Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Revenge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Двайсета глава

В Лондон валеше сняг. На бордюрите имаше натрупани снежни купчини, почернели и грозни. Снегът по покривите бе бял и блестеше на слабото слънце. Силен вятър пронизваше през палтата и шапките минувачите.

Студът проникваше в костите и го принуждаваше да побърза за ароматния чай. Само преди няколко часа Филип бе под знойното мексиканско слънце.

— Чаят е готов, момчето ми. — Като опитваше да разбере какво се е случило, Мери Чембърлейн влезе в уютния си салон. Филип се отдели от прозореца и пое от нея подноса, отрупан с любимите му сладки от детството. И колкото и мрачно да бе настроението му, той се усмихна. Майка му винаги се опитваше да го глези независимо дали има средства или не.

— Приготвила си за цяла армия.

— Трябва да предложиш нещо на госта си. — Тя седна до масичката и започна да налива чая. Сервизът бе хубав, от майсенски порцелан, с бледорозови рози и златни листа. Харесваше го. — Мисля, че преди да дойде, можем да поговорим.

Сложи доста сметана в чая му и си спомни, че той не използва захар от дванайсетгодишна възраст. Все още не можеше да повярва, че е минал трийсетте. Тя самата не се чувстваше възрастна. Като всяка майка смяташе, че синът й е твърде слаб, и сложи в чинията му две парчета кекс, поръсен с пудра захар. Подслади чая си и го разбърка. Нищо не можеше да се сравни с горещия сладък чай в зимния следобед.

— Харесва ли ти?

— Ммм.

— Изпий си чая, момчето ми. Човек не се чувства добре, когато преминава от един климатичен пояс в друг. — Щеше да разбере това, което го тревожеше.

Той машинално се подчини. Внимателно огледа майка си. През последните няколко години бе понапълняла и изглеждаше по-добре. Преди бе твърде слаба. Сега лицето й бе приятно закръглено и макар кожата й да не бе свежа като на момиче, имаше руменината на зрялата жена. И няколко бръчки, разбира се — резултат колкото на възрастта, толкова и на смеха. Мери винаги се смееше. Очите й бяха ясносини и невинни.

Филип не приличаше на майка си, а на мъжа, който за кратко време се бе вмъкнал в живота й и след това я бе изоставил. Като дете това много го измъчваше и той търсеше, да открие баща си във всеки мъж — от пощаджията до регента на принца. И днес не знаеше как щеше да постъпи, ако го бе открил.

— Променила си прическата.

Мери опипа косата си. Движението й бе кокетно и естествено.

— Да. Какво мислиш?

— Че си красива.

Засмя се щастлива.

— Имам нов фризьор. Казва се господин Марк. Господин Марк — представяш ли си? — Извърна очи и облиза останалата на пръста й пудра захар. — Така те омайва, че неусетно му даваш допълнителен бакшиш. Всички момичета са полудели по него, но мисля, че той има друго вероизповедание.

— Член на епископалната църква ли е?

Очите й заблестяха. Нейният Фил винаги се шегуваше.

— Да. Сега… — Облегна се назад с чаша в ръка и се усмихна. — Разкажи ми как премина ваканцията ти. Надявам се, че не си пил от водата. Говори се, че е много замърсена. Добре ли прекара?

Той си припомни пълзенето през въздухопровода, криенето в стенния гардероб и нощта с Адриан.

— Имаше приятни моменти.

— Несравнима е ваканцията през зимата в тропиците. Още си спомням, когато ме заведе в Ямайка в средата на февруари. Чувствах се декадент.

Така бе оползотворил част от средствата, получени за колекцията „Де Марко“.

— И не даваше мира на местните жители.

— Мислех, че се държа като истинска внушителна англичанка — изхили се Мери. Никога нямаше да бъде внушителна. — Възнамерявам да предприема пътуване по море, навярно до Бахамските острови. — Забеляза Чонси — дебелия котарак, за който се грижеше от години. Преди той да скочи на подноса, тя му сипа сметана в малка чинийка. — Покани ме очарователният господин Педингтън.

— Какво! — Втренчено я изгледа Филип. Котката до тях лакомо лочеше. — Да изживееш всичко това отново?

— Казах, че мисля да отида до Бахамските острови с господин Педингтън. Чонси, такова прасе си. — И тъй като бе щедра, сложи парче от сладкиша в чинийката на котарака, който бързо го изяде.

