Нора Робъртс
Тиха клопка (1)

Първа глава

Духаше влажен, пронизващ вятър. След разразилата се в началото на седмицата буря покрай пътя се издигаха преспи сняг. Небето бе поразително синьо. Дърветата строго се извисяваха между кафявата трева и се заканваха с оголени клони срещу студа.

Такъв е щатът Мейн през март.

Миранда усили парното, избра си компактдиска с „Бохеми“ от Пучини и продължи да шофира, заслушана в красивата музика.

Прибираше се вкъщи. Десет дни изнася лекции в различни градове и ежедневието й се ограничаваше в придвижване от хотела до колежа, от там до летището и пак до хотела, до колежа, до летището. Днес тя се радваше, че се връща у дома.

Облекчението вероятно се дължеше и на факта, че не обичаше да изнася лекции, всяко нейно появяване пред препълнените аудитории я притесняваше. Ала не биваше да позволява на срамежливостта и сценичната треска да пречат на задълженията й.

Тя беше доктор Миранда Джоунс от рода Джоунс от Джоунс Пойнт и никога не й позволяваха да го забрави.

Градът бе основан от първия Чарлз Джоунс, стъпил на Новата Земя. От представителите на рода Джоунс, както Миранда добре знаеше, се изискваше да постигнат нещо, да дадат своя принос за обществото и да се държат както подобава на членове от знатната фамилия Джоунс от Джоунс Пойнт, Мейн.

С отдалечаването от летището я обземаше по-приятно чувство; тя се насочи към крайбрежия път и натисна газта. Бързото шофиране бе едно от малкото удоволствия, които си позволяваше. Обичаше да се придвижва бързо, да стига от едно място до друго за възможно най-кратко време. Около метър и осемдесет висока, червенокоса, тя рядко оставаше незабелязана. Дори и да не стоеше начело на дадено начинание, оставяше впечатление, че тя ръководи.

Докато се придвижваше с точността и целеустремеността на ракета, пътят пред нея почти се изчисти.

Един неин ухажор бе оприличил гласа й на обвита в кадифе шкурка. Тя компенсира тази — както смяташе — случайност на съдбата, като си изработи бърз, стегнат говор, който често оставяше впечатление, че е високомерна.

Но постигаше целта си.

Тялото й може и да носеше следи от гените на древен келтски воин, неин прародител, но лицето й определено впечатляваше: тясно, спокойно, с дълъг прав нос, леко вирната брадичка и остри скули; имаше широка уста, а устните й най-често бяха стиснати решително; очите й, сини като небето, почти винаги гледаха сериозно.

Ала сега, докато се забавляваше по дългия път, криволичещ между покритите със сняг скали, и очите, и устните й се усмихваха. Отвъд скалите водите на океана бяха развълнувани и стоманеносиви. Обожаваше променливите му настроения, силата да успокоява или да възхищава. При един от острите завои дочу грохота на прииждаща вълна, която после се оттегля като юмрук, готов отново да нанесе удар.

Снегът искреше на бледата слънчева светлина, вятърът повдигаше снежинките и ги стелеше по пътя й. Откъм сушата оголените дървета стояха като старци, превити от брулилите ги през годините бури. В детството си представяше как същите тези дървета, сгушени едно до друго, се оплакват взаимно от студа.

Вече смяташе, че е престанала да фантазира, но продължаваше да им се наслаждава — извити в причудливи форми, с изпъкнали чворове, неизменно охраняват пътя като войници.

Шосето се изви нагоре и се стесни, а водите се стелеха от двете му страни. Океанът — обикновено навъсен и мрачен — гризеше брега с неутолим глад. Издълбаната скала отпред приличаше на изкривен от артрит пръст, а на върха й се издигаше старата викторианска къща, от която се откриваше изглед и към водата, и към сушата, отвъд нея, където брегът се спуска, се виждаше старият фар предупреждаващ за намиращата се наблизо земя.

В детството и къщата бе нейно убежище и радостна утеха заради жената, която я обитаваше. Амелия Джоунс пренебрегна семейната традиция и живя според собствените си разбирания: говореше каквото мисли и сърцето й винаги беше отворено за внуците и.

