Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Revenge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Четиринайсета глава

Адриан закусваше в стаята си. Внимателно преглеждаше заглавията, докато ядеше варено яйце и пиеше втора чаша кафе. Най-неприятното на двойствения й живот бе, че не можеше да разговаря за това, което най-много я вълнуваше. Нямаше с кого да сподели находчивото си хрумване, докато обмисля някой сложен обир. Никой не би разбрал възбудата и напрежението, когато слиза с въже от покрива или се справя със сложни алармени системи. Никой от нейните приятели не би усетил свръхконцентрацията й, докато обмисляше как да постъпи при неочаквана промяна в поведението на охраната. С никого не можеше да празнува и да сподели възбудата от това, че е успяла и в ръцете си държи богатство. Бе самотна, когато се хранеше в хотелските стаи. Усещаше иронията в положението си. Докато нейните сътрапезници говореха за своите последни увлечения и възлюбени, тя не би могла да пророни дума за това, че е прекарала чудесен ден в Лондон, като е откраднала сапфир, голям колкото яйце на червеношийка.

Веднъж сподели със Селест, че се чувства като Кларк Кент. „Твърде малко спя“ — заключи тя. Щом започваше да се сравнява с героите от комиксите, значи бе време да се заеме със себе си. Бе самотна, но постигна целта си.

Вече трябваше да се облече. Чудеше се дали Мадлен е станала, или някой друг е забелязал счупения прозорец. Внимателно бе наместила стъкления кръг, за да не става течение. Ако Люсил не избърше праха от рамката на прозореца, ще минат няколко дни, докато го забележат.

Във всеки случай това не я интересуваше. Тази сутрин Роуз Спероу има работа, а принцеса Адриан ще се качи на самолета в осемнайсет часа.

Облечена с розова тениска и къса кожена пола с червена перука на главата, тя излезе от хотел „Риц“. На входа се разминаха с Филип. Той измърмори някакво извинение, когато я блъсна леко, и момичето остана с отворена уста. Никога нямаше да постъпи така, ако я беше погледнал. Адриан едва се сдържа да не се изсмее и отвърна на кокни: „Няма нищо шефе“.

Портиерът изсумтя демонстративно. Без съмнение за него тя беше работничка, която е забавлявала през нощта някой богат бизнесмен без вкус. Доволна от себе си, Адриан полюшваше бедра, крачейки към станцията на метрото. Отправи се към Уест Енд да предаде скъпоценните камъни на мъж, наречен Фреди.

Към два часа се върна в апартамента си с пачка банкноти от двайсет лири. Фреди бе щедър. Това я караше да мисли, че навярно е намерил клиент, който има слабост към сапфирите. Оставаше само да внесе парите по сметката си в Швейцария и лондонските й адвокати да направят анонимно дарение за фонда „Вдовици и сираци“.

„Без комисионата на Роуз“ — помисли Адриан, докато прибираше червената перука в куфара. Десет хиляди лири бяха добро възнаграждение. Беше по халат, отстранявайки последните следи от грима на Роуз от лицето си, когато на вратата се почука. Завърза колана на халата си и отвори.

— Филип! — изненада се тя.

— Надявах се да ви намеря. — Той прекрачи прага, преди да е затворила вратата под носа му. — Търсих ви преди няколко часа.

— Имах работа. Искате ли нещо?

Той се взря в нея. Въпросът й бе смешен за жена, която стои пред мъж, облечена само в коприна с цвят на слонова кост.

— Надявах се да сте свободна за обяд.

— О, много мило от ваша страна, но след няколко часа напускам Лондон.

— Връщате се в Ню Йорк?

— За кратко време. Ще организирам благотворителен бал и имам много работа.

— Разбирам. — Беше без грим и изглеждаше по-млада и още по-привлекателна. — А след това?

— След това?

— Казахте „за кратко време“.

— Ще бъда в Козумъл — Мексико, на благотворително модно ревю за Коледа. — В същия момент съжали, че му каза. Не обичаше да говори на никого за своите планове. — Извинявайте, Филип, но не съм приготвила багажа си.

— Продължавайте. Може ли да пия нещо?

— Налейте си. — Обърна се и тръгна към спалнята. Перуката вече бе скрита в торба на дъното на куфара, а парите — пъхнати на безопасно място в прекалено голямата чанта за през рамо. Огледа бързо стаята. Не забеляза нищо, което би могло да я уличи, и продължи да събира багажа си.

— Жалко, че заминавате — каза Филип. — Ще пропуснете голяма сензация.

— О! — възкликна Адриан.

Той видя как бързо и умело сгъна един пуловер и стигна до извода, че тя бе свикнала сама и често да събира багажа си.

— Навярно не знаете, че тази нощ е имало кражба.

Взе още един пуловер.

— Не може да бъде! Къде?

— В дома на Мадлен Моро.

