Нора Робъртс
Да изкушиш съдбата (1)

Първа глава

Не бе сигурна защо го прави. Даяна разглеждаше простиращите се под нея облаци и се опитваше да разбере дали пътуването, което бе предприела, бе импулсивно или пресметнато. Въпреки че по разписание трябваше да кацне след по-малко от тридесет минути, все още не бе сигурна.

Бяха минали почти двадесет години, откак за последен път видя брат си. Когато мислеше за него, тя си го представяше като далечен, вълнуващ и нежен младеж. Бе го обичала с цялата всеотдайна любов, каквато можеше да изпитва едно шестгодишно момиченце към едно шестнадесетгодишно момче.

Образът му бе замръзнал в миналото — тъмен, висок младеж с изсечени красиви черти и студени зелени очи. Спомняше си неговата някак арогантна гордост и независимост. Той бе единак. Макар и едва шестгодишна, Даяна бе разбрала, че Джъстин Блейд върви по свой собствен път.

С мека и безрадостна усмивка се облегна назад на удобната си първокласна седалка. Преди двадесет години Джъстин определено бе поел по своя собствен път. Когато родителите им починаха, той сигурно я бе утешавал. Но тогава тя бе прекалено зашеметена, за да го разбере. Мислеше, че мама и татко са си отишли, защото тя не искаше да ходи на училище. Ако се държеше както трябва, ако мълчеше и внимаваше в час, те щяха да се върнат. След това дойде леля Аделайд, а брат й замина. Месеци наред Даяна мислеше, че той също е отишъл на небето, защото са му дошли до гуша нейните сълзи и въпроси. Леля й я отведе на изток — в друг свят, в друг живот. Нито веднъж през тези две десетилетия Джъстин не се бе свързал с нея.

Значи сега се е оженил, помисли Даяна. Може би защото все още го виждаше пред очите си като буйно и доста мрачно момче, не можеше да си го представи като съпруг. Серина Макгрегър. Даяна повтори наум името. Странно, че се бе озовала със снаха, когато почти не чувстваше, че има брат.

О, тя знаеше за семейство Макгрегър от Хайанис Порт. Леля Аделайд не би сметнала, че възпитанието й е пълно, ако не я бе запознала с произхода на едно от водещите семейства в страната — особено след като те живееха достатъчно близо до Бостън, за да могат да се смятат за съседи. В края на краищата, заможните династии бяха единствените кралски особи, които Америка признаваше.

Дениъл Макгрегър бе патриархът, чистокръвен шотландец и финансов магьосник. Ана Макгрегър, неговата съпруга, бе уважаван хирург. Алън, най-големият им син, бе американски сенатор, за когото се говореше, че го чакат по-големи неща.

Кейн Макгрегър. Тук Даяна спря да прелиства наум списъка. Макар той още да нямаше тридесет години, бе чувала името му да се спряга из достолепните зали на Харвардския университет. И тя, и Кейн бяха избрали правото и се бяха мъчили над същите учебници, бяха слушали същите професори и бяха крачили из същите коридори. Накрая Даяна получи същата специалност. Той бе завършил една година преди тя да постъпи и вече бе започнал обещаващата си да бъде бляскава кариера.

Веднъж, още като първокурсничка, Даяна бе дочула разговора на две студентки от горните курсове за Кейн Макгрегър. Те, спомни си тя с усмивка, не обсъждаха умствените му способности. Очевидно неописуемият Макгрегър не бе прекарвал всичкото си време в потене над книгите.

После идваше Серина. Всички говореха, че е блестяща — това изглежда бе в гените на Макгрегър. Бе завършила с почести университета „Смит“, спомни си Даяна, и през следващите няколко години бе събирала степени и звания. Странна партия като за Джъстин Блейд.

За момент Даяна се замисли дали би отишла на сватбата им, ако беше в страната. Да, реши тя. Любопитството нямаше да я остави да не отиде. В края на краищата, същото това любопитство бе основната причина да пътува сега до Атлантик Сити. Пък и би било трудно да откаже поканата, която й изпрати Серина, без да бъде по детински груба, помисли тя мрачно. Ако имаше две неща, на които леля Аделайд я бе научила, те бяха никога да не се държи детински и никога да не се държи грубо — поне не с хора, които могат да се смятат за равни с нея.