Миранда я обожаваше и дълбоко скърбеше, когато баба й почина внезапно в съня си преди осем години.

Амелия завеща къщата и събираната през годините колекция от произведения на изкуството на внуците си. На сина си — бащата на Миранда — пожела, когато отново се срещнат, да е поне донякъде мъжа, какъвто се бе надявала, че ще стане. На снаха си остави наниза перли, защото това беше единственото, което Елизабет някога одобри напълно.

Съвсем в неин стил, помисли си младата жена за лаконичните нареждания в завещанието. Остана в голямата каменна къща и през десетте години, с които надживя съпруга си, живя сама.

Миранда мислеше за баба си, когато стигна до края на крайбрежия път и пое по дългата, извита алея.

Къщата бе преживяла годините и бурите, безмилостно студените зими и жестоките горещини през лятото. Миранда се почувства виновна, когато забеляза, че сега тя изглеждаше доста занемарена.

Двамата с Андрю все не намираха време да се уговорят с бояджии или с градинар за моравата. По къщата, поддържана като картинка в детството й, сега имаше доста поражения. И въпреки това й се струваше великолепна — също като възрастна дама, която не крие годините си. Сивите камъни се издигаха величествено, кулите и фронтоните излъчваха достойнство.

По едната стена пълзящите растения стигаха до покрива и цъфтяха през пролетта. Миранда постоянно си обещаваше, че ще отдели време, за да поседи на мраморната пейка под арката от цветя и храсти, и ще се наслаждава на ароматите, сенките, тишината. Но пролетта някак бързо преминаваше в лято, а то в есен и тя се сещаше за вричането си едва през зимата, когато клоните стърчаха голи.

Някои от дъските на предната веранда трябваше да се подменят. Кепенците, от сини станали сиви, се нуждаеха от пребоядисване; декоративните елементи сигурно трябваше да се подмажат, закърпят или каквото там се правеше с такива неща.

Щеше да стигне и дотам. Някога. Но прозорците светеха от чистота. Дълги тераси и тесни балкони предлагаха изглед във всички посоки. От комините се виеше пушек, когато някой си даваше труда да запали огън. Величествени стари дъбове и гъста редица борове пазеха от северния вятър.

Двамата с брат си си деляха къщата доста удобно — или поне го правеха, преди Андрю да започне да прекалява с пиенето. Но сега нямаше да мисли за това. Доставяше й радост той да е наоколо, харесваше го и го обичаше; изпитваше удоволствие да работят заедно и да живеят в една къща.

Щом слезе от колата, вятърът разпиля косите пред лицето й. Леко раздразнена, тя я отметна и се наведе да извади лаптопа и куфарчето за документи. Взе ги и като си тананикаше, отиде при багажника и го отвори.

Косите й отново паднаха пред лицето и тя раздразнено въздъхна. Краят на въздишката премина в сепнато поемане на дъх — нечия ръка дръпна косата й. От болка малки бели петънца затанцуваха пред очите й, изпадна в шок: нож се притисна към шията й.

Искаше да изпищи от страх, но преди да успее, нападателят я завъртя и притисна към колата. Нова болка — сега в бедрото — замъгли зрението й и краката й се подкосиха. Ръката, която я държеше за косите, отново дръпна силно и отметна главата й като на кукла.

Лицето му беше отвратително: призрачно бяло, осеяно с белези, а чертите — размазани. Нужни й бяха няколко секунди, изпълнени с ужас, преди да успее да различи, че всъщност вижда надяната гумена маска с изрисувани деформирани черти.

Не се бореше. Беше парализирана от ужас. На този свят най-много се страхуваше от ножове с дълги смъртоносни остриета. Сега острието бе забито под брадичката й и при всяка трудно поета глътка въздух изпитваше болка и ужас.

Мъжът беше едър, около един и деветдесет — налагаше се да запомни подробностите, сто и десет, сто и петнадесет килограма, широкоплещест, с къс врат.

О, Боже!

Кафяви очи; мътнокафяви. Само толкова успяваше да види през тесните процепи на маската. Очите бяха плоски като на акула и точно толкова безизразни, когато ръката притисна по-силно острието към шията й и като го придвижи леко, поряза деликатната кожа.