— О, господи! — Потресена, каквато би трябвало да е, Адриан се обърна. Филип стоеше облегнат на рамката на вратата с чаша уиски в ръка и я наблюдаваше малко по-строго.

— Горката Мадлен! Какво са й откраднали?

— Сапфирената огърлица. Само огърлицата.

— Само! — Отпусна се на леглото, сякаш почувствала слабост в коленете си. — Това е ужасно! Като си помисля, че всички бяхме на приема у лорд Фюм преди два дни. И тя беше с нея, нали?

— Да. — Филип отпи. Помисли, че тя се справя твърде добре в създадената ситуация. — Да, беше с огърлицата.

— Сигурно Мадлен е съсипана. Чудя се дали да не й се обадя… Не, няма. Тя едва ли би искала да говори с някого.

— Много любезно, че проявявате загриженост към нея.

— Е, трябва да се поддържаме в такива моменти. Сигурна съм, че колието е застраховано, но бижуто на жената е лично. Ще си сипя нещо за пиене, а после ще ми разкажете какво се е случило.

Мина покрай него и отиде в дневната. Филип влезе в спалнята и седна на леглото. Намръщи се, докато отпиваше от чашата. „Тя трябва да има ужасен вкус към одеколоните“ — помисли той, усещайки евтиния парфюм на Роуз. Забеляза късата кожена пола, която още не бе прибрана. „Това не е дреха в нейния стил“ — разсъждаваше той и имаше чувството, че я е виждал преди.

— Полицаите имат ли някакви улики? — попита Адриан, връщайки се с чаша вермут с лед.

— Не мога да кажа. Очевидно някой е влязъл през прозореца на втория етаж и е отворил сейфа в спалнята. Мадлен е била извън града, в същото заведение, където вечеряхме снощи.

— Шегувате се. Странно е, че не я видяхме.

— Отишла е по-късно. Може да се каже, че е пратена за зелен хайвер. Изглежда, крадецът я е примамил да напусне жилището си с обещание за романтична вечеря в полунощ с неизвестен обожател.

— Шегувате се! — Усмихна се, но той не отговори и тя отново стана сериозна. — Това е ужасно за нея.

— И за нейното достойнство.

— Да, това също. — Побиха я тръпки. — Добре, че не е била вкъщи, когато е влязъл. Могъл е да я убие.

Филип отпи от уискито. Питието беше прекрасно. По нищо не отстъпваше на Сянката. Възхищаваше се и на двамата.

— Не мисля — отбеляза той.

Тя остави чашата и продължи да прибира багажа си.

— Казахте, че е взел само огърлицата? Не мислите ли, че това е странно? Със сигурност е имало и други ценни неща в сейфа на Мадлен.

— Само колието го е интересувало.

— Ексцентричен крадец, така ли? — Усмихна се и отиде до гардероба. — Ужасно съжалявам за Мадлен. Сигурна съм, че ще го хванат бързо.

— Все някога. — Изпи уискито. — Търсят млад мъж с брада. Влязъл е в апартамента, като се е представил за унищожител на мишки. В Скотланд Ярд мислят, че е подготвил всичко отвътре. Навярно е повредил алармената система, за да се вмъкне по-късно той или неговият съучастник.

— Сложно е. — Адриан наведе глава. — Вие знаете много неща за обира.

— Връзки. — Прехвърли празната чаша в другата си ръка. — Достоен е за възхищение.

— Крадецът ли? Защо?

— Опитен е, има стил. Фактът, че е подвел Мадлен да не бъде в града, показва неговата изобретателност. Има дарба. Възхищавам се от качествата му. — Сложи чашата настрана. — Добре ли спахте снощи, Адриан?

Тя го погледна. Въпросът му й се стори странен.

— Трябвало ли е да спя добре?

Филип вдигна кожената пола и я заразглежда намръщен.

— Аз не можах да заспя. Странно, разхождах се и стигнах до хотела ви. Трябва да е било около един, един и петнайсет.

Адриан почувства необходимост да пие.

— Така ли? Навярно сте прекалили с шампанското. На мен то ми действа като приспивателно.

Изгледа я продължително.

— Чудно нещо. Тази дреха не е във вашия стил, нали?

Тя взе полата от ръцете му и я сложи в куфара.

— Каприз. Много мило от ваша страна да ме информирате за станалото.

— Това е част от услугата.

— Не искам да ви карам да бързате, Филип, но трябва да се обличам. Самолетът ми отлита в осемнайсет часа.

— Пак ще се срещнем.

Тя повдигна вежди — жест, който бе научила от Селест.

— Може би.

— Пак ще се срещнем — повтори той и стана. Филип действаше бързо и без предупреждение. Ръката му се плъзна по шията й и преди да успее да се стегне, усети устните му върху своите.