Даяна реши да не се замисля за старомодните двойни стандарти на леля си и отвори писмото от Серина:

„Скъпа Даяна,

Бях ужасно разочарована, че миналата есен беше в Париж и не можа да дойдеш на нашата сватба. Винаги съм мечтаела да имам сестра, ала моите родители така и не ми подариха. Сега, когато вече я имам, ми е тъжно, че не мога да й се порадвам. Джъстин говори за теб, но не е същото, като да те видя лице в лице — още повече, че неговите спомени са за едно малко момиченце. Мисля, че след всичките тези години той най-много на света иска да се запознае с жената, в която си се превърнала.

Изпращам ти самолетен билет, който купих с чек от неговата книжка. Моля те, използвай го и бъди наша гостенка в «Команч» колкото време пожелаеш. Вие с Джъстин имате да наваксвате за цял живот, а аз трябва да опозная сестра си.

Рина“

Даяна вдигна вежди и сгъна писмото. Топло, открито, приятелско… Не такава си бе представяла жената, която би станала съпруга на Джъстин. Тихо се засмя и се облегна назад. Та тя не познаваше дори мъжа на име Джъстин Блейд!

Ако някаква част от нея бе искала да се запознае с него, Даяна я бе погребала много отдавна. Налагаше се, за да оцелее в света на леля си. Дори и сега леля Аделайд би била ужасена, ако научеше, че се гласи да гостува на Джъстин в един комарджийски хотел. И, добави наум Даяна, щеше да започне поредната лекция къде и с кого трябва да бъде виждана една дама.

Насочи отново вниманието си към облаците. Едва ли имаше значение, реши тя. Щеше да се запознае с брат си и жена му, да задоволи любопитството си и да си замине. Малкото момиченце, което можеше безусловно да боготвори, вече не съществуваше. Сега имаше свой собствен живот, своя собствена кариера. И двете прекалено дълго не се бяха променяли. Бе Нова година, напомни си Даяна. Идеалното време за едно ново начало.

 

 

Сигурно няма да дойде, мислеше Кейн, докато вървеше към залата за пристигащи пътници. След като Даяна Блейд не бе отговорила на писмото на Серина, той не разбираше откъде сестра му бе толкова сигурна, че ще е в самолета. Не разбираше и защо той самият се бе оставил да го хванат за шофьор.

Рина щеше да дойде лично, ако не й се бе отворила толкова работа в хотела, напомни си Кейн. А след ада, през който минаха само преди няколко месеца, той се усещаше, че е склонен да задоволява прищевките на сестра си. Иначе щеше да кара ски в Колорадо, вместо да се разхожда по този северен плаж през януари.

Посегна към вратата на сградата и силен порив на вятъра смъкна яката на палтото му. Една блондинка, увита в червена лисица, се спря до него достатъчно дълго, колкото да плъзне поглед по тялото и лицето му, преди очите й да срещнат неговите. Той отвърна с развеселена усмивка и я изчака да мине.

Имаше слабо и бледо лице с остри, силни черти, смекчени от очите му, които бяха почти виолетови. На пръв поглед човек можеше да го помисли за учен, ала по-внимателният поглед би разкрил една дързост, която бе много далеч от академичния дух. Нямаше шапка и вятърът развяваше лъскавата му златиста коса около лицето. Усмивката придаваше чар на напрегнатите му, почти вълчи черти. Бе мъж, който знаеше как изглежда и това му харесваше.

Кейн мина през залата с бързи и дълги крачки, без да поглежда нито наляво, нито надясно. Бе прекарал достатъчно време по летищата, за да не обръща внимание на шума и тълпите. Хвърли един бърз поглед към таблото да провери от кой изход ще пристигнат пътниците от Бостън и после седна да чака жената, която не очакваше.

Чу съобщението, че самолетът се е приземил, облегна се назад на пластмасовия стол и запали цигара. Щеше да чака, докато излезе и последният пътник, после да се върне в хотела. Серина щеше да бъде удовлетворена, а той цял следобед щеше да се занимава във физкултурния салон. Откакто приключи работата си в щатската прокуратура и се върна към частната си практика, не бе имал време да си почине и за един час, какво оставаше за цяла седмица. Когато си почиваше, правеше го също толкова пълноценно, колкото и работеше.

Следващите седем дни, каза си Кейн, щяха да бъдат посветени на безделието. Нямаше да мисли за хаоса в службата, за делата, от които трябва да се откаже, просто защото денонощието нямаше достатъчно часове, нито за купищата документи, които чакаха да бъдат написани.

Позна я в минутата, в която я видя. Високите коси скули бяха същите като на Джъстин, както и гладката, почти медна кожа. Индианската кръв при сестрата личеше може би дори повече. Очите й не бяха светли, неочаквано зелени като на брат й, а наситено тъмнокафяви. Очи на камила, помисли Кейн и се изправи. С тежки клепки и гъсти мигли, от които изглеждаха някак сънени. Носът й бе прав и аристократичен, устните страстни. Или упорити. Това не бе лице, което лесно можеше да се постави в някаква категория — красиво, привлекателно, сексапилно — ала не беше и лице, което лесно можеше да се забрави. Кейн знаеше, че вече го бе запаметил.

