Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Revenge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Девета глава

Беше осемнайсетгодишна. Стоеше в тихия, боядисан в пастелни тонове кабинет на доктор Шрьодер, един от най-известните психиатри в страната. Беше рожденият й ден, но това не я радваше.

През прозореца се виждаше широка поляна, пресечена от павирани пътеки. Пациентите се разхождаха сами или в колички, бутани от облечени в бяло сестри и санитари. Имаше цъфнала череша и жив плет от азалии. Пчели се въртяха около цветовете. Слънцето осветяваше водата в мраморното шадраванче, но червеношийките и лястовичките, които виеха гнездата си в близката дъбова горичка, днес не бяха там.

През прозореца отвъд поляната и дърветата на север се виждаше Катскил. Създаваше усещането за свобода и простор.

Адриан се питаше дали впечатлението е същото и при затворен прозорец.

„Мамо! — Притисна чело до стъклото, отпусна рамене и затвори очи. — Как стигнахме дотук?“

Чу вратата да се отваря и бързо се изправи. Когато доктор Шрьодер влезе, видя спокойна, слаба млада жена в светлосин костюм. Бе прибрала косата си и това я правеше да изглежда по-възрастна.

— Принцеса Адриан. — Отиде до нея и пое подадената му ръка. — Простете, че Ви накарах да чакате.

— Не чаках дълго — отвърна тя, въпреки че пет минути в тази болница й се струваха твърде много. — Искали сте да ме видите, преди да изпишете майка ми.

— Да, седнете, моля Ви. — Предложи й едно от креслата, които превръщаха кабинета му в уютен салон.

Адриан седна до малката антична масичка с дискретна кутия и си спомни как при първото си посещение преди две години се наложи да използва кърпичките в нея. Скръсти ръце в скута си и леко се усмихна на доктор Шрьодер. Издължената му челюст и дълбоките кафяви очи я караха да го оприличава на голямо тъжно куче.

— Искате ли чай или кафе?

— Не, благодаря. Трябва да знаете, че много съм ви задължена за всичко, което направихте за моята майка… и за мен. — Той махна с ръка, но момичето продължи: — Да, така е. С вас тя се чувства добре, а това означава много за мен. Знам също, че сте направили всичко възможно да не се появява в пресата информация за нейното заболяване.

— Пациентите ми имат право да запазят своите тайни. — Предпочете да седне в креслото до нея, вместо зад бюрото си. — Знам какво е майка Ви за вас. Бих желал отново да обмислите решението си да я отведете вкъщи.

Адриан се напрегна. Стисна пръстите в скута си, но очите й не трепнаха.

— Искате да кажете, че състоянието й отново се е влошило?

— Не, напротив. След лечението тя се чувства добре. — Почака малко, после въздъхна. — Не искам да обременявам разговора ни с медицински термини или да прогнозирам.

— Разбирам. Доктор Шрьодер, знам какво е състоянието й и как да се грижа за нея.

— Мила, маниакалната депресия е тежко и мъчително заболяване за пациента и неговото семейство. Знаете, че след периодите на депресия следва хиперактивност. Състоянието на Фоуб е добро през последните два месеца, но това е малък период.

— Времето на престоя й в клиниката — напомни Адриан. — Последните две години прекара в клиниката и вкъщи. Досега нищо не можех да направя, за да променя състоянието й. Днес навършвам осемнайсет години. Според закона съм пълнолетна. Мога да поема отговорността за майка си и възнамерявам да постъпя така.

— И двамата знаем, че отдавна се грижите за нея. Възхищавам се от Вас.

— Няма място за възхищение. — Стана. Искаше да види слънцето и планината. Да усети свободата. — Тя е моя майка. Нищо друго няма значение за мен. Никой не знае за нашия живот повече от Вас. Кажете, докторе, нима на мое място Вие не бихте постъпили така?

Наблюдаваше я. Очите й бяха тъмни, много сериозни и решителни.