Това нямаше да се случи. Тя трябваше да вярва, че не би станало така. Ако той не бе реагирал толкова бързо и тя имаше възможност да се подготви, нямаше да отговори на целувката му. И нима можеше да знае, че неговата уста е толкова топла.

Пръстите му леко обхванаха тила й. Адриан можеше да се отдръпне. Вместо това се наклони към него. Бе само моментна слабост.

Филип беше действал импулсивно. Искаше да изпита наслада от допира си с нея и да й остави частица от себе си. Други жени с готовност щяха да отговорят на целувката му или да го отблъснат. Адриан просто стоеше, изненадана от най-естественото съприкосновение между мъж и жена. Колебанието и смущението й рязко контрастираха с топлината на нейните нежни, отворени устни. Неохотно от тях се отрони тих страстен стон, който развълнува Филип. Пребледняла, тя отстъпи назад. Отново видя страха в очите й. Обзе го непреодолимо желание да я грабне в обятията си. Искаше да разгадае тайните й.

— Моля Ви да си вървите.

— Добре. — Взе ръката й. Тя леко трепереше. „Това не е игра, нито преструвка“ — каза си той. — Не сме свършили. — Докосна с устни скованите й пръсти. — Не, не сме свършили. И двамата знаем това. Приятен полет, Адриан.

Когато остана сама, се отпусна на леглото. Не искаше никога вече да се чувства така.

 

 

— Не ми казваш всичко, Адриан. Усещам го.

— Всичко за какво? — Огледа балната зала в „Плаца“. Оркестрантите настройваха инструментите си. Имаше много свежи цветя. До стената стояха в редица хората от персонала с изгладени униформи и изправени рамене като моряци, строени за преглед.

След няколко минути вратите ще се отворят и в залата ще влезе каймакът на обществото, за да се забавляват. Това бе добре за Адриан. Хилядарката, която всеки от тях плащаше за привилегията да бъде тук, ще бъде вложена за изграждането на ново педиатрично отделение в далечна болница.

— Трябваше да поръчам коледни звезди — каза тя, — те са толкова тържествени, а и Коледа наближава.

— Адриан?

Нетърпението в гласа на Селест я накара да се усмихне.

— Да, скъпа.

— Какво точно се случи в Лондон?

— Казах ти. — Огледа масите. Астрите бяха по-подходящи от коледните звезди. Лилавият цвят хармонираше с пастелно зелените покривки. Тържествени или не, коледните звезди бяха навсякъде по това време на годината.

— Какво премълча, Ади?

— Селест, разсейваш ме, а нямам много време.

— Всичко е съвършено. — Тя хвана ръката й и я отведе по-далече от облечените в смокинги оркестранти. — Случило ли се е нещо?

— Не, защо?

— Много си напрегната, откакто се върна от Лондон.

— Откакто се върнах, постоянно съм заета — отвърна Адриан и леко докосна с устни бузата на приятелката си. — Знаеш колко важно е това за мен.

— Да, знам. Никой не го прави по-добре от теб и никой не е заинтересуван повече от теб. Ади, ако се посветиш на тази дейност и й отдадеш силите и таланта си, които използваш в другата, няма да е необходимо…

— Не тази вечер. — Най-лесният начин да прекрати разговора бе да даде знак за отварянето на вратите. — Завесата се вдига, скъпа.

— Ади, ще ми кажеш ли, ако имаш неприятности?

— Ще бъдещ първата, с която ще споделя. — С лъчезарна усмивка момичето пристъпи напред, за да поздрави подранилите гости.

Не беше трудно да направи така, че хората да се чувстват щастливи. Адриан трябваше да спре край всеки гост, да се увери, че храната е първокласна, музиката се чува навсякъде и виното се лее. Проправяше си път между коприна, тафта и кадифе от „Кристиан Диор“, „Сен Лоран“ и „Де ла Рента“. Беше неуморима: приемаше поканите за танц, флиртуваше и ласкаеше. Забеляза Лорин Сейнт Джон, невзрачната втора съпруга на хотелски магнат. Носеше нов накит с диаманти и рубини. Изчака удобен случай и я последва в дамската тоалетна.

Вътре две актриси ожесточено спореха заради някакъв мъж. Имаха късмет, че репортерът от „Пийпъл“ беше мъж. Разбира се, ако обслужващата имаше добра памет, можеше да получи допълнителна петдесетачка, като разпространи историята. Адриан чу Лорин да ругае в съседната кабина и се досети, че се опитва да издърпа твърде тясната си пола. Изчака я при умивалниците. Когато Лорин дойде, актрисите излязоха една след друга, затръшвайки вратата след себе си.

— Знам за кого се караха — каза тя, докато миеше ръцете си.

— Сигурно.

— Той е любовник на едната. Дали ще я остави? — попита Лорин. Взе шише парфюм, помириса го и обилно се напръска.

