа, за да плаща наема.

— Затваряй си устата за жена ми. Аз печеля парите в моята къща. Не ми трябва жена да ми плаща разходите, както правеше майка ти за твоя старец. Пропиля наследството й, сетне умря и я изостави сама.

— Да, умря. — Гняв, вина и мъка се надигнаха в гърдите му. — Но никога не вдигна ръка върху нея. Никога не й се е налагало да идва в града, скрита зад шалчета и тъмни очила и да обяснява как била паднала. Единственото нещо, върху което майка ти някога е падала, Джо, беше юмрукът на баща ти.

Джо стовари бирата си върху плота, стъклената бутилка се пръсна на парчета.

— Лъжеш. Ще натикам тая лъжа в гърлото ти.

— Опитай.

— Той е пиян, Рейф — промърмори Джаред.

— И какво от това? — Смъртоносните зелени очи се стрелнаха към брат му.

— Няма смисъл да му разбиваш лицето, докато е пиян. — Джаред повдигна рамене. — Не си заслужава.

Но Рейф не търсеше смисъл. Имаше нужда от действие. Вдигна щеката си, вгледа се в нея и я остави на масата.

— Ще си премерим ли силите, Джо?

— Само не тук. — Макар да знаеше, че вече е твърде късно, Дъф кимна към телефона на стената. — Ако направите някоя беля в заведението, ще се обадя на шерифа и много от вас ще се охладят в затвора.

— Дръж си ръцете далеч от телефона — предупреди го Рейф. Погледът му бе достатъчно красноречив, за да накара бармана да отстъпи. — Навън — обърна се той към Джо.

— Ти и аз. — Свил юмруци, Джо се втренчи в тримата Макейд. — Не ща братята ти да ми се нахвърлят, докато ти насинявам задника.

— Нямам нужда от помощ, за да се справя с теб. — И за да го докаже, още щом излязоха, Рейф избегна удара на Джо, стовари юмрук в лицето му и усети удовлетворението от първото проливане на кръв.

Дори не би могъл да каже защо се бие. Джо бе за него по-незначителен и от праха по улицата. Но се чувстваше добре. И дори когато Джо проби защитата му и нанесе удар, пак му беше добре. Юмруците и кръвта бяха единственото ясно решение. Усетеше ли как кокалчетата му се забиват с хрущене в костта, би могъл да забрави всичко останало.

Девин трепна, щом зърна кръвта, потекла от устата на брат му, сетне философски напъха ръце в джобовете си.

— Давам им пет минути.

— Рейф ще го повали за три. — Шейн ухилено наблюдаваше противниците, които с ръмжене се бореха на земята.

— Залагам десет долара.

— Съгласен. Давай, Рейф! — извика Шейн. — Посини му жалкия задник!

След три минути и трийсет секунди Рейф бе възседнал Джо и методично стоварваше юмруците си в лицето му. Джо вече бе избелил очи и ръцете му лежаха отпуснати, Джаред пристъпи напред и дръпна брат си настрани.

— Стига му толкова. — За да приключи въпроса, Джаред притисна Рейф към тухлената стена на бара. — Стига — повтори. — Остави го.

Жестоката ярост бавно се отцеди, гневът в очите на Рейф се стопи, юмруците му се отпуснаха. Усети в тялото си празнота.

— Пусни ме, Джар. Няма да го удрям повече.

Рейф хвърли поглед към мястото, където Джо стенеше почти в безсъзнание. До него Девин броеше парите на Шейн.

— Не прецених колко е пиян — рече Девин. — Ако беше трезвен, на Рейф щяха да му трябват пет минути.

— Рейф никога не би загубил цели пет минути за такъв боклук.

Джаред поклати глава и приятелски обгърна раменете на Рейф.

— Искаш ли още една бира?

— Не. — Той хвърли поглед към прозореца на бара, където повечето посетители се бяха скупчили да наблюдават. Разсеяно избърса кръвта от лицето си. — Най-добре някой да го вдигне и да го закара до вкъщи — извика. — Да се махаме оттук.

Когато отново се настани в колата, болките и отоците започнаха да напомнят за себе си. С половин ухо слушаше въодушевения подробен разказ на Шейн за боя и попиваше кръвта от устата си с кърпата на Девин.

