Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Revenge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Шеста глава

Селест Майкълс обичаше театъра. Като дете реши да стане актриса — не обикновена актриса, а звезда. Моли се на родителите си, убеждава ги, цупи се, придумва ги за уроци по актьорско майсторство. Майката и бащата мислеха, че това е временно увлечение. Продължаваха да мислят така, дори когато я водеха на прослушвания, репетиции и представления в градския театър. Ендрю Майкълс бе експерт-счетоводител и гледаше на живота като на лист с баланс за загуба и печалба. Нанси Майкълс бе красива домакиня, с удоволствие правеше фантастични сладкиши за църковните сбирки. Даже след като театърът бе започнал да диктува живота им, и двамата вярваха, че малката Селест ще изживее обичта си към театралния грим и аплодисментите.

На петнайсет години дъщеря им реши, че е родена да бъде блондинка, и превърна баналната си кестенява коса в златен ореол, който стана нейната запазена марка. Майка й бе ужасена, баща й я мъмри. Косата на Селест остана руса. Тя получи ролята на Марион в представлението на „Музикалният мъж“ в средното училище.

Веднъж Нанси призна пред Ендрю, че би могла да се справи по-добре, ако дъщеря им се бе забъркала в някаква история с момчета и алкохол, отколкото с Шекспир и Тенеси Уилямс.

На следващия ден след като получи дипломата си от средното училище, Селест се премести от уютното предградие на Ню Джърси, където бе прекарала детството си, в Манхатън. Родителите й я изпратиха на влака с чувство на поражение.

Тя се явяваше на прослушвания. За да плаща уроците си по актьорско майсторство и наема на мизерния си апартамент, се хранеше само с хамбургери и пържени яйца. Омъжи се на двайсет години — връзка, която започна бурно и след година свърши със сълзи. От тогава започна нов живот.

Десет години по-късно се наложи като най-добрата театрална актриса, с три награди „Тони“ и апартамент на Сентръл Парк Уест. Подари на родителите си линкълн по случай годишнината от сватбата им. Те още вярваха, че тя ще приключи с актьорството, ще се върне в Ню Джърси и ще свие гнездо с някой симпатичен методист.

Докато вървеше през чакалнята на летището, тя се радваше на относителната анонимност на театралната актриса. Ако хората я забелязваха, виждаха привлекателна добре сложена блондинка. За тях оставаше скрита страстната Маги — котката или амбициозната лейди Макбет. Освен ако Селест не искаше.

Погледна часовника си, като се питаше дали Фоуб ще бъде в самолета.

„Минаха почти десет години“ — помисли тя, като седна и потърси цигара в чантата си. Станаха близки приятелки, когато Фоуб дойде в Ню Йорк на пробни снимки за първия си филм. Селест току-що се бе развела и се чувстваше ужасно. Фоуб бе като глътка свеж въздух, толкова забавна и сладка. И двете нямаха сестра и всяка бе станала сестра на другата. Гостуваха си, когато бе възможно, а ако не можеха, трупаха огромни сметки от телефонни разговори.

Никой не се вълнуваше повече от Селест, когато Фоуб бе номинирана за „Оскар“. Никой не викаше по-силно от Фоуб, когато на Селест за пръв път бе връчена наградата „Тони“.

Характерите им бяха напълно противоположни. Селест бе упорита и енергична, Фоуб — отстъпчива и доверчива. Уравновесяваха се една друга, без да го осъзнават, и имаха приятелство, което всяка ценеше.

След това Фоуб се омъжи и отлетя в пустинното си царство. Кореспонденцията бе непостоянна и след първата година спря. Болеше я. Никога не би си признала, но страдаше от това, че приятелката й я бе забравила. Казваше си, че животът й е съдържателен, богат, постигнала е мечтата си, но дълбоко в сърцето си скърбеше. Селест продължи да праща подаръци на детето, което считаше за кръщелница, и се забавляваше от приповдигнатия стил на официалните бележки, с които Адриан изказваше своята благодарност.

Бе готова да обикне детето. Отчасти защото се омъжи за театъра и от тази любовна афера нямаше да се родят деца и за това, че Адриан бе дъщеря на Фоуб.

Когато съобщиха за пристигането на самолета, стана и се раздвижи. Още малко. Кацането на самолета, минаването през митницата. Тревожеше се. В телеграмата бе казано толкова малко.