Когато Даяна премести ръчната си чанта на другото рамо, гъстата й гарвановочерна коса се люшна, почти без да докосва раменете. Носеше я свободна и права, с подвити навътре краища и с бретон над веждите. Прическата й отиваше — лесна за поддържане, но старателно подстригана — както и измамно семплият виненочервен костюм.

Все още незабелязан, Кейн обходи с поглед стройното й стегнато тяло с тесни бедра, тънък кръст и силни като на плувкиня рамене. Тя вървеше като танцьорка — уверено, плавно и ритмично, така че когато той застана пред нея, Даяна спря насред крачка, без следа от непохватност. За разлика от жената с палтото от червена лисица, тя погледна лицето му кратко и без интерес.

— Извинете… — Думите бяха съвършено любезни и оставяха недвусмисленото впечатление, че бе застанал на пътя й.

Интересно, помисли Кейн и не си направи труда да се усмихне.

— Даяна Блейд?

Тя вдигна вежди:

— Да?

— Аз съм Кейн Макгрегър, братът на Рина. — Протегна ръка, без да отделя очи от лицето й.

Значи това е убийственият Макгрегър, помисли Даяна и пое ръката му.

— Приятно ми е. — Бе очаквала мека гладка длан и с изненада почувства твърдата мазолеста кожа. По ръката й се плъзна леко удоволствие. Тя го осъзна, прекъсна контакта и го забрави.

— Рина щеше да дойде лично — продължаваше Кейн, все още разглеждайки внимателно лицето й, — ала в хотела възникнаха някои спешни проблеми. — Тъй като можеше да бъде дипломатичен или откровен, в зависимост от настроението, Кейн задърпа ръчната чанта от рамото й и изтърси: — Не очаквах, че ще дойдете.

— Така ли? — Даяна продължаваше да държи презрамката на чантата си, отказвайки да отстъпи притежанието й. — А сестра ви?

Кейн си помисли дали си струва да се сборичкат за чантата. Нещо в тези големи сънени очи го подтикваше да я подразни. Сви рамене и отпусна ръка.

— Тя беше сигурна, че ще дойдете. Рина вярва, че всички имат силни семейни чувства, защото тя ги има. — Мимолетна усмивка смекчи чертите й, преди той да я хване за ръка. — Да отидем да вземем багажа ви.

Даяна му позволи да я поведе по широкия, пълен с хора, коридор, докато зад измамно ленивите й очи острият й ум бе нащрек.

Кейн вдигна вежди, после отново ги пусна, ала дори не я погледна.

— Аз не ви познавам. Но след като сме се озовали в положението да сме роднини, тъй да се каже, защо да не прескочим официалностите?

По време на тази кратка реч Даяна получи още един отговор на въпроса защо той така преуспяваше в професията си. Гласът му бе златен — наситено старо злато с леко загатната стомана.

— Добре — съгласи се тя. — Кажи ми, Кейн, след като не си ме очаквал, как ме позна?

— По фигура и цвят много приличаш на Джъстин.

— Така ли? — измърмори Даяна.

Спряха пред конвейерната лента. Кейн отново се загледа в нея по същия настойчив и безцеремонен начин както преди. Ароматът й не можеше съвсем да се определи — по-скоро див, отколкото цветен, и много френски. Чудеше се дали й подхожда толкова, колкото и добре скроеният вълнен костюм.

— Семейната прилика е налице — отбеляза той. — Ала мисля, че няма толкова да си личи, ако стоите един до друг.

— Това е нещо, което малко съм имала възможност да правя — отвърна Даяна сухо и с жест посочи към багажа си.

Свикнала е със слуги, реши Кейн и вдигна двата кожени куфара. Но е и самоуверена, добави той наум, спомняйки си за мълчаливата им борба за чантата.

— Сигурен съм, че Джъстин ще се радва да те види след толкова години.

— Възможно е. Ти изглежда много го харесваш.

— Познавам го от десет години. Беше ми приятел, преди да ми стане зет.

Искаше й се да попита какъв е Джъстин, ала преглътна въпроса. Тя имаше свое собствено мнение. Ако щеше да го промени, това нямаше да стане под влияние на Кейн или на когото и да било друг.

— В „Команч“ ли живееш?

— За една седмица.