— Вероятно. — Адриан се отмести на по-светло и извади пудриерата си. — Въпросът е защо тя иска да го задържи.

— Защото той е с много силно изразена мъжественост… така чух. — Госпожа Сейнт Джон седна на едно от удобните бели столчета и начерви устните си. — В последния му филм видяхме на какво е способен. Нямам нищо против да се запозная по-отблизо с него. — Извади посребрена четка с монограм и приглади късата си руса коса.

— Жената може да задоволи своята потребност от секс, без да се унижава. — Адриана говореше убедително, макар че самата тя не бе уверена в това твърдение.

— Разбира се, но и малко унижение не би й навредило. — Лорин се наведе напред и огледа очите си, доволна от това, че чак след години ще е необходимо да си прави пластична операция. — Чие сърце разбиваш сега, скъпа?

— Сега си отдъхвам. — Момичето повдигна косата си и извади от чантата си парфюм. — Лорин, тази огърлица е чудесна. Нова ли е? — Вече знаеше кога е купена и на каква цена. Почти бе определила и след колко време ще смени собственика си.

— Да. — Тя се обърна така, че камъните заблещукаха, отразявайки светлината. — Подари ми я Чарли за първата годишнина от сватбата ни. Миналата седмица.

— А се говореше, че няма да продължи толкова дълго — промърмори Адриан и се премести, за да се полюбува на накита.

— Диамантите са седемдесеткаратови, а рубините — петдесет и осем. Бирмански са.

Да, разбира се. Така работеше мозъкът на Лорин. Адриан я презираше.

— Без да се смятат обиците. — Завъртя главата си, за да ги покаже в най-благоприятна светлина. — За щастие съм достатъчно висока и мога да ги нося. Неприятно е да видиш ниска жена, така накичена с бижута, че се клати под тежестта им. Колкото по стареят, толкова повече се кичат, за да прикрият набръчканата си кожа. Сега ти… — Лорин погледна филигранната огърлица на Адриан, осеяна с диаманти и сапфири. — Ти винаги знаеш какво и как да носиш. Колието ти е много хубаво.

Момичето се усмихна. Ако камъните бяха истински, бижуто й би струвало сто хиляди. Оцветените камъни можеха да се купят за по-малко от сто долара.

— Благодаря — отвърна Адриан. Стана и изчетка полата си. Сребристата пола бе умело съчетана с корсажа от синьо кадифе. — Трябва да отида при гостите. Хайде скоро да обядваме, Лорин, и да обсъдим модното ревю.

— Ще ми бъде приятно. — Погледна долара, оставен от Адриан за жената, почистваща тоалетната. Реши, че сумата е достатъчна и за двете, и бързо пъхна парфюма в чантата си.

Адриан размишляваше за Чарлз и Лорин Сейнт Джон. Модното ревю, на което ще присъстват много звезди, щеше да бъде в новия им хотел в Козумъл. Това бе добре дошло. Всички известни личности щяха да са там. Още по-добре. Улесняваше кражбата. Усмихната си мислеше за подаръка на Лорин. Трябваше по-скоро да обядва с нея.

— За мен ли е тази усмивка?

Изведнъж пред нея се появи Филип и усмивката й се стопи. Преди да се опомни, той я целуна — малко по-настойчиво и по-продължително от обикновена целувка за поздрав. Отдръпна се, без да пуска ръцете й.

— Липсвах ли ти?

— Не.

— За щастие знам, че си изпечена лъжкиня. — Погледът му се плъзна по голите й рамене, по сините камъни на шията и по лицето й. — Великолепна си.

Тя трябваше бързо да направи нещо. Твърде лошо бе, че хората ги гледат, но още по-лошо бе това, че сърцето й биеше до пръсване.

— Съжалявам, Филип, но балът е с покани. Почти съм сигурна, че не си купил билет.

— Но съм разбивач на врати, носещ подаръци. — Извади чек от вътрешния джоб на смокинга си. — За твоето полезно дело, Адриан.

Чекът бе за сума двайсет пъти по-голяма от стойността на билета. Дори и да го мразеше за това, че нарушава установения от нея ред, трябваше да се възхити от щедростта му.

— Благодаря. — Пусна сгънатия чек в чантата си.

Красивата й коса го изкушаваше да зарови пръстите си в нея.

— Ще танцуваш ли с мен?

— Не.

— Страхуваш се, че отново ще те хвана?

Тя присви очи. Той й се присмиваше. Това не можеше да понесе.

— Отново? — Но гласът й не бе леден, както тя се надяваше.

Сега той се засмя високо.

— Очарователна си, Адриан! Знаеш ли, че непрекъснато мисля за теб?

— Очевидно нямаш с какво да запълваш времето си. Извини ме, но имам работа.

— Ади. — Като ветеран, който винаги избира подходящия момент, Селест неусетно застана до нея. — Не си ме представила на твоя приятел.