Усети парване, а тънка струйка кръв потече към яката на палтото й.

— Моля ви — изрече немощно тя и инстинктивно посегна да отблъсне ръката с ножа.

Всякакви рационални мисли я напуснаха и тя се ужаси още повече, когато той използва острието, за да повдигне главата й.

Представи си как ножът бързо разрязва артерията, как потича горещата кръв… Щеше да умре като заклано агне.

— Моля ви, недейте. Имам триста долара в брой.

„Господи, дано иска само пари! — мислеше си отчаяно. — Само пари.“ Ако е решил да я изнасили, дано намери сили да се бори, молеше се тя, макар да знае, че няма да спечели.

Ако смята да я убие, се надяваше да го направи бързо.

— Ще ви дам парите — започна и в следващия миг остана без дъх, тъй като той я отметна настрана като вързоп.

Падна на длани и колене върху чакълената алея; кожата й пламна от забилите се камъчета. Чу се да изхленчва; ненавиждаше безпомощния, смразяващ страх, който й пречеше да действа, но остана вторачена в нападателя със замъглен поглед.

Не откъсваше очи от ножа, който проблясваше на бледите слънчеви лъчи. Искаше да побегне, да се бори, но стоеше като парализирана.

Той вдигна чантата й, куфарчето за документи, изви ножа така, че отразената светлина да заслепи очите й; после се наведе и го заби в задната гума на колата. Измъкна го и запристъпя към нея, а тя неволно запълзя към къщата.

Чакаше го отново да нанесе удар, да разкъса дрехите й, да забие ножа в гърба й, но продължи да пълзи по замръзналата зимна трева.

Стигна до стъпалата и погледна назад, а от гърлото й излизаха странни звуци.

Видя, че е сама.

Мъчително изпълзя нагоре по стъпалата. Трябваше да влезе вкъщи, да се спаси, да заключи вратата, преди той отново да се появи и да насочи ножа към нея.

Ръката й на два пъти се плъзна по топката, преди да успее да я хване. Заключено. Разбира се, че ще е заключено. Вкъщи нямаше никого. Нямаше кой да й се притече на помощ.

За миг остана свита на кълбо отвън пред вратата; трепереше от шока и от вятъра, който фучеше над хълма.

„Раздвижи се! — заповяда си тя. — Раздвижи се! Вземи ключа! Влез вътре, обади се на полицията.“

Очите й шареха наляво-надясно, като на заек, оглеждащ се за вълци, зъбите й затракаха. Използва топката на бравата за опора и се изправи. Краката й трепереха, коляното я смъдеше, но с несигурен като на пияница скок тя напусна верандата и започна да търси чантата си. Сети се, че той я взе.

Мърмореше неразбираеми думи, молитви, проклятия и молби, докато отваряше със замах вратата на колата и затършува из жабката. Когато пръстите й напипаха резервните ключове, някакъв звук я накара рязко да се извърне и да вдигне отбранително ръце.

Нямаше нищо, освен вятъра, който свиреше през голите черни клони на дърветата, през бодливите стъбла на пълзящите рози, през стръкчетата замръзнала трева.

Със свистящ дъх и накуцвайки се отправи бързо към къщата и трескаво започна да се мъчи да отключи. Простена от облекчение, когато най-после успя.

Залитайки, влезе вътре, затръшна вратата и заключи. Опря се с гръб върху солидното дърво, а ключовете се изплъзнаха между пръстите й и мелодично издрънчаха на пода. Причерня й и тя затвори очи. Сега вече всичко — съзнание, тяло — бяха сковани. Трябваше да предприеме следващата крачка, да действа, да се справи, но не се сещаше каква е тази следваща стъпка.

Ушите й пищяха, гадеше й се. Стисна зъби и направи една крачка, после втора, а антрето сякаш леко се люлееше.

Стигна почти до стълбището, когато си даде сметка, че не ушите и пищят, а звъни телефонът. Механично премина през мъглата във всекидневната — всичко тук изглеждаше нормално, познато — и вдигна слушалката.

