Нора Робъртс
Ледена страст (12)

Дванайсета глава

— Скъпа, съжалявам, че закъснях. — Адриан леко докосна нежната като на дете буза на Хелън Фюм.

— Не си закъсняла. — Лейди Фюм носеше плътно прилепнала рокля по тялото от зелена коприна с дълбоко деколте, за да покаже смарагдите си и колко е отслабнала през последния месец в Швейцария. — Но имам да уреждам сметки с теб.

— О? — Адриан разкопча пелерината си.

— Разбрах, че от няколко дни си в Лондон, а нито веднъж не ми позвъни.

— Криех се. — Усмихна се, докато сваляше пелерината и я подаваше на чакащия прислужник. — Не ставах за компания.

— О, мила, да не сте се спречкали с Роджър?

— С Роджър ли? — Тя хвана домакинята под ръка и двете заслизаха към просторния хол. Хелън смяташе, че настроението на жената зависи от мъжа. — Изостанала си, Хелън. Това е минала история. Свободна съм тези дни.

— Ще го наредим. Тони Фицуолтър се раздели със съпругата си.

— Пощади ме. Няма нищо по-лошо от мъж, който наскоро се е освободил от свещен брак.

Балната зала с излъскан под и тапети в цвят слонова кост бе изпълнена с хора. Звучеше музика. Виното искреше в кристалните чаши. Ухаеше на мъжки и дамски парфюми. Блестяха бижута. „Милиони лири в скъпоценни камъни и метал“ — помисли Адриан. Тя щеше да открадне нищожна част от всичко това.

Познаваше повечето лица. Това бе един от недостатъците на тези приеми — едни и същи хора, едни и същи разговори, все същата досада.

Забеляза един граф, когото бе освободила от пръстен с рубин и диамант преди шест месеца, и Мадлен Моро — французойка, бивша съпруга на филмова звезда. Мислеше да я ограби следващата пролет. Усмихна им се и взе чаша шампанско от подноса на минаващ сервитьор.

— Както винаги, всичко е толкова хубаво, Хелън.

— Трябваше да свърша страшно много работа за толкова кратко време — отвърна тя, макар че най-изнурителната работа, която свърши, бе да пробва роклята за вечерта. — Но много обичам да се забавлявам.

— Човек трябва да се радва на това, което прави добре — отвърна Адриан и отпи от виното. — За бога, изглеждаш ослепително. Какво направи със себе си?

— Малко пътешествие до Швейцария. — Хелън прокара ръка по изтънялото си бедро. — Там е най-хубавият минерален извор, ако някога имаш нужда. Карат те да гладуваш до смърт и те изтощават, а ти си благодарна за няколкото плода и листа, които ти подхвърлят. Тогава, когато започваш да се чудиш дали да не захвърлиш всичко, те разглезват с масажи на лицето и тялото и с най-изискана римска баня. Преживяване, което никога няма да забравя, мила. И по-скоро ще се самоубия, отколкото да отида някога пак.

Адриан се засмя. Разговорът с Хелън бе винаги приятен. Жалко, че тя и съпругът й обожаваха британската лира.

— Ще направя всичко възможно да избягна минералния извор.

— Докато си тук, трябва да видиш гривната на Конте и Тегари от колекцията на Уиндзорската дукеса. За нея тя предложи по-висока цена от мен.

За миг почувства угризение, но алчността в очите на Хелън я успокои.

— Действително?

— Тя, разбира се, е твърде стара за нея, но това не е от значение в този случай. Познаваш почти всички, скъпа, забавлявай се, а аз ще поема задълженията си на домакиня.

— Разбира се.

Бяха й необходими само петнайсет минути, за да проучи сейфа в спалнята. Мислейки за това, отиде при Мадлен Моро. Нямаше да е излишно да разбере дали възнамерява да пътува през пролетта.

 

 

Филип я видя в момента, в който влезе. Беше от жените, които привличат вниманието на мъжете. Тъй като бе проницателен, той заключи, че е твърде независима и сдържана.

Носеше черна рокля, украсена по врата със скъпоценни камъни. Прилягаше плътно по бедрата й и постепенно се разширяваше. Воланът на роклята бе изпъстрен със златни пайети. Само жена с хубави крака можеше да си позволи такъв тоалет. Филип отпи от чашата си и реши, че нейните изглеждат добре. Диамантени фиби в комплект с проблясващите на ушите й обици придържаха косата. Разпозна я. Запита се защо тази красавица вървеше сама във влажната лондонска вечер далеч от клубовете, ресторантите и нощните заведения. И къде бе виждал лицето й преди?

Поне една от загадките лесно можеше да се разреши. Потупа ръката на мъжа до него и посочи към Адриан.

— Коя е младата жена с великолепните крака?

Мъжът, известен като втори братовчед на Уелската принцеса, отговори:

— Принцеса Адриан от Джакир. Великолепна от главата до петите, съкрушила много сърца. Никога не дава на мъжа повече от времето през деня, докато той пълзи в краката й няколко години.