— Не, предполагам. Доста млада сте, принцеса Адриан. Истината е, че майка Ви ще се нуждае от постоянни грижи до края на живота си.

— Ще ги има. Наех сестра от списъка на кандидатките, който ми дадохте. Подредила съм нещата си така, че майка ми никога да не е сама. Апартаментът ни е в съседство с този на най-близката нейна приятелка.

— Обичта и приятелството са важни за душевното състояние на Фоуб.

Тя се усмихна.

— Да. Няма проблеми в това отношение.

— Лечението й трябва да продължи.

— Ще уредя това.

— Не настоявам майка Ви да остане тук за месец или два, но го препоръчвам с оглед на нейната и вашата сигурност.

— Не мога да я оставя. — Уважаваше го и искаше той да я разбере. — Последния път, когато я доведох тук, й се заклех да я взема вкъщи през пролетта.

— Нали знаете, че когато пристигна тук, майка Ви бе в кома и няма да си спомни вашето обещание.

— Да, знам. — Подаде му ръка. — Благодаря за всичко, което направихте и което ще продължите да правите. Ще взема майка си вкъщи.

Знаеше, че напразно се опитва да я убеди. Задържа ръката й.

— Повикайте ме, дори само ако желаете да поговорите с някого.

— Ще Ви повикам… — Страхуваше се да не заплаче отново, както когато го срещна за пръв път. — Добре ще се грижа за нея.

„Кой ще се погрижи за теб?“ — помисли докторът и я изведе в коридора.

Тя вървеше мълчаливо до него.

Припомни си други посещения и други разходки в широките коридори. Невинаги беше тихо. Понякога се чуваше плач или още по-лошо — смях. Когато майка й постъпи в клиниката за пръв път, приличаше на счупена кукла с отворените си неподвижни очи и с отпуснатото си тяло. Тогава Адриан бе само шестнайсетгодишна, но нае стая в мотел на около трийсетина километра, за да идва тук всеки ден. Фоуб проговори едва след три седмици.

Побиха я тръпки, като си спомни какво преживя тогава. Мислеше, че майка й умира в тясното бяло легло, заобиколена от непознати. Промълви само една дума: „Адриан“.

Оттогава животът им се промени. Момичето направи всичко, за да може Фоуб да получи най-доброто лечение. Всичко, дори писа на Абду, умолявайки го за помощ. И когато той отказа, тя намери друг начин. Въздъхна дълбоко. Все още се справяше.

В института „Ричардсън“ пациентите, които не буйстваха, бяха настанени в просторни стаи, обзаведени като апартаменти в луксозни хотели. Сигурността не биеше на очи, за разлика от източното крило с решетки, ключалки и армирано стъкло, където преди година Фоуб прекара две мъчителни седмици.

Адриан я намери седнала до прозореца в стаята си с измита и прибрана назад коса. Носеше яркосиня рокля със златна пеперуда, забодена на яката.

— Мамо.

Тя бързо извърна глава. Лицето й засия. Бързо успя да прикрие отчаянието, което я обземаше, стана и широко разтвори ръце.

— Ади.

— Изглеждаш чудесно. — Дъщеря й я притисна и вдъхна благоуханието, което се носеше около нея. Искаше да се сгуши в майка си и да бъде отново дете. Отдръпна се и се усмихна, прикривайки вниманието, с което изучаваше лицето на Фоуб. „Изглежда добре“ — отбеляза тя с облекчение.

— Чувствам се отлично, особено сега, след като си тук. — Не можеше да се сдържи. — Отиваме си, нали?

— Да. — Адриан докосна бузата на майка си, уверена, че решението й е правилно. — Искаш ли да видиш някого, преди да тръгнем?

— Не, вече се сбогувах. — Подаде ръка. Копнееше бързо да излезе навън. Знаеше, че добрата актриса избира момента, когато ефектно да влезе или да излезе от сцената. — Доктор Шрьодер, добре е, че сте тук. Искам да Ви благодаря за всичко.