Селест помнеше всяка дума:

„Селест. Помогни ми. Моля те да осигуриш два билета за Ню Йорк с «Пан Американ» от летище «Орли» с полета в два часа утре. Посрещни ме, ако можеш. Фоуб.“

Видя ги, когато минаваха през вратите — висока, удивително красива червенокоса жена с момиченце като кукла. Изглеждаха уплашени. Селест не можеше да прецени кой кого окуражава. После Фоуб погледна. Лицето й изразяваше най-различни чувства, като облекчението доминираше. Преди облекчението обаче приятелката й забеляза ужас. Бързо се приближи към двете.

— Фоуб. — Силно я прегърна. Сега само старата дружба имаше значение. — Толкова е хубаво да те видя отново.

— Селест, благодаря на Бога! О, благодаря на Бога, че си тук!

Обезпокои се повече от отчаянието в гласа й, отколкото от факта, че сливаше думите от изпития алкохол. Продължи да се усмихва и погледна Адриан.

— Това е твоята Ади. — Докосна леко главата на детето. Забеляза сенките под очите и изтощението. Приличаше на човек, преживял бедствие, безразличен, унил и шокиран. — Пътували сте дълго, но вече свърши. Колата ми е отзад.

— Никога няма да мога да ти се отплатя — започна Фоуб.

— Не ставай смешна. — Бързо стисна ръката й, после подаде чантата на Адриан. — Купих ти подарък, за да отпразнуваме идването ти в Америка.

Детето погледна куклата и поглади ръкава на роклята й. Кадифето й напомни за Дуджа, но бе твърде уморена да заплаче.

— Красива е. Благодаря.

Селест се изненада. Гласът на детето звучеше така екзотично и чуждоземно, какъвто бе и видът му.

— Нека да получим багажа и отиваме вкъщи, там ще починете.

— Нямаме багаж. — Фоуб се олюля, но се подпря на рамото на Селест. — Нищо нямаме.

— Добре. — Реши, че въпросите можеха да почакат, и прихвана приятелката си през кръста. Погледна детето и разбра, че то също се нуждае от помощ. — Да вървим.

 

 

За разлика от Париж, Адриан почти нищо не забеляза по време на пътуването от летището до Манхатън. В лимузината бе тихо и топло, но тя не можеше да се отпусне. Както и при полета им над Атлантика, внимателно наблюдаваше майка си. Пъхна куклата под мишница и постоянно стискаше ръката на Фоуб. Бе много отпаднала, за да задава въпроси, но бе готова да избяга.

— Колко време мина! — Фоуб гледаше наоколо, като че ли излизаше от транс. Около устата й пулсираше вена, очите й шареха от единия до другия прозорец. — Променило се е и не е.

— Винаги можеш да разчиташ на Ню Йорк. — Селест издиша дима от цигарата си и забеляза, че Адриан смаяна я наблюдава с тъмните си очи. — Навярно Ади ще пожелае утре да се разходи в парка или да иде на пазар. Качвала ли си се на въртележка, Ади?

— Какво е това?

— Дървени кончета, които яздиш в кръг. Има въртележка в парка срещу моя дом. — Усмихна се на момиченцето.

Всеки път, щом спираше колата, Фоуб подскачаше. Колкото майката бе възбудена, толкова детето се владееше. Какво, за бога, щеше да каже на дете, което не знае какво е въртележка?

— Избрали сте най-подходящото време да дойдете в Ню Йорк. Всички магазини са украсени за Коледа.

Адриан помисли за малката стъклена топка и за брат си. Изведнъж й се прииска да легне в скута на майка си и да заплаче. Искаше да си отиде вкъщи, да види баба си и лелите си, да усети миризмата на харема. Но връщане назад нямаше.

— Ще вали ли сняг? — попита тя.

— Да, рано или късно ще вали. — Изненада се от силното си желание да вземе детето и да го успокои. Никога не бе смятала, че има майчинско чувство. Имаше нещо много тъжно и същевременно много силно в начина, по които Адриан стискаше ръката на Фоуб. — Сега времето е топло, но сигурно няма да продължи дълго. — Господи, тя говореше за времето! С облекчение се наведе напред, когато колата забави ход. — Стигнахме — каза Селест, щом спряха до бордюра. — Фоуб, преместих се тук преди пет години. Не бих напуснала това жилище.