Никъде не отивам, помисли си. Нищо не правя. Нищо не представлявам. Единствената разлика между мен и Джо Долин е, че той е пияница на всичко отгоре.

Мразеше проклетата ферма, проклетия град, проклетия капан, в който затъваше все по-дълбоко с всеки изминал ден.

Джаред си имаше своите книги и учение, Девин — своите странни и досадни размишления, Шейн — земята, която изглежда му носеше удовлетворение. А той нямаше нищо.

В края на града, където започваше възвишението и дърветата се сгъстяваха, Рейф зърна къща. Старото имение на Барлоу. Тъмно, изоставено, обитавано от духове, както се говореше. Стоеше самотно, с репутация, която караше повечето хора от градчето да не му обръщат внимание или пък да го гледат предпазливо.

Също както се отнасяха и към Рейф Макейд.

— Спри.

— Дявол да го вземе, Рейф, да не вземеш да повърнеш? — Не толкова загрижен, колкото уплашен да не пострада, Шейн посегна към дръжката на вратата.

— Няма. По дяволите, Джаред, спри.

Щом колата спря, Рейф изскочи навън и започна да изкачва скалистия наклон. Бодлите на избуялите през лятото гъсти къпини късаха джинсите му. Не беше необходимо да се обръща назад или да се вслушва в проклятията, за да се увери, че братята му го следват.

Изправи се, загледан в триетажната каменна къща. Предположи, че камъните са от кариерата, на няколко километра от града. Някои от прозорците бяха счупени и заковани с дъски, а двойните веранди се бяха огънали като гръб на старица. Някогашната морава бе обрасла с избуяли къпини, магарешки тръни и пирен. Над тях се издигаше изсъхнал дъб — изкорубен и без листа.

Но щом луната се извиси и ветрецът запя в дърветата и високата трева, мястото изведнъж придоби странно очарование. Заради това, че вече двеста години след полагането на основите, тя все още бе права. Затова, че продължаваше да устоява на времето, природните стихии и немарата. И най-вече, помисли си Рейф, задето присъстваше, независимо от недоверието и клюките в града, над който се извисяваше.

— Призраци ли ще търсиш, Рейф? — Шейн застана до него, очите му проблеснаха в мрака.

— Може би.

— Помните ли, когато прекарахме нощта тук, за да докажем, че не ни е страх? — Девин разсеяно откъсна стръкче трева и го смачка между пръстите си. — Май беше преди десет години. Джаред тайно се промъкна на горния етаж и започна да скърца с вратите. А Шейн се подмокри.

— Как не!

— Така си беше.

Спорът предизвика обичайния бой със смушкване в ребрата, на което двамата по-големи братя не обърнаха внимание.

— Кога заминаваш? — тихо попита Джаред. Сигурен бе в това, виждаше го в начина, по който Рейф гледаше къщата, взираше се в нея, отвъд нея.

— Тази вечер. Трябва да се махна, Джар. Да направя нещо далеч оттук. Ако не го сторя, ще стана също като Долин. Може би дори по-лош. Мама почина. Вече няма нужда от мен. Всъщност тя никога от никого не е имала нужда.

— Имаш ли представа къде ще отидеш?

— Не. Може би на юг. Като начало. — Той не откъсваше очи от къщата. Беше готов да се закълне, че тя го наблюдава, преценява го. Чака. — Ще изпратя пари, когато мога.

Макар да изпитваше усещането, че някой откъсва част от тялото му, Джаред само сви рамене.

— Ще се справим.

— Трябва да завършиш юридическия факултет. Мама искаше това. — Рейф хвърли поглед към двамата по-млади, които вече се търкаляха в плевелите. — Те ще се справят чудесно, щом им стане ясно какво искат.

— Шейн знае какво иска. Фермата.

— Да. — Рейф се усмихна и извади цигара. — Прецени сам. Ако се налага, продай част от земята, но не им позволявай да я вземат цялата. Трябва да задържим това, което ни принадлежи. Преди да свърши всичко, този град ще запомни, че името Макейд означава нещо.

Рейф се усмихна по-широко. За първи път от седмици насам болката, която го разяждаше отвътре, намаля. По-малките му братя седяха на земята, покрити с прах и драскотини, и се смееха като побъркани.

Щеше да ги запомни такива, обеща си той, точно такива. Братята Макейд, събрани заедно на скалистата земя, която никой не желаеше.