Разбира се. Клюкарските колони във вестниците, които майка му четеше, винаги съдържаха нещо пикантно и за Адриан от Джакир. Бе дъщеря на арабски тиран и на известна американска филмова звезда. Дали майката не се самоуби? Имаше някакъв скандал, но Филип не помнеше. Сега, след като знаеше коя е тя, намери за още по-странно, че я видя да се разхожда късно през нощта близо до дома на домакините.

Мъжът се завъртя около масата с вкусни хапки, които вече бяха попривършили.

— Да ви запозная ли? — предложи той на Филип. Беше се опитвал да ухажва недостъпната Адриан, но тя го бе пропъдила като комар.

— Не, сам ще се оправя.

Филип я гледаше известно време. Засилваше се подозрението му, че тя не принадлежи към този свят и е наблюдател като него. Провря се през тълпата и стигна до нея.

— Здравейте отново.

Адриан се обърна. Веднага го позна. Би искала да забрави очите му. Помисли малко и се усмихна. Инстинктът й подсказа, че е по-добре да потвърди, отколкото да се престори, че не го познава.

— Здравейте. — Изпи шампанското до дъно и с властен жест му подаде празната чаша, за да го отдалечи от себе си.

— Често ли се разхождате нощем?

— Не толкова често, иначе щях да съм Ви видял. — Филип спокойно направи знак на сервитьора. Замени празната чаша с две пълни. — Тук ли бяхте на гости?

Помисли да излъже, но се отказа. Ако искаше, макар и само Господ да знаеше защо ще иска, той би разбрал, че не казва истината.

— Не, просто се разхождах. Не търсех компания онази вечер.

Нито пък той, но я намери.

— Изглеждахте твърде загадъчна и романтична — облечена в черно, а мъглата се стели в краката ви.

Трябваше да се разсмее, но не го направи. Смущаващ бе начинът, по който я гледаше: сякаш колкото и тайни да имаше, той щеше да ги открие.

— Нямаше нищо романтично. Често съм неспокойна първата нощ след дълъг полет.

— Откъде?

Тя го изучаваше над ръба на чашата.

— От Ню Йорк.

— Колко дълго ще останете в Лондон?

Просто разговаряха. Обаче Адриан се чувстваше неловко.

— Още няколко дни.

— Добре. Тогава можем да започнем с танц и да продължим с вечеря.

Когато взе чашата от ръката й, тя не протестира. Знаеше как да се справя с мъжете. Усмихна се, отмести косата си назад и се съгласи.

Позволи му да я преведе през тълпата до оркестъра. Изненада се от неговите ръце. Имаше вид на мъж, който се чувства удобно във вечерно облекло, но дланта му бе мазолеста.

Ръце на работник, аристократично лице и светски маниери. Съчетанието бе опасно. С усилие на волята Адриан се отпусна в ръцете му. Щом телата им се докоснаха, помежду им сякаш премина искра. Хората смятаха, че е преживяла безброй авантюри, но това не отговаряше на истината. Никой мъж не я бе притежавал и от дете бе решила, че няма да принадлежи на никого.

Усещаше твърдата му ръка на гърба си и мускулестото му рамо под нейната длан. И преди бе танцувала, но това никога досега не бе я смущавало. Оркестърът свиреше бавна, сантиментална мелодия. Въпреки изпитото шампанско, устата й бе пресъхнала. Адриан вдигна очи и дръзко погледна партньора си.

— Приятели ли сте с лорд и лейди Фюм?

— Познати — отговори Филип. Тя ухаеше неповторимо. Парфюмът й навяваше мисли за сумрачни, тихи и тайнствени стаи, ухаещи на тамян. — Запозна ни обща приятелка — Карлота Бънди.

— Да. Карлота. — Адриан се стараеше да го следва. Той танцуваше така, както говореше — плавно и елегантно. При други обстоятелства навярно би изпитала удоволствие. Но като всяко нещо, свързано с него, котешката му грациозност я караше да се чувства неловко. — Мисля, че тази вечер не я видях.

— Не, струва ми се, че е на Карибските острови на сватбено пътешествие с новия си съпруг. — Той я притегли към себе си. Въпреки че тя не се възпротиви, Филип забеляза тревогата в очите й. — Свободна ли сте утре?

— Обикновено съм свободна.

— Ще вечеряте ли с мен?

— Защо?

Това не бе свенлив, а директен въпрос. Притисна я по-близо до себе си, за да се наслади на парфюма й.

— Защото предпочитам да вечерям с красива жена, която се разхожда сама.

Адриан почувства, че той леко заплита с пръсти краищата на косата й. Можеше с поглед да прекрати този флирт, но не го направи.

— Романтичен ли сте? — попита тя. Лицето му бе одухотворено, поетично, слабо, с големи спокойни очи.

— Да, предполагам, че съм романтичен. А Вие?

— Не, и не вечерям с мъж, когото не познавам.

— Казвам се Чембърлейн. Филип Чембърлейн. Да помоля ли Хелън официално да ни представи един на друг?