— Филип Чембърлейн. Селест Майкълс — процеди тя през зъби.

— Гледал съм госпожа Майкълс. Много пъти е разбивала сърцето ми на сцената. — Филип целуна ръката й.

— Жалко, че не съм го знаела досега. — От пръв поглед прецени положението и Филип. Според нея той бе мъж, който може да доведе всяка жена до лудост. — В Лондон ли срещнахте Ади?

— Да. Жалко, че тя не остана по-дълго. — Плъзна ръката си през рамото до тила на Адриан. — Отказва да танцува с мен. Навярно вие ще се съгласите.

— Разбира се. — Хвана го под ръка и дяволито се усмихна. — Разгневили сте я.

— Надявам се да е така.

Селест сложи ръка на рамото му.

— Ади не се стряска лесно.

— Да, разбирам. Вие сте привързана към нея.

— Много я обичам. И възнамерявам да я пазя от вас, господин Чембърлейн.

— Филип. — Обърна я така, че да наблюдава Адриан, която се бе навела над възрастна дама. — Тя е забележителна жена, повече, отколкото изглежда на пръв поглед.

Стори й се, че той намеква за нещо. Внимателно го изгледа.

— Вие сте проницателен. Всъщност тя е много чувствителна и уязвима. Ще ми бъде мъчно, ако някой я нарани. А аз въобще не съм чувствителна, Филип. Имайте го предвид.

Той се усмихна.

— Мислили ли сте някога за по-млад мъж?

Селест разбра комплимента и се засмя:

— Вие сте чаровник. И тъй като ме забавлявате, ще ви дам малък съвет. Търпението би повлияло на Ади повече, отколкото чарът.

— Ще го имам предвид — отвърна Филип.

Наблюдаваше Адриан в момента, когато тя докосна шията си с ръка и разбра, че огърлицата не е там. Бе изненадана и объркана. След миг се овладя и осъзна какво е станало. Той й се усмихна и кимна. Огърлицата й от изкуствени диаманти и сапфири бе в джоба му.

„Мръсник! Долен мръсник. Беше я откраднал. Бе взел огърлицата от шията й, без да усети. После й се подигра. Гледаше я и се хилеше. Ще плати за това — каза си Адриан, докато слагаше ръкавиците в чантата си. — Ще плати за това още тази вечер.“

Знаеше, че е безразсъдно. Нямаше време спокойно да разработи плана си. Съзнанието й бе заето от мисълта, че той е откраднал огърлицата, присмял й се е и я е предизвикал. Селест случайно спомена, че е отседнал в „Карлайл“. Повече нищо не й трябваше.

Разполагаше с един час да се преоблече в работните си дрехи. Не би могла да подкупи дежурния служител. Персоналът в „Карлайл“ бе известен със своята честност. Щеше да проникне в стаята му с взлом.

Адриан се втурна във фоайето. На рецепцията имаше само един млад служител. Благославяйки късмета си, залитна към него.

— Моля Ви — започна тя с френски акцент. — Двама мъже навън се опитаха да… — Олюля се, изтръпнала от ужас. — Трябва да извикам такси. Бях тръгнала да се разхождам сама. Вода, s’il vous plait! Бихте ли ми дали чаша вода?

— Сториха ли ви нещо?

Той вече заобикаляше бюрото, за да й помогне да седне. Тя извърна лице към него, уверена, че изглежда съвсем безпомощна.

— Не, само ме изплашиха. Опитаха се да ме вкарат в една кола, а наоколо нямаше никого…

— Не се тревожете. Сега сте в безопасност.

„Той е толкова млад“ — мислеше Адриан, облегната на него. Твърде лесно бе да се възползва от съчувствието му.

— Благодаря. Вие сте толкова мил и добър. Бихте ли извикали такси? Но първо чаша вода, ако обичате, или… по-добре бренди.

— Разбира се. Опитайте се да се успокоите. Ще се върна след минута.

Една минута бе всичко, от което се нуждаеше. Щом мъжът излезе, тя стана и отиде до компютъра. Усмихна се, когато разбра на кой етаж е Филип. Бе сигурна, че самодоволно спи в очакване на следващия й ход. Едва ли би допуснал, че тя ще дойде толкова скоро.

Служителят се върна с чаша бренди и я намери отпусната на стола със затворени очи и ръка на гърдите.

— Много сте любезен. — Докато пиеше, ръката и леко потрепери. — Трябва да си отида. — Избърса сълза от очите си. — Най-добре ще се чувствам вкъщи.

— Да се обадя ли в полицията?

— Не — отвърна тя с усмивка. — Не ги видях в тъмното. Благодаря на Бога, че успях да избягам и да дойда тук. — Подаде му чашата й стана. — Никога няма да забравя добрината Ви.

— Не съм направил нищо. — Поласкан, младежът гордо изпъчи гърди.