— Ще ми благодарите, като се грижите за себе си. — Задържа ръката й. — Вие сте изключителна жена, Фоуб. И имате забележителна дъщеря. Ще се видим следващата седмица.

— Следващата седмица? — Тя се хвана за Адриан.

— Лечението ще продължи амбулаторно — спокойно обясни момичето.

— Но ще живея вкъщи с теб.

— Да. Ще идваме тук за сеансите и ще говориш с доктор Шрьодер за каквото искаш.

— Добре. — Усмихна се успокоена. — Готови ли сме?

— Само да взема чантата си. — Адриан вдигна малкия куфар, после отново взе ръката й, защото почувства, че майка й се нуждае от това. — Благодаря Ви, докторе. — Излязоха в коридора. — Днес е хубав ден. Докато идвах насам, забелязах, че дърветата и цветята са напъпили.

Обля ги слънчевата светлина навън. Въздухът леко ухаеше.

— Винаги, когато идвам тук, си мисля колко хубаво би било да имаме къща в провинцията. Благодаря ти, Робърт — каза на шофьора, който пое чантата. Двете седнаха отзад. — После се връщам в Ню Йорк и не мога да си представя как някой живее на друго място.

— Ти си щастлива там. — Фоуб преглътна с облекчение, щом колата потегли от клиниката. Отново се отърваваха.

— Ню Йорк винаги ми е харесвал. Спомняш ли си първия следобед, когато със Селест обиколихме половината град? Мислех, че това е най-странното място на земята.

— Селест ще ни чака ли?

— Каза, че ще дойде по-късно. Подготвя нова роля.

Фоуб се взря в лицето на Адриан. Малкото й момиче бе пораснало. Отиваха си вкъщи, а не бягаха от Абду. Никой повече нямаше да нарани дъщеря й.

— Много се радвам, че тя е била с теб, докато боледувах. — Погледна през прозореца. Адриан бе права. Денят бе хубав. Може би най-хубавият ден. — По-добре съм сега. — Целуна бързо дъщеря си и се засмя. — Всъщност, никога не съм се чувствала по-добре. Нямам търпение да се върна на работа.

— Мамо… — Адриан започна да се безпокои.

— Не ми казвай пак, че трябва да почивам. Достатъчно почивах. Нуждая се от добър сценарий. — Жестът й показваше нейната увереност, че сценарият е налице: — Време е да се върна и да се погрижа за моето малко момиче. Предложенията ще дойдат. Няма да се притесняваш.

Заля я с оптимистични изявления за очакващите я роли, за обедите с продуценти, за пътешествията, които двете ще правят. Адриан почти не говореше. Тя знаеше, че възбудата, нереалните замисли и мъчителните депресии са проява на болестта. Споменът за окаяното състояние, в което бе виждала майка си, я възпираше да разбие нейните илюзии.

— Измъчвах се от мисълта, че живееш тук сама — каза Фоуб, когато влязоха в апартамента.

— Рядко съм била сама. — Остави чантата и свали жакета си. — Селест стоя тук почти през цялото време. Взе на сериозно думите ти, че ме оставяш на нея.

Фоуб с тревога забеляза, че без сакото дъщеря й прилича на уязвимо дете.

— Знаех, че ще постъпи така. Разчитах на нея — отговори тя.

— Повече няма да се безпокоим. Селест вече няма да ме пази. Мамо, толкова е хубаво, че отново си вкъщи.

Прегърна я.

— Дете! — Фоуб обгърна лицето й с ръце и се отмести. — Не, не си вече дете. Вече си осемнайсетгодишна. Не съм забравила. Нямах възможност да ти купя нещо, но…

— Имам подарък от теб и го харесвам. Искаш ли да видиш?

Зарадвана от смеха в очите на Адриан, тя промълви:

— Мила, надявам се да е хубав.

— Най-хубавият!