— Ало? — Гласът й прозвуча отдалечено, глухо, като удар по дървен барабан. Леко олюлявайки се, тя се вторачи в слънчевото петно върху широките чамови дъски на пода. — Да. Да, разбирам. Ще дойда. Трябва… Какво? — Миранда поклати глава да се сети какво искаше да каже. — Налага се… да се погрижа за някои неща. Не. Ще тръгна при първа възможност. — Обземаше я истерия. — Багажът ми вече е опакован — изрече тя и избухна в смях.

Продължаваше да се смее, докато оставяше слушалката. Продължи да се смее и когато се свлече в стола; не разбра кога, докато се свиваше на кълбо, смехът се превърна в ридания.

 

 

С две ръце стискаше чашата горещ чай, но не отпиваше. Действаше й успокояващо да я държи, да усеща как топлината преминава от порцелана към премръзналите й пръсти, гали наранените й длани.

Беше говорила разбираемо — наложително е да говориш разбираемо, ясно и точно, когато се обаждаш в полицията.

Събра отново мислите си и се обади където трябва; разговаря с полицаите и те пристигнаха в къщата. Но когато свърши и остана сама, не успяваше да се концентрира върху нещо за повече от десет секунди.

— Миранда! — След вика се чу затръшването като оръдеен изстрел на входната врата. Андрю се втурна вътре, хвърли ужасен поглед към лицето й. — О, Господи! — Приближи се до нея, приклекна и започна да гали с дългите си пръсти пребледнелите й страни. — О, скъпа!

— Добре съм. Само съм малко понатъртена. — Наложеният с усилие самоконтрол рухна. — Бях по-скоро изплашена, отколкото наранена.

Той забеляза овлажнелите по коленете панталони, засъхналата кръв по плата.

— Кучият му син! — Очите му, по-спокойно синьо от тези на сестра му, сега притъмняха от ужас. — Да не би… — Ръцете му се насочиха към нейните и сега двамата държаха чашата. — Да не те е изнасилил?

— Не, не. Просто открадна чантата ми. Искал е само пари. Съжалявам, че казах на полицията да ти се обади. Просто трябваше аз да го сторя.

— Всичко е наред. Не се притеснявай. — Притисна по-силно ръцете й, но когато видя как тя се сви от болка, веднага ги пусна. — О, скъпа! — Пое чашата, сложи я настрана и погледна охлузените й длани. — Толкова съжалявам. Хайде, ще те откарам в болницата.

— Не е необходимо. Просто съм насинена и натъртена.

Пое си дълбоко дъх и се изненада колко по-лесно диша, когато той е тук.

Понякога я вбесяваше и разочароваше. Ала през целия й живот единствен той остана до нея, не я изостави.

Взе отново чашата и я сложи в ръцете й.

— Пийни малко — подкани той, преди да се изправи и да закрачи напред-назад, за да се поуспокои.

Лицето му бе слабо и издължено, а тялото му — източено и стройно. Косите му бяха по-тъмночервени от нейните, почти махагонови. От напрежение се пляскаше по бедрото, докато кръстосваше из стаята.

— Как ми се ще да бях тук. По дяволите, Миранда, трябваше да съм тук!

— Не можеш да си навсякъде, Андрю. Кой да предвиди, че ще ме нападнат в нашия двор? Смятам, а и от полицията мислят така, че вероятно е искал да ограби къщата, но моето появяване го е изненадало и е променил плановете си.

— Казват, че е имал нож.

— Да. — Тя предпазливо докосна порязаното място на шията си. — И мога до те уверя, че не съм преодоляла фобията си от ножове. Само като го зърнах, се вцепених.

Очите на Андрю потъмняха.

— Какво направи той? В състояние ли си до ми разкажеш?

— Тъкмо отворих багажника и той изскочи отнякъде. Хвана ме за косата и дръпна главата ми назад. После допря ножа до гърлото ми. Мислех, че се готви да ме убие, но той само ме отблъсна настрана, взе чантата и куфарчето за документи, преряза гумите и си тръгна. — Успя да се усмихне вяло: — Не се надявах точно на такова посрещане.

— Трябваше да съм тук — повтори той.

— Андрю, престани. — Тя се облегна на него, затвори очи. Нали сега си тук. Това й беше достатъчно, за да се почувства по-добре. — Майка се обади.

— Какво?