— За мене беше много. — Адриан се облегна на него, докато излизаха навън. Таксито, на което предварително бе заплатила да чака наблизо, се приближи до тротоара.

— Merci bien. — Целуна го по бузата и влезе в колата. Щом се отдалечиха, Адриан се изправи на седалката. — Ако обичате, спрете зад ъгъла.

— Искате ли отново да ви чакам?

— Не. — Подаде му банкнота от двайсет долара. — Благодаря.

— Пак заповядайте, госпожице.

След петнайсет минути стоеше пред вратата на Филип. Използва служебния вход и асансьор. Оставаше само да отключи бравата и да махне предпазната верига. Отварянето на вратата стана по-бавно, отколкото трябваше, което според нея се дължеше на това, че е ядосана и нетърпелива.

В апартамента беше тихо. Филип не бе пуснал завесите в дневната и светлината в стаята й позволяваше да се ориентира. За по-малко от пет минути тя разбра, че в помещението няма нищо ценно.

В спалнята бе тъмно. Запали фенерчето си. Внимаваше да не го насочва към леглото, въпреки че с удоволствие би осветила лицето му и би го изплашила до смърт. Щеше да е достатъчно удовлетворена да си върне огърлицата и да вземе диамантените копчета, които Филип носеше на бала.

Адриан започна тихо да претърсва стаята. Би било много неприятно, ако е оставил скъпоценностите в сейфа на хотела. Не мислеше, че е постъпил така. Беше се прибрал късно, почти в три часа. Тя забеляза, че той е оставил всичко върху раклата и се е пъхнал в леглото.

Под грижливо сгънатите ризи от „Търнбъл“ проблесна нейната огърлица. До нея имаше мъжка кутия за бижута с монограм, изобразяващ алигатор. Освен диамантените копчета за ръкавели откри други от масивно злато, карфица за вратовръзка с изключително красив топаз и някои подбрани с вкус скъпи бижута на мъжката суета.

Зарадвана, пусна кутията и огърлицата в чантата си. Съжаляваше, че няма да види лицето му сутринта, когато открие липсата им. Обърна се… и се сблъска с него.

Неочаквано той я грабна и я прехвърли през рамо. Риташе във въздуха и остана без дъх, щом я хвърли върху леглото. Можа само да изругае, когато Филип приклещи ръцете й към тялото и се стовари върху нея.

— Добро утро, скъпа — поздрави той и притисна устни към нейните. Ръцете й се напрягаха, тялото й се съпротивляваше, дори когато устните й станаха горещи и се разтвориха. Възбуден от това, Филип я целуна по-чувствено, отколкото бе възнамерявал.

Отдръпна се, като държеше с една ръка двете й китки, и се протегна към лампата. Светлина обля стаята. Стана му приятно, че я вижда в леглото си.

Адриан осъзнаваше положението, в което бе изпаднала. „Вината е изцяло моя“ — мислеше тя ядосана. В продължение на десет години крадеше най-хубавите бижута със самообладание и логика. Сега бе хваната заради евтината огърлица и собствената си гордост.

Единственото, което можеше да направи, бе да се държи нахално.

— Пусни ме!

— В никакъв случай.

Продължаваше да я държи за китките с едната си ръка, а с другата отмести косата от лицето й.

— Трябва да признаеш, че ловко те вкарах в леглото си.

— Дойдох за огърлицата си, а не да бъда с теб в леглото.

— Можеш да получиш и двете. — Ухили се той. Адриан се отскубна от ръцете му. Бе много по-силна, отколкото изглеждаше. Филип разбра това, когато му нанесе силен удар в корема. Притисна ръцете й между телата им и приближи лицето си към нейното. — Добре, по-късно ще обсъдим това.

Тя не бе студената принцеса Адриан с гневен поглед, а жената, която подозираше, че е всъщност — страстна, неуловима и… объркана.

— Ти си виновен. Ти си мръсник!

— Виновна си за две неща. Изненадан съм, че поемаш такъв риск, за да върнеш огърлицата си обратно. Тя струва само неколкостотин лири. Нищожна стойност, Ади.

Думите му я накараха да осъзнае, че той разбира от скъпоценни камъни. Попита задъхана:

— Защо я взе?

— От любопитство. Питам се защо принцеса Адриан носи цветно стъкло?

— Има по-полезни неща, за които да харча парите си. — Беше гол от кръста нагоре. Тя усещаше как бие сърцето му. — Ако ме пуснеш да си отида, ще я взема и ще забравим случилото се. Няма да се обадя в полицията.

— Направи нещо по-добро.

Адриан дишаше нормално и се надяваше, че вече може да се владее.

— Какво искаш?

Той я изгледа продължително, преди да отговори:

— Не е трудно да оставя постъпката ти без последици.

— Няма да се извинявам за това, че съм влязла в стаята ти да си взема огърлицата.