Отидоха в дневната. На малката камина имаше портрет.

Бе нарисуван по снимка на Фоуб, правена, когато е била на двайсет и две години, в разцвета на нейната красота с лице, пораждащо трепет у мъжете, и с невинни очи. Приличаше на богиня с кралските скъпоценности. „Слънцето и Луната“ блестеше на шията й. Портретът олицетворяваше огън и лед.

— О, Ади!

— Нарисува го Либериц — най-добрият в тази област. Малко е ексцентричен и набляга на драматизма, но е майстор. Не искаше да го продаде, след като бе готов.

— Благодаря ти.

— Това е моят подарък. Единственото нещо, което бих искала да имам, е огърлицата — мъчително промълви Адриан.

— „Слънцето и Луната“. — Фоуб прокара ръка от шията до бюста си. — Още си спомням какво изпитвах, когато я носех. Бе вълшебство, Ади!

— Все още ти принадлежи. — Погледна портрета и спомените нахлуха в главата й. — Един ден отново ще я имаш.

— Един ден… — Усмихна се радостно. — Ще направя нещо по-добро. Никакъв алкохол, никакви хапчета и повтаряне на старите грешки. Обещавам.

— Точно това искам да чуя. — Отиде да отвори на позвъняването на домофона. — Здравейте. Да. Нека се качи. — После усмихната продължи: — Сестрата е. Нали ти обясних, че доктор Шрьодер препоръча временно да се възползваме от услугите й.

— Да. — Фоуб се обърна с гръб към портрета и седна.

— Мамо, моля те не го изживявай така.

— А как? — Сви се в стола. — Не искам да облича проклетата си бяла униформа.

— Добре. Ще го уредя.

— И не искам да се взира в мен, когато спя.

— Никой няма да се взира в теб, мамо.

— Може и да се върна в клиниката.

— Не. — Протегна ръка към нея, но Фоуб се отдръпна. — Това е стъпка напред, не назад. Тя е много приятна жена и мисля, че ще ти хареса. Моля те, не се дърпай — безпомощно каза Адриан.

— Ще се опитам.

 

 

Опита се. През следващите две години и половина тя се бореше с болестта. Копнееше да е здрава и силна, но толкова по-лесно бе да затвори очи и да се върне към предишния си живот и дори по-лошо — да се задълбочи в илюзията за това какво би могло да бъде.

Отпускаше се и си представяше, че е отрупана с предложения за работа, че е завършен филм с нейно участие и е замислен нов. С дни можеше да живее в една измислена действителност. В мечтите си виждаше Адриан щастлива и безгрижна дама от висшето общество, сред богатство и престиж, които й се полагаха.

След това изпадаше в дълбока депресия. Имаше усещането, че е в харема с неговите натрапчиви миризми и приглушени светлини и стоеше там безкрайни часове в горещина и безсилие. Чуваше как Адриан я вика и умолява, но нямаше сили да й отговори.

Бореше се с желанието си да заживее както преди и всеки път бе по-трудно и по-болезнено да устоява.

 

 

— Весела Коледа! — Селест влезе, наметнала палто от руски рис, носеше кутии, обвити в сребриста хартия.

Адриан се втурна да поеме кутиите, като не откъсваше поглед от палтото.

— Тази година Дядо Коледа е дошъл рано при теб.

— Направих си подарък за успешното осеммесечно представяне на „Прозорци“. — Докосна яката, после свали палтото и го преметна на стола. — Фоуб, изглеждаш чудесно. — Беше лъжа, но невинна. Селест мислеше, че видът на приятелката й е по-добър, отколкото преди няколко седмици. Не бе така бледа. Адриан бе довела фризьорка и сега косата на Фоуб изглеждаше пищна и гъста както някога.

— Толкова е хубаво да си с нас. Знам, че си получила много покани за тази вечер.

— Да, и всичките неприятни и досадни. — Селест въздъхна, отпусна се на дивана и протегна стройните си крака. — Знаете, че освен вас двете, нямам никого, с когото бих предпочела да прекарам коледната вечер.