Питаше се защо името му й се стори познато. Реши по-късно да проучи това, а сега й бе по-интересно да продължи играта. Оркестърът започна да свири по-бърза мелодия. Той не обърна внимание на това и продължи да се движи в същото бавно темпо. Защо това учестяваше пулса й, не знаеше.

— Какво би казала тя за Вас?

— Че не съм женен и съм дискретен за своите работи. Че пътувам и имам загадъчно минало. Че по-голямата част от годината живея в Лондон и имам вила в Оксфордшир. Обичам да играя комар и предпочитам да печеля. Че когато съм привлечен от някоя жена, искам веднага да я опозная. — Поднесе ръката й към устните си и леко докосна пръстите й.

Топлина заля ръката й.

— Защото сте откровен или защото бързате?

— Това зависи от жената — отвърна Филип с усмивка.

Предизвикваше я. Винаги й бе трудно да отхвърли предизвикателството на мъж. Импулсивно реши да приеме, макар да знаеше, че ще съжалява.

— Отседнала съм в „Риц“. Ще бъда готова в осем — заяви Адриан и се оттегли.

Щом момичето се отдалечи, Филип откри, че инстинктивно търси цигара. Ако го бе развълнувала толкова силно само след един танц, интересно как ще се чувства след една вечер, прекарана с нея. Направи знак на сервитьора за още една чаша шампанско.

Бе й необходимо повече от час да се измъкне. Веднъж бе гостувала в лондонското жилище на Фюм, но имаше добра памет. Имаше и плановете на сградата. Първият проблем бе да избяга от лейди Фюм — любезната домакиня, и от експедитивния персонал.

Накрая реши да рискува. Опитът я бе научил, че съчетанието на находчивост и нахалство често пъти й помагаше. Спокойно пое по главното стълбище към втория етаж.

Музиката тук бе приглушена и коридорите миришеха на лимон, а не на парникови рози, с които бяха отрупани масите долу. Вратите, боядисани в пастелно синьо, се открояваха на фона на белите стени. Адриан преброи четвъртата вдясно и почука. Ако се обадеше някой отвътре, щеше да каже, че има силно главоболие и търси аспирин. Никой не отговори. Предпазливо се огледа, преди да отвори. Влезе в стаята, затвори, извади от чантичката си фенерче и внимателно разгледа помещението. Искаше да узнае местоположението на всяка мебел, за да не се блъсне в масата от времето на Луи XIV или в стол от епохата на кралица Ана, ако влезе в стаята, когато домакините спят. Внимателно запомни това, което я интересуваше, и реши, че лейди Фюм би могла да използва декоратор с по-голямо въображение. За щастие, алармената система бе елементарна. Сейфът бе скрит зад приятен морски пейзаж на стената срещу леглото. Той бе с проста ключалка и можеше да го отвори за двайсетина минути.

Тихо се приближи до прозорците и ги провери. Бяха същите като тези на долния етаж и лесно можеха да се отворят с шперц. По пода имаше прах, според нея икономката на лейди Фюм бе твърде небрежна.

Тъкмо се готвеше да излезе, когато дръжката на вратата се завъртя. Тихо изруга, вмъкна се в гардероба и се озова сред костюмите на лорд Фюм като кралски пер. Затаи дъх.

Бе свикнала с тъмнината и проследи отварянето на вратата. Светлината от коридора нахлу в стаята и тя ясно видя Филип. Адриан го проклинаше и се питаше какво прави в стаята. Той стоеше на вратата и внимателно оглеждаше.

„Бдителен е — отново помисли тя. — Прекалено бдителен.“ Изглеждаше опасен. Светлината зад него образуваше ореол около главата му, а лицето му бе в сянка.

„Опасен мъж“ — помисли Адриан, когато го зърна през пролуките на гардероба. Независимо от изисканите си маниери и изтънчената му реч, той би намерил общ език и с хората от улицата.

Докато го проклинаше мислено, Филип се взря във вратата на гардероба. Фактът, че и двамата се бяха промъкнали тайно в стаята, нямаше да й помогне, ако я открие в гардероба на лорд Фюм. Отново го прокле и затаи дъх.

Случайна среща на безлюдна улица, фатално съвпадение, и ето че бе провалил грижливо замисления удар.

Филип се усмихна и това я разтревожи още повече. Сякаш гледаше право в нея. Почти очакваше да я заговори и усети, че търси някакво оправдание. В този момент младият мъж неочаквано се обърна и напусна стаята.

Изчака малко и излезе от гардероба. Оправи полата и косата си. Навярно не сгреши, като се съгласи да вечеря с него. Нещо й подсказваше, че е по-добре да го държи под око, отколкото да го отбягва.

Филип Чембърлейн я принуждаваше да промени плана си. За последен път огледа тъмната спалня. Лейди Фюм щеше да запази смарагдите си поне още малко. Но тя нямаше да пропилее времето и пътуването си. Погледна със съжаление морския пейзаж.

Щеше да задържи Филип Чембърлейн няколко часа на вечеря, ще се върне в апартамента и ще облече работните си дрехи. Мадлен Моро ще изгуби своите сапфирени висулки малко преди заплануваното по графика време.