Излязоха вън на мразовития януарски въздух и Даяна машинално пъхна ръце в джобовете на палтото си. Небето бе със студен, твърд син цвят, улиците хлъзгави и кишави от топящия се сняг.

— Не е ли необичаен сезон за почивка на море?

— За някои, да… — Вятърът хвърляше косата му в очите, но той изглежда не забелязваше. — Пък и много хора идват тук заради хазарта. Когато си в казиното, времето няма значение.

Главата й стигаше до рамото му, затова тя вдигна лице да го види.

— Ти заради това ли си дошъл?

— Не специално. — Погледна надолу и откри, че на слънце очите й имаха едва доловими златисти искрици. — От време на време с удоволствие изигравам по някоя игра, ала комарджията на семейството е Рина.

— Значи двамата с Джъстин добре си подхождат.

Кейн остави багажа и бавно извади ключовете от джоба си.

— Ще те оставя сама да прецениш. — Без да говори прибра куфарите в багажника, после отключи колата. — Даяна… — Сложи ръка на рамото й, преди да бе успяла да седне вътре.

Никога не бе предполагала, че името й може да звучи така — меко, плавно и някак екзотично. Когато обърна големите си озадачени очи към него, Кейн отметна бретона й с жест, който за него бе съвсем естествен. Тъй като докосването му я изненада и обърка, тя не каза нищо.

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат — тихо каза той.

— Не те разбирам.

За момент просто стояха на ветровития паркинг между грохота на самолетите и пушека на колите. Даяна помисли, че почти чувства твърдата му длан през дебелото си палто. Очите му бяха странно нежни като за лице с такива резки черти. Накратко, забрави за репутацията му на демон в съдебната зала… И в спалнята. Усети, че й се иска да го докосне, да помогне, да посъветва, да успокои, преди напълно да бе осъзнала, че самата тя се нуждаеше от това.

— Имаш красиво лице — прошепна Кейн. — А имаш ли и състрадание?

Даяна смръщи вежди.

— Харесва ми да мисля, че имам.

— Тогава дай му шанс.

Озадаченият уязвим поглед изчезна и на негово място се появи нещо студено и предпазливо. Бе поглед, макар тя да не го знаеше, който брат й би възприел още щом го забележи.

— Някои биха могли да приемат идването ми като знак за добра воля.

— Някои биха могли — съгласи се Кейн и заобиколи колата да седне зад кормилото.

— Но не и ти! — Даяна си позволи да захлопне ядосано вратата.

— Ако трябваше да отгатвам, бих казал, че си дошла най-вече от любопитство.

— Трябва да е приятно толкова често да си прав.

Той я удостои с една властна усмивка, която бързо изгасна. Даяна едва не се зачуди дали не си я бе въобразила.

— Да. — Завъртя ключа и ягуарът оживя. — Защо заради семейството да не се опитаме да бъдем приятели? Как беше в Париж?

Безсъдържателен разговор, реши тя. Изключи мозъка си и давай всички стандартни, нищо незначещи отговори. Даяна се облегна назад. Щеше да се наслаждава на пътуването. Една от тайните й слабости бе към бързите, добре конструирани коли.

— Беше студено — отвърна тя светски.

— Има едно малко кафене близо до „Рю дьо Фур“ — спомни си Кейн, докато маневрираше с ягуара през летищното движение. — Най-добрите суфлета от двете страни на Атлантика.

— „Хенри“ ли?

Той й хвърли един любопитен поглед.

— Да. Знаеш ли го?

— Да. — С едва доловима усмивка Даяна отново насочи вниманието си към прозореца. „Хенри“ бе една шумна тясна дупка. Леля Аделайд би умряла от глад, преди да прекрачи прага му. Даяна го обичаше и винаги се опитваше да се измъкне за час-два, когато бе в Париж, за да се наслади на кухнята и компанията. Странно, че можеше да е любимо и на Кейн Макгрегър. — Често ли ходиш в Париж?

— Вече не.

— Леля ми сега ще живее там. Помагах й да се настани в апартамента си.

— Ти живееш в Бостън. В коя част?

— Току-що се преместих в една къща на улица „Чарлз“.

— Както винаги, светът е малък — промърмори Кейн. — Изглежда сме съседи. С какво се занимаваш в Бостън?

Тя отметна косата, паднала на бузата й, и се обърна да го погледне.

— Със същото, с което се занимаваш и ти.

Кейн вдигна вежди и завъртя глава към нея.

— Сигурна съм, че помниш професор Уайтмън — продължи Даяна. — Той се изказва много ласкаво за теб.