— Дори, с Кенет Туй? — попита приятелката й с усмивка.

— Стара история, скъпа. Кенет е прекалено сериозен. — Усети, че Адриан е зад нея, и вдигна ръката си. — Коледното дърво е толкова красиво.

— Исках да е нещо по-специално. — Пое протегнатата ръка.

Селест почувства, че момичето е напрегнато.

— Успяла си. — Внимателно разгледа дървото. На всяко клонче имаше различни ръчно изработени предмети. Танцуваха елфи, тичаха северни елени, ангели блестяха в позлата.

— Това ли са играчките, които си поръчала във връзка с кампанията за набиране на средства в детския фонд?

— Да. Мисля, че са хубави.

— Като че ли си изкупила всичките.

— Не съвсем. — Засмя се Адриан и отиде да оправи една играчка. — Проектът надмина очакванията. Всъщност стана толкова добре, че мисля да го правим всяка година. — Върна се. Зад нея по дръвчето проблясваха светлини. — Искате ли пунш?

— Скъпа, прочете мислите ми. — Селест събу обувките си. — Дали мисис Грейнж не е оставила от празничните бисквити?

— Изпече цяла фурна тази сутрин.

— Донеси тогава. — Селест потупа плоския си корем. — Поднових членството си в гимнастическата школа.

— Ще дойда след минута. — Погледна тревожно майка си и бързо излезе от стаята.

— Адриан се надява да вали сняг. — Фоуб се взря в прозореца. Рамката му бе украсена с разноцветни лампи. — Помниш ли първата Коледа, точно преди да заминем за Холивуд? Никога няма да забравя изражението на лицето й, когато запалихме елхата.

— Нито пък аз.

— Веднъж й дадох топка, малка стъклена топка, която разклащаш, за да предизвикаш снеговалеж. Не знам какво стана с нея… — Разсеяно потърка челото си, където усещаше болка. Там винаги я болеше. — Исках тази вечер тя да излезе и да бъде с младежи.

— Коледа е семеен празник.

— Права си. — Фоуб отметна косата си назад. Реши да бъде весела. — Толкова е заета тези дни с нейната благотворителна и обществена дейност. Освен това прекарва часове с компютъра. Не знам какво прави с него, но е щастлива.

— Ако можехме само да й намерим подходящ и дяволски красив мъж.

Фоуб се засмя и протегна ръце.

— Би било чудесно, нали? Преди да усетим, ще станем баби.

— Говориш за себе си. — Селест повдигна вежди и подпря брадичката си с ръка. — Млада съм, за да бъда баба.

— Весела Коледа на всички! — Адриан носеше голям поднос. — На какво се хилите двете?

— Не бива да се изразяваш така. С майка ти водим изтънчен разговор. Господи, какви бисквити!

— Бисквити за изтънчени вкусове. — Тя ги поднесе и разля питието в чашите. Бе подправено само с индийско орехче. — До следващата Коледа с моите най-близки хора.

— И още много други — добави Селест.

„Много други“ — думите подигравателно пищяха в главата на Фоуб.

Усмихна се насила и допря чашата до устните си. Как щеше да празнува Коледа още много години, когато за нея бе мъчително да издържа всеки ден? Но Адриан не трябваше да разбере това. Забеляза, че дъщеря й тревожно я наблюдава. Усмихна се по-ведро, но ръката й леко потрепери, когато остави чашата.

— Да послушаме музика — каза, като стисна треперещите си пръсти. Не се отпусна, дори когато Адриан стана, за да включи стереоуредбата. Чувстваше се така, сякаш я наблюдаваха стотици очи в очакване да сгреши. Ако имаше малко алкохол, ударите в главата й щяха да спрат.

— Фоуб?

— Какво? — Стресна се, ужасена, че Селест е прочела мислите й. Тя винаги виждаше и изискваше твърде много. Защо всеки изискваше толкова много от нея?