— Да отидеш на пътешествие с този мазен стар развратник? Това е смешно.

Мери си взе още едно парче кекс и отговори:

— Господин Педингтън е много уважаван член на общината. Не ставай глупав, Фил.

— Нямам никакво намерение майка ми да бъде похитена в открито море.

— О, каква хубава идея! — Засмя се, наведе се и го потупа по ръката. — Във всеки случай, момчето ми, ти няма да видиш. Сега защо не ми кажеш какво те тревожи? Мисля, че е жена.

Той стана и закрачи из стаята. Както винаги, Мери бе отрупала коледното дърво с всякакви украшения. Нямаше конкретна идея, нито хармония в цветовете. Окачила бе всичко — от пластмасов северен елен до порцеланови ангели. Филип свали една гирлянда и започна да я навива на пръста си.

— От бизнеса е.

— Никога не съм те виждала да крачиш из стаята заради бизнес. Причината не е ли онова мило момиче, с което говорих по телефона? Дъщерята на Фоуб Спринг? — Когато той нервно разкъса гирляндата, Мери потри ръце. — О, това е чудесно!

— Няма нищо чудесно в това и ти престани да виждаш портокалови цветчета! — Върна се и се отпусна на стола. — Защо се усмихваш?

— Мисля, че си влюбен. Най-после. Как е?

Намръщено погледна в краката си и едва се сдържа да не ритне котарака.

— Зле.

— Добре, добре. Така трябва да бъде.

Не можеше да направи нищо друго, освен да се засмее.

— Много успокоително, мамо!

— Кога ще я видя?

— Не знам. Има един проблем.

— Разбира се, че има. Така и трябва. Истинската любов се нуждае от проблеми.

Той се съмняваше дали любовта трябва да се занимава с двеста и осемдесет каратов диамант и с безценна перла.

— Кажи ми какво знаеш за Фоуб Спринг.

— О, тя бе изключителна. Днешните не биха могли да се сравнят с нея по чар и осанка. — Споменът я накара да въздъхне. Самата тя бе мечтала да стане актриса, да бъде звезда. Роди Филип и започна да продава билети за филми, вместо да участва в тях. Но не съжаляваше. — Нали знаеш, че днес повечето филмови звезди са твърде обикновени — навярно малко по-хубави, с малко по-лъскава външност, но всеки би могъл да изглежда така с повече грижи за себе си. Фоуб Спринг никога не бе обикновена. Почакай, ще ти покажа.

Стана и бързо отиде някъде. Филип я чу да измъква и да мести кутии. Поклати глава. Майка му пазеше какво ли не — парчета цветно стъкло, стари мостри платове, едно чекмедже бе пълно с кочани от билети за стари филми. На первазите в Челси бяха наредени малки пластмасови животни. Така тя компенсираше липсата на домашни животни. Той още си спомняше как Мери неуморно изрязваше и залепваше снимки, като се почне от всеки член на кралското семейство и се стигне до кумирите й от последните филми. Фотографиите заместваха традиционния семеен албум за жена, която нямаше никого, освен сина си.

Тя се върна в стаята, като носеше голям червен албум с изрезки от вестници и списания.

— Знаеш как пазех албумите с моите любими знаменитости.

— Твоите книги за звезди.

— Да. — Мери седна и разтвори албума. Чонси скочи върху него, но тя внимателно го върна на пода. — Това е Фоуб Спринг. Погледни, тази снимка е направена на премиерата на първия й филм. Не е била на повече от двайсет години.

Той седна на страничната облегалка на креслото. Някакъв мъж държеше ръката на жената на снимката, но той оставаше незабелязан. Погледът се приковаваше в нея. Роклята й бе някаква фантазия от пайети и искри. Косата й падаше върху раменете. Дори черно-бялата фотография не можеше да скрие нейния блясък. Невинните очи възбуждаха, а тялото обещаваше.

— С този филм стана звезда — говореше Мери, като обръщаше страниците. Имаше други фотографии, някои правени в студио, други — обикновени снимки. На всяка една от тях бе красива. Имаше и изрезки от клюкарските колони, в които пишеше за любовниците на Фоуб — изпълнители на главни роли, продуценти, директори, и политици.

— Тази тук е от връчването на наградите „Оскар“, когато бе номинирана за „Не ми отнемай детето“. Жалко, че не я спечели, но бе придружавана от Кари Грант, а това не е без значение.