Кейн бързо се усмихна:

— Студентите още ли го наричат зад гърба му Скелета?

— Разбира се.

Той се засмя и поклати глава:

— Значи право в Харвард. Излиза, че имаме много повече общи неща, отколкото сме предполагали — семейство, Алма матер, професия. Работиш ли?

— В „Баркли, Стивънс и Фиц“.

— Ммм, много престижно. — Хвърли й един поглед. — И сериозно.

За пръв път лицето на Даяна се отпусна в усмивка, едновременно кисела и очарователна.

— Получавам всички интересни случаи. Например, миналата седмица трябваше да защитавам сина на един общински съветник, който има навика да не обръща внимание на ограниченията на скоростта.

— За петнадесет или двадесет години може да успееш да се утвърдиш.

— Имам други планове — отсече Даяна. Според нейните изчисления, на тридесетгодишна възраст трябваше да е готова за промяна. След четири години работа в уважавана и консервативна фирма щеше да има и опита, и основата, за да започне самостоятелна практика. Една малка, елегантна кантора, една способна секретарка, и тогава…

— Какви са те?

Тя се върна в настоящето. Не бе жена, която би сложила всичките си карти на масата.

— Смятам да специализирам криминално право — отвърна просто.

— Защо?

— Жажда за справедливост и човешки права — засмя се и отново се обърна към него. — И любов към хубавата битка.

Кейн кимна замислено. Може би Даяна не бе толкова изтънчена и благовъзпитана, колкото предполагаше елегантният й костюм.

— Бива ли те?

— Един студент втори курс може да се справи с нещата, с които се занимавам в момента. — Облегна назад глава. — Аз съм много по-добра от това… И имам намерение да бъда най-добрата.

— Похвална амбиция — отбеляза той и насочи колата към „Команч“. — Аз вече съм запазил това място за себе си.

Тя го удостои с един дълъг и студен поглед.

— Ще видим кой ще стигне там пръв.

В отговор Кейн само се усмихна. Даяна помисли, че в този момент вижда нещо от демона в него, намек за онази жива, опасна енергия, която вече го бе изкачила високо по стълбата. Без да отговори, тя излезе от колата. Не можеха да я сплашат вълчи усмивки и предизвикателни погледи. Ако имаше една-единствена област, в която се чувстваше напълно уверена, това бе правото. Кейн Макгрегър години наред щеше да чува името й, беше сигурна в това. Щеше да си спомня какво му бе казала.

— Куфарите на госпожица Блейд са в багажника — съобщи Кейн на портиера и му подаде сгъната банкнота и ключовете. — Сигурен съм, че Рина би искала веднага да се срещне с теб — продължи той и отново хвана Даяна за ръка. — Освен ако не предпочиташ първо да отидеш в стаята си.

— Не. — Рина, не Джъстин, забеляза тя. Усети отново как стомахът й се свива и се помъчи да не му обръща внимание.

— Добре. Ще се качим направо горе.

— И така… — Даяна се огледа, оценявайки ненатрапващата се елегантност на фоайето. — Това е на Джъстин.

— Той притежава само половината от „Команч“ — поправи я Кейн, докато влизаха в асансьора. — Миналото лято Рина откупи другата половина като пълноправен съсобственик.

— Разбирам. Така ли се запознаха?

— Не — засмя се той и Даяна го погледна с любопитство. — Това е една много объркана семейна шега. Сигурен съм, че Рина ще ти я разкаже… Макар че вероятно ще трябва да се запознаеш с баща ми, за да я разбереш напълно. — Дълго я гледа, после вплете пръсти в краищата на косата й. — Но пък като си помисля, по-добре да се постарая да не се запознаваш с него. — Не откъсваше очи от нейните, объркан от диво изкусителния й аромат. Дали тези устни бяха толкова страстни, колкото изглеждаха? — Ти наистина си много красива, Даяна — прошепна Кейн.

Начинът, по който произнасяше името й, каза си тя, бе причината за това странно и смущаващо настръхване на кожата й. Бе специалист да кара жените да се смущават, спомни си Даяна. И да ги кара това да им е приятно. Погледна го спокойно през полупритворените си клепачи:

— Славата ти още се носи в Харвард — каза му тихо. — И не само за постиженията ти в лекционните зали.

— Така ли? — Видимо развеселен, той бързо дръпна косата й, преди да я пусне. — Някой път ще трябва да ми разкажеш за това.

— Някои неща е най-добре да останат неизказани. — Вратите се отвориха, тя излезе и му хвърли поглед през рамо. — Макар винаги да съм се чудила дали… Дали инцидентът в юридическата библиотека се основава на реален факт.