Последваха я във фоайето на елегантната стара постройка на Сентръл Парк Уест. Влязоха в облицования с ламперия асансьор и се понесоха нагоре. За Адриан изкачването бе като лека разходка, едва се държеше на крака от умора. В самолета бе се борила със съня, за да е сигурна, че няма да я разделят от Фоуб.

— Когато си починете, ще направим голяма обиколка. — Селест метна палтото си върху облегалката на един стол, като се питаше: „Какво, по дяволите, следва да направя сега?“. — Сигурно сте гладни. Да изпратя ли за храна или да разбия яйца за омлет?

— Не мога да ям. — Фоуб внимателно седна на дивана. Струваше й се, че всяка нейна кост би се счупила при по-рязко движение. — Ади, гладна ли си?

— Не. — Само при мисълта за храна й се гадеше.

— Горкото дете! Толкова е уморено. — Селест я прегърна през раменете. — Искаш ли да поспиш?

— Иди със Селест — каза майка й, преди Адриан да се възпротиви. — Тя ще се погрижи за теб.

— И ти няма да си отидеш?

— Не, ще бъда тук, когато се събудиш. — Целуна я по двете бузки. — Обещавам.

— Ела, миличко. — Селест почти понесе детето нагоре по извитите стълби. Съблече палтото на Адриан и свали обувките й, като не спираше да говори. — Имала си дълъг ден.

— Ако той дойде, ще ме събудиш ли, за да се погрижа за мама?

Ръката на жената трепна, докато галеше косата на момиченцето. Детето имаше сенки от умора, но очите му бяха будни и настоятелни.

— Да, не се безпокой. — Целуна я по челото. — Аз също я обичам, миличко. Двете ще се погрижим за нея.

Успокоена от думите й, Адриан затвори очи.

Селест пусна завесите и остави вратата открехната. Когато излезе от стаята, детето спеше. Фоуб също спеше долу.

 

 

Събуди се от кошмар. Често сънуваше едно и също нещо от петия си рожден ден: влизането на баща й в стаята на Фоуб, плача, виковете, счупените стъкла и себе си — свита под леглото с ръце на ушите.

Събуди се с мокро от сълзи лице и със сподавени викове, за да не събуди другите жени в харема. Не беше в харема. Трябваше да минат няколко минути, докато си спомни къде е и какво се бе случило.

Заминаха за Париж с малък самолет и тя се страхуваше. Градът приличаше на приказка за деца със странно облечените хора и купищата цветя. След това магазините, цветовете, коприните, сатените. Фоуб й купи розова рокля с бяла яка. Не се качиха на върха на Айфеловата кула, но отидоха в Лувъра. И избягаха. Майка й бе изплашена и повърна.

Сега бяха в Ню Йорк с русата жена със звучния глас.

Не искаше да е в Ню Йорк. Искаше да е в Джакир с Джидах, леля Латифа и братовчедите. Адриан заподсмърча и потърка очи. Измъкна се от леглото. Искаше да си отиде вкъщи, където миризмите й бяха познати и където се говореше на език, който разбираше. Взе куклата, подарена от Селест, и тръгна да търси майка си.

Когато стигна до витата стълба, чу гласове. Заслиза надолу и видя майка си и Селест, седнали в голяма бяла стая с черни прозорци. Седна на стъпалото, прегърна куклата и се заслуша.

— Никога няма да мога да ти се отплатя.

— Не ставай глупава. — Селест махна с ръка. — Ние сме приятелки.

— Не можеш да си представиш колко самотна бях през изминалите години. — Прекалено напрегната, за да седи, Фоуб стана с чаша в ръка и започна да обикаля стаята.

— Не, не мога — бавно отговори Селест, обезпокоена от нервното напрежение, което усещаше във всяко рязко движение. — Но бих искала да мога.

— Не знам откъде да започна.

— Последния път, когато те видях, ти сияеше в бяла коприна и тюл и носеше огърлица от „Приказките от хиляда и една нощ“.

— „Слънцето и Луната“. — Фоуб затвори очи и отпи. — Тя е най-красивото нещо, което някога съм виждала. Мислех, че е дар, най-изящният символ на любовта, за който всяка жена би мечтала. Но не знаех, че с нея той ме е купил.