— Гледал съм филма. Тя се влюби в неподходящ човек, от когото имаше дете. После трябваше да се бори с него и с богатите му родители да не й отнемат детето.

— Плачех винаги, когато я гледах. Бе толкова храбра. — Мери отново въздъхна и обърна страницата.

На една от снимките Фоуб, облечена в скъп, светъл сатен, прави реверанс на кралицата, на друга танцува с мургав скулест мъж в смокинг. Филип веднага позна, че той е бащата на Адриан. Очите, овалът, цветът на кожата бяха същите.

— Този?

— Това е съпругът й — шейх Абду. Само един брак има, нали знаеш? О, в списанията и вестниците много писаха за това! Как се срещнали тук, в Лондон, докато снимаха „Бели рози“, как се влюбил от пръв поглед, как той всеки ден й изпращал две дузини бели рози. Апартаментът й в хотела заприличал на оранжерия. Откупил цял ресторант, за да могат да вечерят сами. Направил всичко толкова романтично.

Очите й се насълзиха, макар че само бе чела за тази история, станала преди повече от четвърт век.

— Хората виждаха в нея Грейс Кели и Рита Хейуърт, но тя се отказа от блестящата си кариера и се омъжи за него. И отиде в онази малка далечна страна. — Махна с ръка.

— Джакир.

— Да, там. Бе като приказка. Ето нейна снимка от деня на венчавката. Прилича на кралица.

Роклята бе смайваща — цялата в дантела и коприна. Даже и под тюла косата на Фоуб гореше като огън, а тя сияеше от младост и щастие. Държеше огромен букет от бели рози. На шията й блестеше, искреше, едва ли не гореше „Слънцето и Луната“.

Диамантът и перлата бяха сякаш две капки — една под друга, на масивна двойна златна плетеница. Обковите на камъните бяха блестящи — богати, старомодни и великолепни.

Той можеше да прекрати разговора, но пръстите го засърбяха и пулсът му се ускори. Да държиш това бижу, да го притежаваш дори само за миг, бе все едно да владееш света.

— След женитбата й престанаха да пишат за нея, дори снимката й не се появяваше във вестниците. Според традицията там не се разрешавали фотографии. После съобщиха, че родила момиченце — твоята Адриан.

— Да.

— Няколко години почти нищо не писаха за нея, докато внезапно тя не се появи в Ню Йорк с дъщеря си. Изглежда, бракът й не е бил щастлив и Фоуб се завърна в киното. Тук има едно интервю с нея, но тя не казва нищо друго, освен че й липсва актьорската професия.

Обърна следващата страница и показа нова снимка. На нея Фоуб бе все още красива, но някогашната й царственост и сексапил вече ги нямаше. Изглеждаше напрегната и нервна. До нея бе Адриан, която бе на не повече от осем години, дребна за възрастта си. Стоеше изправена, сдържана, устремила поглед в обектива. Държеше се здраво за ръката на майка си — или тя за нейната.

— Толкова е тъжно. Никога вече не направи истински добър филм. Само такива, в които се събличаше. — Следваха фотографиите на различната Фоуб — с бръчки около очите, с твърде деколтирани рокли, показващи все още хубавия й бюст. Невинното някога лице бе бездушно, а усмивката — пресилена. — Снимаше се в онези списания за мъже. — Мери сбърчи нос. Не беше пуританка, но всичко си има граници. — Един от любовниците й бе нейният агент. Намекваше се, че бил хвърлил око на дъщеря й. Отвратително нещо за човек на неговата възраст.

Стомахът му се сви.

— Как се казва той?

— О, не помня, ако въобще съм знаела. Тук някъде трябва да пише.

— Мога ли да взема албума?

— Разбира се. Важно ли е, Фил? — Сложи ръката си върху неговата, когато той затвори албума. — Все едно е кой и какви са нейните родители.

— Знам. — Целуна я по бузата.

— Тя е щастлива, че ти си до нея.

— Да. — Усмихна се и отново я целуна. — Знам.

Позвъни се. Филип погледна часовника си.

— Това ще е Стюарт, точен както винаги.

— Да стопля ли чая?

— Не е необходимо. — Той се отправи към вратата. — Стюарт.

Лицето на Спенсър бе зачервено от силния вятър.

— Ужасен студ. Привечер сигурно отново ще вали сняг. Госпожо Чембърлейн. — Пое подадената му ръка и я потупа. — Радвам се да ви видя.