— Хм… — Кейн потърка брадичката си и се изравни с нея. — Да предположим, че се опитам да се отклоня от отговора, адвокате.

— Страхливец!

— О, да… — Пъхна в ключалката ключа, който Серина му бе дала, после спря. — Още ли се говори за това?

Даяна се вгледа в лицето му, борейки се с усмивката си. Той не бе толкова смутен, реши тя, колкото любопитен.

— Легенди се носят. Шампанско и страст между масачузетско криминално право и бракоразводни дела.

Кейн сви рамене и превъртя ключа.

— Всъщност беше бира. С времето тези неща се раздуват до неузнаваемост. — Подари й една много чаровна усмивка. — Не вярваш на всичко, което чуваш, нали?

Даяна се забави достатъчно дълго, за да отвърне на усмивката.

— Да. — След това бутна отключената врата и влезе вътре.

Не знаеше какво бе очаквала, ала каквото и да бе било, то нямаше нищо общо с топлата елегантност на апартамента на брат й. Приглушени тонове контрастираха със смели цветни петна, огромни стъкла с панорамен изглед към Атлантика, малки изящни дърворезби, пастелни скици, ниски уютни мебели, сгушени върху меки килими.

Дали това бе вкусът на брат й? Или на Серина? Кой бе мъжът, с когото споделяха общи родители и общ произход? Защо тя бе тук, защо гледаше, защо се разтваряше за чувства, които през по-голямата част от живота си бе заключила? Трябваше да си останат заключени, каза си Даяна трескаво. Това бе инстинкт за самосъхранение. Обзета от моментна паника, тя се обърна към вратата, но се озова лице в лице с Кейн.

— От кого се опитваш да избягаш? — попита той и сложи ръце на раменете й. — От Джъстин или от себе си?

Даяна замръзна.

— Това не те засяга.

— Вярно е — съгласи се Кейн, ала очите му сами се спуснаха към устните й. Те бяха напрегнати, със стегнати мускули. Какво ли би било да я отпусне, да премине отвъд тази старателно изградена стена от самоконтрол и елегантност? Винаги бе предпочитал по-пламенните жени — жени, които знаеха как да се смеят и как да се любят без подводни течения. Но това, в края на краищата, щеше да е само един опит. Нямаше никаква опасност от обвързване.

В един момент се изкушаваше да задоволи любопитството си — да я привлече няколко сантиметра по-близо и да я вкуси. Фактът, че нейната реакция можеше да е всичко между гняв и страст, правеше изкушението само по-трудно за устояване.

Даяна почувства как желанието идва неочаквано и неканено — да бъде прегърната, развълнувана, притежавана. Кой знае откъде, знаеше, че той може да я докара дотам. Нямаше да има въпроси без отговори, нямаше да има несигурност, само прилив на удоволствие и страст. Без причини, без разсъждения, без оправдания — можеше да намери този опияняващ, забранен свят, само ако протегнеше ръка към него. И към Кейн.

За момент се люшкаше между изкушението и разума — това тънко острие на бръснача, познато на всички влюбени. Би било толкова лесно…

Зад гърба й се чу тихо прищракване. Тя обърна глава към вратата на асансьора, който досега не бе забелязала. Без да каже нищо, Кейн вдигна ръце към раменете й и смъкна палтото й в момента, в който вратата се отвори.

Даяна видя как в стаята влезе една жена — дребна, руса и поразителна в семплия виолетов костюм в тон с очите й.

— Даяна! — Серина се приближи към нея и непринудено я прегърна. — Толкова се радвам, че дойде! — Хвана я за ръцете. — О, колко си красива — възхити се тя с широка приветлива усмивка. — И колко приличаш на Джъстин. Нали, Кейн?

— Ммм… — Без да се приближава, той наблюдаваше срещата, палейки цигара.

Малко стъписана от посрещането, Даяна направи крачка назад.

— Серина, искам да ти благодаря за поканата.

— Това е последната официална покана, която ще получиш — заяви Серина. — Сега сме едно семейство. Кейн, да пийнем по нещо, а? Даяна, ти какво искаш?

Даяна погледна от брата към сестрата и вдигна рамене:

— Малко вермут. — Нервно и неспокойно се насочи към прозореца. — Хотелът е много красив, Серина. Кейн ми каза, че вие с Джъстин сте съсобственици.

— В този и в още един, който възстановяваме в Малта. Още не съм се добрала до другите. Ще го направя. — Серина взе от Кейн чашата, която й подаваше, и се разположи на дивана.