— За какво говориш?

— Ти никога няма да разбереш живота в Джакир. — Обърна се. Очите й бяха зачервени. Пиеше, откакто се бе събудила от неспокойния си сън, но алкохолът не отпускаше нервите й.

— Опитай се да ми обясниш.

— В началото наистина бе хубаво. Поне искам да вярвам, че е било. Абду беше внимателен. И там аз, момичето от Небраска, бях кралица. Опитах да спазвам местните обичаи — облекло, взаимоотношения, всичко това, защото знаех, че Абду държи на тези неща. Когато за пръв път сложих фередже, се почувствах сексапилна и екзотична.

— Като в „Аз мечтая за Джини“ ли? — попита Селест с усмивка, но Фоуб я изгледа с празен поглед. — Не ми обръщай внимание. Лоша шега.

— Нямах предвид фереджето всъщност. Това бе най-малкото, а и Абду държеше да го нося само когато бяхме в Джакир. Първата година пътувахме много и беше като приключение. Когато забременях, се отнасяше с мен като с някакво скъпоценно бижу. Имаше усложнения и той бе възможно най-любящият и загрижен съпруг. После родих Адриан. — Погледна чашата си. — Искам още едно питие.

— Налей си.

Фоуб отиде до бара и напълни чашата.

— Изненадах се, че Абду е разстроен. Тя беше такова хубаво и здраво бебе и бе цяло чудо, че се роди, защото имах два спонтанни аборта. Той постоянно говореше за син, но никога не допусках, че ще се разгневи, ако има дъщеря. Заболя ме. Раждането бе трудно и дълго и отношението му към бебето ме нарани. Имахме ужасен конфликт още в болницата. После стана по-лошо. Лекарите ни казаха, че не мога да имам повече деца.

Фоуб отново отпи. Алкохолът я накара да потръпне.

— Той се промени, Селест. Обвиняваше ме не само за това, че съм родила дъщеря, която не иска, но и за това, че съм го съблазнила да се отклони от задълженията му и традициите.

— Съблазнила си го? Какъв глупак! — Селест изрита обувките си. — Той не ти даде възможност, непрекъснато те отрупваше със стотици бели рози, наемаше ресторантите за интимни вечери. Той те желаеше и беше сигурен, че ще те има.

— Това вече нямаше значение. Гледаше на мен като на тест, някакъв тест, на който се е провалил, и ме мразеше. За него Адриан не беше дар, а наказание, наказание за това, че се е оженил за западнячка, християнка, актриса. Бях свалена в харема и трябваше да съм благодарна за това, че не се е развел с мен.

— Харем? Имаш предвид само жени, фереджета и нарове?

Фоуб отново седна, обхванала чашата с ръце.

— Няма нищо романтично. Това са помещенията за жени. Седиш там ден след ден и слушаш приказките им за секс, за деца и за мода. Положението ти зависи от това, колко момчета си родила. Жена, която не може да роди, е отделена настрана и съжалявана.

— Очевидно не са чели Глория Стайнъм — възкликна Селест.

— Жените изобщо не четат. Не работят, не карат коли. Няма какво друго да правиш, освен да седиш, да пиеш чай и кафе и да чакаш свършването на деня. Или да отидеш на пазара с други жени, забулена в черно от глава до пети, за да не изкусиш някой мъж.

— Фоуб, почакай да отдъхна!

— Така е. Навсякъде сноват полицаи, които бдят за спазване на религията. Бият с камшик заради погрешно изказване, грешна постъпка или нетрадиционно облекло. Не можеш да говориш с мъж, който не е от твоето семейство. Нито дума.

— Фоуб, сега е 1971.

— Не и в Джакир — засмя се и притисна очите си с ръка. — Там времето е спряло. Селест, казвам ти, че изгубих десет години от своя живот. Струва ми се понякога, че са минали сто години, а друг път — само няколко месеца. Там е така. Не можех да имам други деца и Абду се ожени за втори път. Законът позволява. Законът на мъжа.

Селест извади цигара от порцелановия цигаретник върху ниската маса. Гледаше приятелката си и се опитваше да разбере това, което тя й разказваше.

— Чела съм някои статии. През последните две години често пишеха за вас с Абду. Никъде не говориш за това.