Той я прегърна през раменете и се наведе напред, за да вижда лицето й.

— Телефонът звънеше, когато влязох. Господи, още не мога да си събера мислите! — оплака се тя и разтърка слепоочията си. — Утре трябва да замина за Флоренция.

— Не говори глупости! Току-що се прибра, наранена си, не си на себе си. Господи, как има сърце да те накара да се качиш на самолет точно след като си била нападната?

— Но аз не й казах. — Сви рамене. — Не съзнавах какво правя. Както й да е — повикването беше ясно и категорично. Ще си запазя място за самолета.

— Миранда, отивай да спиш!

— О, да. — Тя пак се усмихна. — Ей сега, след малко.

— Аз ще й се обадя. — Лицето му се изкриви — предстоеше му не особено приятна задача. — Ще й обясня.

— Моят герой — възкликна тя и го целуна по бузата. — Не. Ще замина. Една гореща вана, няколко аспирина и ще се оправя. А и след това малко приключение, едно разсейване ще ми се отрази добре. Изглежда става дума за бронзова статуя, която иска да изследвам. — Остави настрана чашата с изстиналия чай. — Не би ме извикала в „Станджо“, ако не е важно. Нуждае се от археометрист, и то спешно.

— Разполага с няколко археометристи в „Станджо“.

— Точно така. — Този път Миранда се усмихна лукаво. „Станджо“ бе съкращение от Станфорд-Джоунс. Елизабет бе подсигурила не само името си; начинанието във Флоренция за нея, беше на първо място. — Щом ме вика, е нещо голямо. Не желае да излиза извън семейството. Елизабет Станфорд-Джоунс, директор на „Станджо“, Флоренция кани специалист по италиански ренесансови бронзови статуи и й трябва някой с презимето Джоунс. Не възнамерявам да я разочаровам.

 

 

Късметът й изневери. Не успя да намери място за сутрешния полет и се наложи замине вечерта за Рим и оттам да се прехвърли за Флоренция.

Почти цял ден закъснение! Щеше да си плати скъпо и прескъпо за това.

Докато се опитваше да облекчи болките в горещата вана, пресмяташе часовите разлики — нямаше смисъл да се обажда на майка си. Елизабет вече си беше у дома, най-вероятно в леглото.

Нищо повече не можеше да се направи тази вечер. Сутринта щеше да позвъни в „Станджо“. Един ден не бе чак такова голямо закъснение. Дори и за Елизабет.

Ще извика такси да я откара до летището, защото както пулсира коляното й, шофирането определено ще се окаже проблем, дори да успее бързо да смени гумите.

От нея се иска само…

Надигна се рязко във ваната и разплиска вода наоколо.

Паспортът й. Паспортът, шофьорската книжка, служебните карти за самоличност. Нападателят задигна куфарчето за документи и чантата й; всъщност тя не разполагаше с никакви документи.

— О, по дяволите! — простена тя, прокарвайки ръка през лицето си.

Нещата се подреждаха кошмарно.

Дръпна закачената за верижка старомодна запушалка от канала на ваната на крачета. Гневът я изправи на крака и тя посегна към хавлиената кърпа. Остра болка прониза удареното й коляно, а тя стисна зъби да не изстене и се опря на стената. После приседна на ръба на ваната, а кърпата се потопи във водата.

Сълзите напираха. Идеше й да се разплаче от раздразнение, от болка, от внезапно появилия се отново страх. Седеше гола, трепереше и тихо хлипаше. Най-сетне се овладя.

Сълзите нямаше да й помогнат нито да си върне документите, нито да успокоят болката, нито да я отведат във Флоренция. Преглътна ги и изцеди кърпата. Внимателно прекрачи ваната. Когато застана права, се изпоти от болка и сълзите й едва не потекоха отново. Опря се на умивалника и се огледа в голямото огледало на вратата.

Ръцете й бяха в синини. Дори не си спомняше нападателят да я е стискал за ръцете. Удареното бедро, станало мораво, я болеше доста. Това, сети се тя, е от притискането към колата.

Ожулените й колене изглеждаха непривлекателно зачервени. Явно те бяха пострадали най-много при падането. Дланите я боляха.