— Оказа се, че ние с Даяна сме съседи — обади се Кейн и прекоси стаята, за да й подаде другата чаша.

— Наистина ли?

Странният момент бе преминал, каза си Даяна. И всичко е било от нерви, не от желание, помисли тя, поемайки питието си от Кейн. В този момент очите им се срещнаха, пръстите им се докоснаха и вече не бе толкова сигурна, колкото й се искаше.

— Да. — Преднамерено му обърна гръб и насочи вниманието си към сестра му. — Голямо съвпадение.

Той бавно се усмихна и плъзна поглед по гърба на Даяна.

— Нещо повече от съвпадение — провлачи Кейн и тръгна обратно към бара. — Имаме и еднакви професии.

— Ти си юристка? — Серина забеляза как очите на Даяна проследиха Кейн. Брат й изглежда никога не си губеше времето, помисли тя и замислено отпи от чашата си.

— Да, учих в Харвард няколко години след Кейн. — Даяна премести питието в другата си ръка и съжали, че го бе поискала. — Ала неговото присъствие още се чувстваше — добави тя.

Серина отметна глава и се разсмя:

— О, не се съмнявам. В повечето случаи трябва да приемаш историите с резерви. В случая с Кейн… — Тя замълча и му се усмихна предизвикателно. — Просто се чудя колко е премълчаното.

— Доверието ти в мен е трогателно — измърмори той.

Те са близки, реши Даяна. Споделили са много години и знаят десетки глупави неща един за друг. Загледа се в чашата си. Какво правеше тя тук?

— Серина — подзе Даяна, — искам да знаеш, че съм много благодарна за поканата. Но се чудя… — Замълча и за кураж отпи от вермута. — Чудя се дали Джъстин е по-малко притеснен от мен.

— Той не знае, че пристигаш. — Очите на Даяна се разшириха и Серина бързо продължи: — Не бях сигурна, че ще дойдеш. Не исках да го заболи, ако откажеш.

— Щеше ли да го заболи? — промърмори Даяна и отново надигна чашата си.

— Ти не го познаваш — отвърна Серина. — Аз го познавам. — Студеният, спокоен поглед, който Даяна й изпрати, толкова й напомни за Джъстин, че сърцето й се сви. — Даяна, мисля, че имам някаква представа как се чувстваш. — Остави питието си на масата и се изправи. — Моля те, не го отхвърляй. Той е…

При звука на асансьора Серина рязко млъкна. По дяволите, трябваха й още няколко минути! Погледна към Даяна и я видя как стои напрегнато и мълчаливо. Хвърли един безпомощен поглед към Кейн, ала той само сви рамене в отговор. Вратата на асансьора се отвори.

— Ето къде си била! — Джъстин се насочи право към жена си. — Беше изчезнала.

— Джъстин… — започна Серина, но думите й заглъхнаха в устните му.

Толкова е висок, помисли Даяна вцепенено. Уверен, преуспял, продължаваше да изброява наум и не можеше да направи нищо, освен да се взира втренчено в него. Какво бе останало от навъсеното буйно момче, което бе познавала? Това ли беше нейният брат? Веднъж я бе вдигнал на раменете си, за да може тя да види над тълпата цирка, пристигнал в града. Боже мили, защо трябваше да си спомня за това сега?

— Джъстин… — започна Серина задъхано, когато устните й бяха свободни. — Имаме гости.

Той погледна бегло към Кейн и привлече Серина по-близо.

— Изчезвай, Кейн. Искам да правя любов със сестра ти.

— Джъстин! — засмя се Серина, притисна ръце към гърдите му и се обърна към прозореца.

Той проследи погледа й, усмихна се, погали жена си по косите, ала не я пусна.

— О, не бях разбрал, че Кейн си е довел приятелка.

Той дори не ме познава, помисли Даяна и здраво стисна чашата. Ние сме чужди, ще се разминем на улицата, без да се познаем. Объркано се загледа в него, търсейки с мъка думите, които не идваха.

Очите на Джъстин бавно се присвиха. Серина почувства как ръката му се сви върху косата й, след това постепенно се отпусна.

— Даяна? — произнесе той невярващо.

Тя не помръдна. Очите й бяха сухи, кокалчетата на пръстите й, стискащи чашата, бяха побелели.

— Здравей, Джъстин.

Той се приближи към нея, търсейки чертите й. Стрелките на часовника се превъртаха напред и назад толкова бързо, че загуби ориентация. Искаше да протегне ръка, да я докосне, но не знаеше как. Бе толкова малка, когато я остави, топчеста и с бебешка шапчица. Сега бе висока стройна жена с очите на баща им. Докато двамата се изучаваха, лицето му бе също толкова безизразно, колкото и нейното.