— А какво ще кажеш за моята кутия за бижута?

— Исках да ти отмъстя. — За миг очите й станаха гневни. — Вярвам в отмъщението.

— Добре звучи. Ще пиеш ли нещо?

— Да.

Отново й се усмихна.

— Обещай тогава, че ще стоиш тук. Можеш да избягаш, Адриан, и тъй като не съм облечен, сега няма да те гоня. Но и утре е ден.

— Имаш думата ми. Искам да пия нещо.

Той стана и й даде възможност да седне на стола. Докато наливаше в чашите, тя свали ръкавиците си.

— Ще пиеш ли уиски?

— Да. — Пое чашата и отпи.

Филип седна на ръба на леглото.

— Надявам се да ми обясниш поведението си.

— Ще те разочаровам. Не ти дължа никакво обяснение.

— Предизвикваш любопитството ми. — Взе кутия цигари. — Знаеш ли, че се отказах да пуша, преди да те срещна.

— Съжалявам — усмихна се тя. — В края на краищата това зависи само от волята ти.

— Имам воля, но я използвам за друго. — Огледа я от горе до долу. — Въпросът ми е защо жена като теб краде?

— Не е кражба да вземеш това, което ти принадлежи.

— Огърлицата на Мадлен Моро не беше твоя.

Едва не се задави с уискито.

— Какво общо имам аз с това?

Пушеше замислен и я наблюдаваше. Тя не беше дилетант, нито новак в занаята.

— Ти открадна сапфирите, Ади. Или знаеш кой го е направил. Говори ли ти нещо името Роуз Спероу?

Продължи да пие, макар че дланите й се изпотиха.

— Трябва ли да ми говори нещо.

— Причината е в полата. Бързо разбрах как стоят нещата. Ти отвлече вниманието ми, но когато посетих нашия общ приятел Фреди, той спомена за Роуз и я описа. И аз се сетих за късата кожена пола. Пола, която ти едва ли би облякла.

— Ако продължаваш да правиш разни догадки, ще си тръгна. Не съм спала цяла нощ.

— Седни.

Острият му тон я предупреди да не усложнява положението.

— Ако правилно те разбирам, ти си си втълпил, че аз съм замесена в кражбата в дома на Мадлен Моро. — Остави чашата настрана и отпусна рамене. — Мога ли да те попитам защо според теб съм го направила? Едва ли имам нужда от пари.

— Въпросът не е в нуждата, а в мотива.

Сърцето й биеше неспокойно, но смело го гледаше в очите.

— Ти какъв си, човек от Скотланд Ярд?

Той се засмя и изтръска цигарата си.

— Не точно. Чула ли си израза „крадец да хване друг крадец“.

Изведнъж се досети. Тя бе чувала да се говори за легендарен крадец, известен само като Ф.Ч. Описваха го като чаровник, безмилостен и съвършен в занаята си.

Крадеше само скъпоценности. Някой й бе казал, че той взел Уелингфордския диамант — седемдесет и пет каратов първокласен камък. После се отказал. Кой знае защо, Адриан винаги си го бе представяла като възрастен мъж. Отново посегна към чашата с уиски.

Каква ирония! Най-после да бъде заедно с човек от занаята, и то най-добрия, и да не може да говори професионално с него.

— Твърдиш, че си крадец?

— Бях.

— Чудесно. Тогава аз мога да кажа, че ти си откраднал огърлицата на Мадлен Моро.

— Бих го направил преди няколко години. Въпросът е, че ти имаш пръст в обира и аз искам да знам защо.

Тя стана и завъртя чашата с малкото останало в нея уиски.

— Филип, ако съм замесена в кражбата, причината не те интересува.

— Не можеш да ме впечатлиш с титлата си или със салонните си маниери. Или ще ми кажеш, или аз ще кажа на началниците си.

— Кои са те?

— Работя за Интерпол.

Адриан вдигна чашата и я пресуши.

Филип продължи:

— Свързват няколко кражби в продължение на десетилетие с един неуловим човек. Сапфирите на Моро са последният обир в твърде дългия списък.

— Интересно. Но какво общо имам аз с това?

— Ако се споразумеем, мога да измисля нещо и да не те намесвам.

— Много мило от твоя страна — отвърна тя и сложи чашата настрана. — Или би било мило, ако си прав. — Знаеше, че положението й е опасно, но продължаваше да се усмихва самоуверено. — Можеш ли да си представиш колко ще се забавляват приятелите ми, когато им кажа, че са ме взели за крадец? Седмици наред ще ги развличам с това.

— По дяволите, не виждаш ли, че се опитвам да ти помогна? — Бързо стана, хвана я за раменете и я разтърси. — Не се опитвай да играеш пред мен! Сами сме и е излишно да се преструваш. В нощта на обира те видях — облечена в черно — да се вмъкваш през служебния вход на хотела, в който бе отседнала. Ясно ми е, че трябваше да продадеш скъпоценностите. Замесена си, Ади. За бога, бил съм в занаята! Знам какво е.