Прималя й от дългото, макар и повърхностно порязване; почувства, че пак й се повдига. Озадачена и отвратена, посегна да го докосне. Като дъх, мина й през ума, на смъртта.

Ако искаше да я убие, можеше да го стори.

И това бе по-ужасно от синините и всички други болки. Някакъв непознат бе държал живота й в ръцете си.

— Никога вече! — Извърна се от огледалото и с накуцване отиде да вземе хавлията от месинговата закачалка до вратата. — Никога вече няма да допусна да се случи подобно нещо.

Потрепери и бързо навлече хавлията. Докато се мъчеше да завърже колана, някакво движение от външната страна на прозореца я накара рязко да извърне глава; сърцето й биеше лудо.

Той се е върнал!

Искаше да избяга, да се скрие, да изкрещи, да се свие на топка зад заключена врата. Стиснала зъби, тя се приближи и хвърли поглед през прозореца.

Беше Андрю. Облечен в спортното яке, с което цепеше дърва или се разхождаше по скалите, той беше включил фаровете на колата и тя видя нещо да проблясва в ръката му; нещо, което той размахваше, докато бродеше из двора.

Озадачена, притисна лице към стъклото.

Стик за голф? Какво правеше той на заснежената морава със стик за голф в ръка?

Изведнъж се досети и се изпълни с обич, която я успокои повече от всякакво обезболяващо лекарство.

Той я пазеше. Сълзите й отново бликнаха. В следващия момент го видя да спира, да вади нещо от джоба и да го надига. Проследи го как отпи от бутилката.

„О, Андрю! — помисли си тя, затвори очи и сърцето й се сви. — Колко сме объркани и двамата.“

 

 

Събуди я болката в коляното. Пипнешком намери ключа на лампата и изсипа в шепа няколко хапчета от поставеното на нощното шкафче шишенце. Докато ги преглъщаше, призна, че можеше да се вслуша в съвета на Андрю и да отиде в болницата — там някой състрадателен лекар щеше да й предпише силни обезболяващи.

Погледна луминесцентния циферблат на часовника: едва минаваше три. Ибупрофенът и аспиринът, които глътна в полунощ, й осигуриха едва три часа облекчение. Но сега беше будна и я болеше. Е, поне ще свърши още една неприятна задача.

Като се имаше предвид часовата разлика, Елизабет трябваше да е вече зад бюрото. Миранда вдигна слушалката и набра номера. Леко простена, докато нагласяваше възглавниците, за да се облегне върху таблата на леглото.

— Миранда, тъкмо се канех да ти оставя съобщение в хотела за пристигането ти утре.

— Ще се наложи да закъснея. Мен ме…

— Да закъснееш? — остро изрече тя.

— Съжалявам.

— Мисля, дадох ясно да се разбере, че начинанието е важно. Гарантирах пред правителството, че изследването ще започне още днес.

— Ще изпратя Джон Картър. Аз…

— Не съм викала Джон Картър, а теб! Каквато и друга работа да имаш, ще почака.

— Определено. — Не, мина й през ума, хапчетата няма да помогнат, но студеният гняв, който започваше да се надига у нея, определено щеше да разсее болката. — Възнамерявах да бъда там точно както бях инструктирана.

— Тогава защо няма да си?

— Вчера откраднаха паспорта ми и други документи. Ще уредя изваждането на нови колкото е възможно по-бързо и ще резервирам място. Днес обаче е петък и се съмнявам дали ще стане преди края на следващата седмица.

Добре знаеше как работят бюрократичните машини, помисли си Миранда. Тя самата е отгледана от такава.

— Дори в относително спокойно място като Джоунс Пойнт е глупаво да оставяш колата си незаключена.

— Документите не бяха в колата, а у мен. Ще те уведомя веднага щом уредя въпроса и резервирам място. Извинявам се за закъснението. Ще посветя цялото си време и внимание на задачата, когато пристигна. Дочуване, майко.

Достави й удоволствие да затвори, преди Елизабет да добави още нещо.

 

 

В елегантния и просторен кабинет на около пет хиляди километра Елизабет се взираше в слушалката с раздразнение и объркване.

— Някакъв проблем ли има?