— Ще се стоплите с чаша хубав чай, господин Спенсър. Фил ще ви налее. Аз трябва да изпълня няколко поръчки. — Облече палтото от норка, подарък от сина й за Коледа. — Ако желаете още сладкиши, в кухнята има.

— Благодаря, мамо. Приличаш на филмова звезда.

Нищо не можеше да я зарадва повече от това. Щипна го по бузата и излезе.

— Майка ти е чудесна жена.

— Да. Мисли да отиде на пътешествие по море с някакъв зарзаватчия на име Педингтън.

— Зарзаватчия ли? Добре. — Спенсър сгъна палтото си и внимателно го преметна на стола, преди да седне до масичката за чай. — Тя е разумна жена. — Пое чашата. — Мислех, че все още празнуваш.

— Да, така е.

Сбръчка чело. Още повече се учуди, когато Филип извади цигара.

— Нали се отказа да пушиш.

— Така беше.

Сипа в чая си лимонов сок.

— Май ще излезе нещо от предположението ти за Париж.

Макар че вече знаеше всичко, младият мъж седна и се приготви да слуша.

— Както предполагаше, графинята привлече вниманието върху себе си. Един от агентите ни бе помощник в кухнята, а другите двама го следяха навън. Нашият човек трябва да ги е забелязал, защото действията му бяха прибързани. Алармената система реагира. Това му се случва за пръв път.

Филип наля втора чаша чай и предупредително изгледа котарака Чонси.

— Действително — потвърди той.

— Мъжете са го зърнали, отново за пръв път, макар че описанието им е неясно. И двамата твърдят, че той познава Париж като плъх. Може би защото са го изгубили.

— А скъпоценностите на графинята?

— В сейфа са. — Спенсър въздъхна с облекчение. — Попречихме му.

— Навярно и повече от това. — Предложи му кекс. Гостът се поколеба за момент, после взе. — Носят се слухове.

— Какви?

— Може и да не е кой знае какво, но дочух нещо. Знаеш ли, че нашият човек има за съучастник жена?

— Жена? — Забрави сладкиша и се пресегна за тефтерчето си. — Нищо не знаем за жена.

Филип изтръска пепелта от цигарата си.

— Затова имаш нужда от мен, капитане. Не знам името й, но е червенокоса лека жена и достатъчно умна, за да изпълнява поръчките му. — Усмихна се, като си помисли как Адриан ще се разяри от това описание. — Във всеки случай говорила е с един от моите хора. — Предупредително вдигна ръка. — Знаеш, Стюарт, че не мога да го издам. Това е едно от условията на сделката ни.

— Нещо, за което съжалявам. Когато помисля за всички дребни крадци, които можех да измета от улиците… Както и да е. Какво е казала?

— Това, че Сянката… Знаеш ли, че го наричат така?

— Те ще му придадат романтичен характер.

Сянката явно застарява и има признаци на артрит. — Филип сви пръстите си. — От това заболяване се страхуват всички художници, музиканти, декоратори и… крадци. Сръчността е безценен инструмент.

— Не мога да му съчувствам.

— Вземи си още кекс, капитане. Говори се, че Сянката ще се оттегли.

Спенсър занемя. Очите му се разшириха и изцъклиха. Филип го сравни с булдог, току-що открил, че кокалът, който се е канел да захапе, не е нищо друго, освен пластмаса.

— Какво имаш предвид, като казваш „оттегли“? Да ме вземат дяволите, ако той се оттегли! Почти го пипнахме преди два дни в Париж.

— Така се говори.

— По дяволите! — Кексът падна от ръката му и той облиза пръста си.

— Може да е решил да си почине известно време.

— И какво предлагаш?

— Да почакаме до следващия му ход, ако го направи.

Спенсър се хвана за информацията.

— Може би трябва да се насочим към жената.

— Може. — Младият мъж сви рамене. — Ако имаш време да държиш под око всички червенокоси леки жени на двата континента. — Взе чашата си. — Знам, че ще те разстрои, Стюарт, но посещението в Париж може и да е било последния му опит. — Той си спомни, че трябва да изпрати чек и щедро да възнагради стария си приятел Андре, който бе направил така, че парижките агенти да имат за какво да докладват. — Имам работа, лична работа, с която ще се заема през следващите няколко седмици. Ако чуя нещо, ще ти се обадя.

— Искам този човек, Филип.

Усмивка пробяга по устните на младия мъж.