— Не можех. Разрешаваше ми да правя изявления само защото искаше публичност заради петролния бум в Средния изток.

— Чувала съм — сухо отговори Селест.

— Би трябвало да си там, за да го разбереш. Дори и на пресата не се разрешава да изнася цялата истина, за да не бъдат прекъснати взаимоотношенията. Билиони долари са изложени на риск. Абду е хитър и амбициозен. Бях там, защото имаше полза от мен.

Селест запали цигарата. Бавно изпусна дима. Не беше сигурна дали половината от казаното не е плод на богатото въображение на приятелката й. Ако част от това бе вярно, имаше едно нещо, което не разбираше.

— Защо остана? Ако си била нещастна, по дяволите, защо не си събра багажа и не си тръгна?

— Страхувах се. След раждането на Ади вярвах, че ще променя положението, ако остана. Той ме биеше.

— Боже господи, Фоуб! — Потресена, Селест се приближи до нея.

— Кошмарите ми не бяха толкова ужасни. Пищях, но никой не ми помагаше. — Поклати глава и изтри сълзите. — Никой не се осмеляваше да помогне. Удряше ме, докато станех безчувствена, и после ме изнасилваше.

— Той е луд. — Прегърна я и я отведе на дивана. — Сигурно си могла да направиш нещо, за да се защитиш. Ходи ли в полицията?

Фоуб тъжно се усмихна и глътна малко от питието си.

— В Джакир е позволено мъжът да бие жена си, ако има основание. Жените се грижеха за мен. Бяха много внимателни.

— Фоуб, защо не ми писа? Защо не ме уведомяваше какво става там? Сигурно съм могла да помогна. Бих помогнала.

— Дори да бях успяла да изнеса писмото тайно, нищо не би могла да направиш. В Джакир Абду е абсолютната сила — религиозна, политическа, юридическа. Никога не си преживявала нещо подобно. Знам, че не можеш да си представиш живота ми там. Започнах да мечтая да си отида. Трябваше ми разрешението на Абду, за да напусна страната легално. Мислех и за бягство. А Адриан? Не можех да си отида с нея, а не можех да живея без нея. Тя е всичко за мен, Селест. Ако не беше детето, отдавна бих сложила край на живота си.

— Колко знае тя?

— Не съм сигурна. Малко, надявам се. Знае какво изпитва баща й към нея, но съм се опитвала да й обясня, че отношението му е повлиян от чувствата му към мен. Жените я обичаха и мисля, че беше щастлива. Освен това тя не знаеше нищо друго. Той възнамеряваше да я изпрати далече.

— Далече? Къде?

— В Германия. На училище. Трябваше да направя нещо. Искаше да я омъжи на петнайсетия й рожден ден.

— Господи! Горкото дете.

— Не можех да понеса това, не можех да понеса мисълта, че тя би живяла така, както аз живях. Пътуването до Париж бе като знамение. Сега или никога. Нямаше да успея без теб.

— Бих искала само да мога да направя още нещо. Бих искала да го намеря и да го кастрирам.

— Никога няма да се върна, Селест.

Приятелката й я погледна изненадана.

— Разбира се, че няма да се върнеш.

— Никога. — Фоуб препълни чашата си. — Ако той ме намери, ще се самоубия, преди да се върна.

— Не говори така. Ти си в Ню Йорк, в безопасност.

— Ами Ади?

— Тя също е в безопасност. — Селест помисли за тъмните, напрегнати очи. — Той ще си има работа с мен. Първото нещо, което трябва да направим, е да се обърнем към пресата, може би към Държавния департамент.

— Не, не, не искам публичност. Не мога да поема този риск заради безопасността на Ади. Тя вече знае повече, отколкото би трябвало.

Бе готова да й възрази, но се отказа.

— Ти трябва да решиш.

— Трябва и двете с Ади да го забравим. Искам да се върна на работа, да започна отново да живея.

— Защо не започнеш първо с живота? Когато позакрепнеш малко, ще можеш да мислиш за работа.

— Трябва да осигуря на Ади дом, училище, дрехи.

— Има време за всичко. Сега можеш да останеш тук, да се съвземеш и двете да се адаптирате.

Фоуб кимна. Сълзите й потекоха отново.

— Знаеш ли, Селест, най-лошото е, че аз все още го обичам!

Момичето безшумно се върна нагоре по стълбите.