Разсеяна, тя хвърли поглед към бившата си снаха. Илис Уорфийлд стоеше с бележник на коленете; огромните й зелени очи гледаха озадачено, а меките й чувствени устни бяха извити в усмивка.

Бракът между Илис и Андрю не се получи, което разочарова Елизабет. Но професионалните й и лични взаимоотношения със снаха й не пострадаха от развода.

— Да. Миранда ще се забави.

— Ще закъснее? — Илис повдигна вежди и те се скриха под бретона й. Не е типично за Миранда.

— Откраднали са паспорта й и другите документи.

— О, това е ужасно! — Младата жена се изправи. Висока един и шестдесет, тя имаше деликатни, женствени форми. Късите черни коси, огромните очи и млечнобялата кожа й придаваха вид на сексапилна приказна фея. — Ограбили ли са я?

— Не знам подробности. — Елизабет стисна устни за миг. — Ще си извади нови документи и ще вземе друг полет. Сигурно ще й отнеме няколко дни.

Илис понечи да попита дали Миранда е пострадала, но предпочете да замълчи. Изразът в очите на другата жена подсказваше, че или няма представа, или не това я тревожи в момента. Вместо това каза:

— Знам колко искаше изследванията да започнат още днес. Лесно ще се уреди. Ще отложа част от ангажиментите си и лично ще започна.

Елизабет се надигна и застана до прозореца, за да размисли върху предложението. Винаги мислеше по-ясно, когато гледаше навън. Във Флоренция се почувства у дома от първия миг, в който зърна града. Тогава беше осемнадесетгодишна колежанка, жадна за приключения и увлечена от изкуството.

Влюби се безнадеждно в града, в неговите червени покриви, величествени куполи, криволичещи улици и многолюдни площади.

Влюби се в млад скулптор, който я очарова и я отведе в леглото си.

Естествено се оказа неподходящ. Напълно неподходящ. Беден и прекалено темпераментен. Родителите й я прибраха обратно в Бостън веднага щом узнаха за връзката им.

И с това всичко приключи.

Тръсна глава, раздразнена, че е допуснала мислите й да се отклонят в тази посока. Сама решаваше какво да прави и изборът й винаги беше отличен.

Сега оглавяваше една от най-големите и уважавани изследователски институции за изкуства в света. Някога „Станджо“ може да е бил странична дейност за семейство Джоунс, но тя разполагаше с него, нейното име стоеше на първо място и именно тук работеше тя.

Ето я, изправена до прозореца: елегантна, стройна петдесет и осемгодишна жена. Косите й бяха светлоруси, дискретно боядисвани в един от най-елитните салони във Флоренция. Изисканият й вкус личеше и от безупречната кройка на тъмнолилавия костюм със златни копчета, дело на моделиера Валентино, и от подходящите кожени обувки.

Върху лицето й със светъл тен и добре изразени скули се открояваха безмилостни и интелигентни сини очи. Създаваше впечатление на сдържана, следваща модата професионалистка, която разполага със средства и положение.

Никога не би се задоволила с по-малко.

Не, помисли си тя, никога не би се задоволила с друго, освен с най-доброто.

— Ще я изчакаме — отсече, като извърна лице към Илис. — Това е нейната област, нейната специалност. Лично ще се свържа с министъра и ще обясня краткото забавяне.

Младата жена й се усмихна:

— Никой не разбира закъсненията така добре, както италианците.

— Права си. По-късно ще прегледаме докладите ти, Илис. Искам още сега да се обадя на министъра.

— Ти си шефът.

— Така е. О, Джон Картър пристига утре. Ще работи в екипа на Миранда. Междувременно му дай друга задача. Няма защо да безделничи.

— Джон пристига? О, ще се радвам да го видя. Винаги ще се намери за какво да го използваме в лабораторията. Ще уредя всичко.

— Благодаря ти, Илис.

Останала сама, Елизабет се настани зад бюрото и се загледа в сейфа на срещуположната стена. Припомни си какво съдържа.

Миранда ще оглави проекта. Взе решението в момента, когато видя бронзовата статуя. Това ще е задача, възложена на „Станджо“, а ще има и Джоунс в добавка. Именно така бе планирала и очаквала да станат нещата. И именно това възнамеряваше да получи.