— И аз го искам не по-малко от теб, уверявам те.

 

 

Бе около два часът след полунощ, когато Адриан влезе в апартамента си. Новогодишното празненство, от което се измъкна, навярно щеше да продължи до зори. Остави Селест да флиртува със старо гадже. Кавалерът на Адриан навярно вече бе забелязал отсъствието й, но тя бе сигурна, че той ще намери нещо или някого, с когото да се забавлява.

Не можеше да гледа бижутата, без да ги свързва със занаята си. Толкова години се възхищаваше на огърлици, разглеждаше гривни и пресмяташе колко ще получи за тях в долари и центове — навик, от който се опитваше да се откаже. Оставаше й да свърши само една работа, а бижуто, което искаше да вземе, можеше да гледа по всяко време на деня и на нощта. Виждаше го на портрета, нарисуван от стара снимка на майка й. Сякаш в ръцете си държеше огърлицата — лед и огън.

Щом се върне от Джакир, ще бъде жената, която хората вярват, че е. Ще се заеме с партита, благотворителна дейност и пътешествия, които може да си позволи жена с нейните възможности. Ще се радва на успеха като човек, постигнал целта си. И ще изживява радостта си сама.

Няма да съжалява за това. Успехът има цена, която трябва да се плати, независимо колко е висока. Изгори мостовете си, когато се качи на борда на самолета в Козумъл. Навярно преди много години бе запалила кибритените клечки.

Филип ще я забрави. В края на краищата за него Адриан е още една жена. Не е първата в живота му и не си правеше илюзии да е последната. За нея той бе пръв и последен.

Изкачи се по стълбите до втория етаж. Не можеше да си позволи да мисли за Филип. Не съжаляваше, разбира се, че се е любила с него, нито че е затворила пътя за тази любов. „Безизходно положение — помисли тя. — Когато жена обича мъж, не стига доникъде.“

Сега искаше да спи дълго, непробудно. През следващите дни имаше нужда от цялата си енергия, от умението и от съобразителността си. Билетът й за Джакир вече бе купен.

Не светна лампата в спалнята. Метна палтото си на стола и започна да разпуска косата си. Шумът от уличното движение се носеше на талази и й напомняше за морето. Почти усещаше мириса му, острия дъх на тютюн и аромата на сапун, което отново й напомни за Филип.

Когато светна лампата до леглото, кръвта й се смрази и тя вдигна ръце към главата си.

Със златистата си кожа и с дългата бяла рокля приличаше на фигура, изрязана от алабастър и кехлибар. Филип вдигна чаша и се взря в очите й. Стана му приятно, когато забеляза, че е смутена и радостна. Тя бързо успя да се овладее.

— Честита Нова година, скъпа — поздрави я с чашата шампанско в ръка, после я остави и вдигна бутилката, за да напълни втората чаша.

Целият бе в черно — с тесни джинси, пуловер с поло яка и меки кожени ботуши. Докато я чакаше да се върне, се облегна на купчината възглавници, които Адриан бе натрупала на леглото.

Тя бе обзета от противоречиви чувства — желание, раздразнение, радост и вина. Затова и гласът й бе студен като виното, което й предложи:

— Не очаквах да те видя отново.

— А трябваше. Нали не сме си честитили Новата година, Ади?

За да докаже на себе си и на него колко й е безразлично, тя се приближи и взе чашата. Роклята й потрепваше като вода.

— За добро начало и за плащането на стари дългове. — Звъннаха кристалните чаши. — Изминал си дълъг път.

Парфюмът й изпълни стаята.

— Имаш отлично вино.

Адриан не усещаше вкуса му.

— Ако искаш, ще се извиня за това, че внезапно напуснах.

— Не си прави труда. — Усети, че е по-сърдит, отколкото иска. — Трябваше да разбера, че си страхливка.

— Не съм страхливка. — Остави чашата си.

— Такава си — бавно започна той, — жалка, трепереща, користна страхливка.

Неочаквано и за двамата, тя го удари. Звукът отекна в стаята. Очите му потъмняха от ярост, но той спокойно вдигна чашата си. Кокалчетата на пръстите му побеляха, докато стискаше столчето й.

— Това нищо не променя.

— Нямаш право да ме съдиш и обиждаш. Напуснах, защото така реших, защото мислех, че е най-добре, и защото няма да позволя да се забавляваш с мен.