— Нямаш нищо съществено, което да предадеш на началниците си.

— Не още. Въпрос на време. Никой не знае по-добре от мен колко големи са шансовете след години. Ако си в беда и ако трябва да продадеш няколко дреболии, за да спасиш репутацията си, нямам причина да ти преча, като те излагам. Кажи ми, Ади! Искам да ти помогна.

Беше смешно, но беше искрен. Нещо я караше да му вярва.

— Защо?

— Не ставай глупава — промълви той и доближи устните си до нейните.

Не го отблъсна. Страстта на Филип бе опасна като нейната. Ръцете му бяха в косата й — силни, властни. Леко отмести главата й назад. За пръв път пръстите й опипваха бавно и с наслада мъжка плът. Усети топлина в стомаха си, желанието постепенно прерасна в горещина, после в болка и в огън.

Той знаеше, че е лудост да я желае сега, да забрави всичко и да потъне в нея. Но тя бе олицетворение на нежност и сила, на трепети и желания. Ароматът, който излъчваше кожата й, замая главата му, когато двамата паднаха на леглото.

Той забрави финеса и изискаността, с които подбуждаше желанието. Която и да е, каквито и тайни да имаше, страстно я желаеше. Беше се съблазнявал от вътрешния огън на диамантите, от арогантния пламък на рубините, от блясъка на сапфирите. Откри у Адриан всичко, което преди бе намирал само в скъпоценните камъни.

Тя бе малка и лека. Косата й се обви около него, когато паднаха на леглото. Омайваше го с парфюма си. Усети на езика й упойващия вкус на уискито. Безразсъдната й отзивчивост му пречеше да се владее. Пъхна ръка под пуловера й и долови с дланта си, че сърцето й бие до пръсване.

Никога не се беше чувствала така. Година след година тя си втълпяваше, че никога няма да позволи да се чувства така. Не заради себе си. За пръв път желаеше като жена да получи и да даде. Обаче, когато тялото й бавно се отдаде на удоволствието, я облада страха. Тя видя мокрото от сълзи лице на майка си и чу самодоволното пъшкане на баща си.

— Не! — изкрещя и отблъсна Филип. — Не ме докосвай! Недей!

Той сграбчи китките й, докато се мъчеше да се освободи от него.

— По дяволите, Адриан! — Обзет от ярост, Филип я издърпа към себе си. На езика му напираха жлъчни обвинения. Не ги изговори. Сълзите в очите й бяха искрени, както и ужасът, стаен в тях.

— Добре, успокой се! — Отпусна ръцете й и се опита да говори тихо. Тя беше като влакчето в Пратера, на което още не знаеше дали иска да се повози. Продължаваше да се бори с него. — Спри! Няма да ти направя нищо.

— Пусни ме да си отида. — Гърлото й бе така стегнато, че даже шепотът причиняваше болка. — Махни ръцете си от мен.

— Не нападам жени — спокойно отвърна той. — Бих се извинил, ако съм те разбрал погрешно, но и двамата знаем, че не съм.

— Казах ти вече, че не съм дошла тук да спя с теб. — Измъкна едната си ръка, после другата. — Ако очакваш да се позабавляваш, ще се разочароваш.

Внимателно се отдръпна от нея.

— Някой те е оскърбил.

— Истината е, че не ми е интересно.

Преди да я докосне отново, тя се измъкна от леглото и грабна чантата си.

— Истината е, че се страхуваш.

Той също стана от леглото. Но знаеше, че след това чаршафите ще миришат на нейния парфюм и мисълта за нея ще го преследва през останалата част от нощта.

— От мен ли се страхуваш или от себе си.

Ръцете й трепереха, когато преметна чантата през рамо.

— Собственото „аз“ на мъжа е безкрайна омая. Довиждане, Филип.

— Само един въпрос, Адриан.

Тя се спря на вратата с наведена глава.

— Сами сме тук. Искам да знам истината. Лично за себе си. Заради мъж ли се забърка във всичко това?

Тя би трябвало студено да се усмихне и да излезе, без да отговори на въпроса му. Хиляди пъти щеше да се пита защо не го направи.

— Да.

Видя баща си да отминава с безразличие сълзите в очите на майка й и нейния тих плач.

— Да, заради мъж.

Обзе го разочарование и яд.

— Заплашва ли те? Изнудва ли те?

— Задаваш ми три въпроса. — Усмихна се пресилено. — Ще ти кажа истината. Правила съм всичко по свой избор. — Спомни си нещо, бръкна в чантата си, извади неговата кутия за бижута и му я подхвърли. — Гарван, гарвану око не вади, Филип. Поне засега.