— Отрязала си плитките си — каза Джъстин и се почувства глупаво.

— Преди няколко години. — Даяна повика на помощ всички уроци по добри обноски, които леля Аделайд и бе набивала в главата. — Изглеждаш добре — каза тя с любезна усмивка.

Каквото и да бе измислил за начало, това единствено безлично изречение го задуши.

— Ти също — кимна той. — Как е леля ти?

— Леля Аделайд е много добре. Сега живее в Париж. Хотелът ти е много впечатляващ.

— Благодаря. — Пъхна ръце в джобовете си. — Надявам се, че ще ни погостуваш.

— Една седмица. — Болката в ръката й напомни да спре да стиска така чашата. Даяна се съсредоточи върху това, докато очите му не се откъсваха от нейните. — Не съм те поздравила за женитбата ти. Надявам се, че си щастлив.

— Да, щастлив съм.

Серина реши, че повече не може да понася този превзет разговор и пристъпи напред:

— Моля те, Даяна, седни.

— Ако нямаш нищо против, бих искала да разопаковам багажа си и малко да се пооправя.

— Разбира се — обади се Джъстин, преди Серина да бе успяла да възрази. — Ще вечеряш ли с нас?

— С удоволствие.

— Ще ти покажа твоята стая. — Кейн пресуши остатъка от питието си и остави чашата.

— Благодаря. — Даяна се запъти към вратата, като спря само колкото да се усмихне кратко на Серина: — Значи до довечера.

Във виолетовите очи се мярна леко, ала недвусмислено неодобрение.

— Да. Моля те, кажи, ако имаш нужда от нещо. Осем часа удобно ли ти е?

— Ще бъда готова. — Без да поглежда назад, Даяна излезе през вратата, която Кейн вече държеше отворена.

Никой от тях не проговори, докато вървяха по коридора. След няколко минути, помисли тя трескаво, щеше да може да отпусне мускулите си, да даде воля на чувствата си.

Кейн мълчаливо извади ключа от джоба си и го пъхна в ключалката. Даяна влезе и се обърна с намерението набързо да му благодари. Той затвори вратата зад себе си.

— Седни.

— Ако не възразяваш, наистина бих искала да…

— Защо не си допиеш питието?

Тя сведе очи и видя, че все още държи в ръка чашата. Сви рамене и се обърна, сякаш за да огледа стаята.

— Много хубаво — каза, без да има и най-малка представа какво гледа. — Благодаря ти, че ме доведе до стаята ми, Кейн. А сега наистина бих искала да си разопаковам багажа.

— Седни, Даяна. Няма да те оставя, докато си толкова разстроена.

— Не съм разстроена! — Гласът й прозвуча прекалено остро. В самозащита тя отпи още една глътка от вермута. — Обаче съм уморена, така че ако нямаш нищо против…

— Наблюдавах те. — Кейн здраво я хвана за раменете и я натисна да седне на един фотьойл. — Ако беше останала там още пет минути, щеше да умреш.

— Това са глупости! — Даяна с трясък остави чашата на масичката до нея.

— Така ли? — Той хвана ръката й между дланите си и разсеяно я потърка, наблюдавайки лицето й. — Ръцете ти са студени като лед. Можеш да лъжеш с очите си, Даяна, не и с ръцете си. Не можеше ли да му дадеш нещо?

— Не. — Гласът й трепна и тя пое въздух, за да го овладее. — Нямам нищо, което да му дам. — Измъкна ръката си и стана. — Моля те, остави ме сама.

Сега бяха близо, толкова близо, че можеше да види как веждите му трепнаха.

— Упорита си — измърмори Кейн и разсеяно очерта с пръст устните й. — Помислих си го още като те видях да слизаш от самолета. Даяна… — С въздишка отметна косата от бузите й. Тя усети как светът се разфокусира. — Измъчваш се, като сдържаш по този начин чувствата си.

— Ти не знаеш нищо за моите чувства. — Гласът й бе тих и неуверен, защото се опитваше да не позволи на сълзите да замъглят очите й. Нямаше нищо, абсолютно нищо, за което да плаче. — Това не е твоя работа. Моите чувства не са твоя работа. — Задави се с едно ридание и притисна ръка към устата си. — Остави ме — настоя Даяна, но се озова сгушена в гърдите му.

— Когато свършиш — прошепна той и я прегърна.

Тя не можа да устои на безмълвното, без никакви въпроси утешение. Притисна се към Кейн и остави чувствата си да изригнат като буря от сълзи.