— Уверявам те, че малко неща в теб ме забавляват, Адриан. — Отмести чашата си настрана, допря дланите си една о друга и я погледна. — Нима помисли, че всичко, което ме интересуваше, бе леглото?

Тя побледня, после страните й пламнаха отново.

— По-скоро аз не се интересувам от тази история.

— Наричай го, както искаш. Ти принизи случилото се между нас до една обикновена евтина нощ.

Той бе прав. Адриан се почувства неловко и за да го прикрие, ядосано отвърна:

— Какво значение има? Една нощ, две или повече?

— По дяволите! — Сграбчи я за ръката и я дръпна към леглото. И макар че тя се съпротивляваше, той легна върху нея и здраво хвана ръцете й. Страстта им се разгоря. — Беше много повече от секс и ти го знаеш. Не бе просто обладаване, нито изнасилване. Аз не съм баща ти. — Адриан замръзна. Лицето й пребледня като платно. — Това е истинската причина, нали? Всеки път, когато те докосне мъж, всеки път, когато се изкушиш, ти си спомняш за него. Но с мен е различно, Адриан.

— Не знаеш какво говориш.

— Така ли? — Лицето му бе на сантиметри от нейното. Той видя как тя се съвзема и страните й отново поруменяват от яд и от стремеж да опровергае думите му. — Имаш право да го мразиш, ако искаш, но да бъда проклет, ако ме сравняваш с него или с някой друг.

Притисна устни до нейните без нежността, с която я целуваше преди, без ласките и вниманието, а с яростно, страстно желание. Тя не се съпротивляваше, но сви юмруци, защото притиснатите й ръце започнаха да горят и да тръпнат.

— Това, което се случи между нас, бе, защото и двамата го желаехме и имахме нужда от него. Погледни ме! — заповяда той. Почака, докато отвори очи. — Можеш ли да го отречеш?

Истината несъзнателно се изтръгна от устните й.

— Не. Но всичко това е приключено.

— Грешиш. Мислиш ли, че пулсът ти се ускорява само защото си ядосана? Мислиш ли, че двама души като нас могат да се срещнат, после да се разделят и да забравят? — Той пусна ръцете й. — Онази нощ ти показах едното лице на любовта. Сега ще видиш другото.

Устата му бе гореща, настоятелна и жадна. Когато я притисна към нейната, тя остана да лежи отпусната, твърдо решена да не даде и да не получи нищо. Но дишането й се учести, устните й се разтвориха.

Това бе истинско прелъстяване, подсилено от нежните думи и от меката светлина. Бе предизвикателство, хвърлена ръкавица. То бе отговорът на въпросите, които никога не се бе осмелила да зададе.

Отдаваше му се, но сякаш това не му бе достатъчно.

Той дръпна роклята, за да я разголи до кръста. Вече не беше нежен. Сграбчи гърдите й и засмука зърната им, докато те се втвърдиха, загоряха, а тялото й се гърчеше, извиваше и тръпнеше. Стремеше се към него и го прие.

Зовеше го с безсмислени, несвързани думи, което караше кръвта му да кипи и още повече го възбуждаше. Така прелъстителят бе прелъстен.

Това бе ключалка, която той щеше да отвори веднъж и завинаги. Имаше опит и умение, и копнееше да го направи. Съкровищата, заключени тук, бяха по-съблазнителни от всички, които бе откраднал от най-тайните сейфове.

В спалнята цареше мрак като кадифе и въздухът бе плътен и тежък. Адриан се задъхваше и стенеше. Би трябвало да предусети, че удоволствието може да изтерзае тялото и да го превърне в кълбо от усещания и желания. Вече не можеше да избира дали да вземе, или да даде, да предложи, или да получи.

Трескаво започна да го разсъблича, напълно забравила чувството за самосъхранение и страха от любовта. И преди бе изпитвала удоволствие, примесено с болка, но сега бе съвсем различно. Страстта изместваше всички други желания. Никога Адриан не бе предполагала, че може да изпитва такива усещания. Всяко място, където той я докосваше или където тя копнееше да бъде докосната, пулсираше в ритъма на сърцето й.

Двамата бяха облени в пот — Адриан усещаше соления й вкус. Телата им горяха от страст. Младата жена чуваше как Филип се задъхва, когато отново легна върху нея. Впиха поглед един в друг. Той усети как Адриан забива нокти в гърба му и почувства напрегнатите й гърди под себе си.

— Ще разбереш, че съм единственият, способен да те доведе до екстаз — дрезгаво изрече младият мъж.

Сетне я облада и очите й се разшириха и замъглиха. Дъхът й спря от удоволствие.

Всеки мускул на Филип се свиваше и напрягаше. Бедрата на младата жена се полюшваха ритмично и посрещаха всеки негов тласък. Той виждаше светлината, падаща върху лицето й, чуваше шумоленето на чаршафите, струваше му се, че порите на тялото му се разширяват. Усети уханието й, когато ръцете и краката й го обгърнаха. Всичко наоколо му се струваше нереално. Може би така се чувства човек, когато умира. После всичко се замъгли. Викът й на облекчение бе като ехо в мрака.

 

 

Очакваше да се почувства отвратена от себе си, но вместо това бе й приятно от изпитаното удоволствие. Той й показа неща, за които не подозираше, че ще й доставят наслада. И тя ги посрещна с радост. Дори сега, изтощена от страстта, би ги приела отново. Бе затворила очи, уверена, че той я наблюдава.

„Не знае как изглежда“ — помисли Филип. Бе гола, с протегнати дълги стройни крака, с кожа, затоплена от приятната възбуда след секса, и с коса, разпиляна по дантелените възглавници. На себе си нямаше нищо друго, освен диамантени обици, които еротично проблясваха на светлината на лампата.

— Истински са — промълви Филип, докато си играеше с тях.

— Да.

— Кой ти ги подари?

— Селест. За осемнайсетия ми рожден ден.

— Добре. Защото ако бяха от мъж, щях да ревнувам, а нямам сили сега за това.

Адриан отвори очи и се усмихна.

— Не знам какво да кажа.

— Би могла да кажеш, че Новата година за теб е започнала чудесно.

Искаше й се да докосне косата му — почти златна на светлината на лампата. Направи го, когато бе обзета от страст, но сега не помръдна ръцете си.

— Филип, трябва да разбереш, че това не променя нищо. Би било най-добре за теб да се върнеш в Лондон.

— Хмм, хмм… Знаеш ли, че имаш бенка точно тук? — Плъзна ръката си по бедрото й. — Намерих я в тъмното.

— Трябва да съм практична. — Доближи се до него, макар че бе убедена в това, което каза. — Искам и ти да си практичен.

— Чудесна идея. Да я полеем. — Пресегна се и взе чашите.

— Филип, искам да ме изслушаш. Навярно не бях права да постъпя така в Мексико, но мислех, че ще е по-лесно. Исках да премълча някои неща.

— Твоят проблем, Ади, е, че се опитваш да мислиш повече, отколкото да чувстваш. Но продължавай, кажи какво имаш предвид.

— Трябва да остана сама. Това, което ще направя, изисква цялото ми внимание. Знаеш не по-зле от мен, че е жизненоважно да не допуснеш странични проблеми да пречат на работата.

— Аз такъв ли съм? — Той се забавляваше, вместо да се разсърди. — Страничен проблем?

Адриан притихна за момент.

— Ти нямаш място в плановете ми за Джакир. Дори след като приключа, възнамерявам да остана сама. Няма да допусна животът ми да зависи от мъж или да вземам решения, като се влияя от чувствата си към някого. Съжалявам, ако това звучи егоистично, но знам колко лесно е да загубиш своята самоличност.

Слушаше я много сериозен и с ясен поглед.

— Много добре, но има един малък проблем. Аз те обичам, Адриан.

Тя го загледа изненадано. Филип разбра, че е шокирана, и направи кисела физиономия. Изведнъж Адриан се надигна и почти стана от леглото, но той я хвана.

— Не, няма да избягаш от мен. — Изтегли я обратно, без да обръща внимание на чашата, която тя събори. — И няма да ти позволя да избягаш от себе си.

— Не прави това.

— Направено е вече.

— Филип, въобразяваш си. Придаваш романтичен характер на това, което се случи между нас.

— Чувстваш ли се в безопасност, като мислиш така?

— Въпросът не е в моята безопасност, а в разума. — Но това не бе вярно и тя усети, че стомахът й се свива от страх. — Да не усложняваме повече нещата.

— Добре, ще ги направим прости. — Нежно обгърна лицето й с ръце. — Влюбен съм в теб, Ади. И трябва да се примириш с това, защото няма да се освободиш от мен. Сега почивай. — Плъзна ръката си надолу и обхвана гърдата й. — И ще ти покажа какво имам предвид.