— Попитах те какво мислиш за плановете на Адриан за благотворителния бал в навечерието на Нова година? — Протегна се и стисна ръката на приятелката си. — Ади си създава име на чудесен организатор, нали?

— Да.

„Тиха нощ“? Не звучеше ли „Тиха нощ“ по радиото? Спомни си как учеше момиченцето на коледната песен в горещите, тихи стаи в Джакир. Бе тяхна тайна. Имаха твърде много тайни там. Сега също имаше свои тайни. „Всички са спокойни. Всички са будни.“ Тя трябваше да е спокойна, защото я наблюдаваха.

— Сигурна съм, че ще има страхотен успех. — Селест погледна Адриан и двете безмълвно се разбраха.

— Разчитам на това. — Адриан седна до Фоуб и взе ръката й. В добри дни това бе всичко, от което майка й се нуждаеше. — Надяваме се да съберем около две хиляди долара за бездомните. Безпокоя се, че галавечеря с трюфели и шампанско всъщност не е подходяща заради бездомните в Ню Йорк.

— Подходящо е всичко, чрез което се събират пари за добро дело — заяви Селест.

Адриан шеговито се усмихна и погледна майка си.

— Сигурно е така. Целта оправдава средствата.

— Уморена съм. — Фоуб не се интересуваше от това, дали долавят раздразнението в гласа й. Копнееше да се скрие от наблюдаващите я очи. — Мисля да си лягам.

— Ще те заведа.

— Не ставай глупава. — Подразни се, но бе достатъчно само да погледне лицето на дъщеря си, за да превъзмогне яда си. — Останете тук със Селест и се радвайте на коледното дърво. — Прегърна я. — Ще се видим утре. Ще станем рано и ще отворим подаръците, както правехме, когато беше малка.

— Добре. — Адриан я целуна. Здравото някога тяло на Фоуб сега изглеждаше толкова крехко. — Обичам те, мамо!

— Обичам те, Ади. Весела Коледа. — Обърна се и хвана ръцете на приятелката си. — Весела Коледа, Селест.

— Весела Коледа, Фоуб. — Целуна я по бузите и я прегърна. — Приятни сънища.

Тръгна към стълбите, спря се и погледна назад. Дъщеря й стоеше пред нейния портрет. Усмихна им се отново и тръгна по стълбите сама.

— Искаш ли още пунш? — бързо попита Адриан.

Селест хвана ръката на момичето.

— Седни, скъпа. Не трябва да се преструваш и пред мен.

Бе мъчително да гледа как постепенно Адриан губеше контрол над себе си. Потрепнаха устните, замъглиха се очите й. Самообладанието й я напускаше. Отчаяна, седна и заплака.

Селест мълчаливо се премести до нея. „Детето не плаче достатъчно“ — помисли тя. Имаше случаи, когато сълзите помагаха много повече от окуражителните думи или успокояващите ръце.

— Не знам защо правя това.

— Защото е по-добре, отколкото да пищиш. — В къщата нямаше капка ликьор, нито глътка коняк. — Ще ти направя чай.

Адриан изтри очите си с ръка.

— Не, добре съм. — Бавно се отпусна назад. Знаеше как да се освобождава от напрежението, за нея това бе въпрос на оцеляване. — Не мога да се радвам на празника.

— Тогава поговори с мен.

Без да отваря очи, тя се протегна и хвана ръката й.

— Какво щяхме да правим без теб?

— През последните няколко месеца нямахте голяма полза от мен. Ролята ме бе обсебила. Но сега съм тук.

— Трудно е да гледаш всичко това. — Отпусна главата си назад. Сълзите й донесоха облекчение. — Знам признаците. Мама отново изпада в депресия. Опитва да се съпротивлява, но усилията й са напразни. От седмици безуспешно се бори с депресията.

— Какво казва доктор Шрьодер?

— Иска отново да постъпи в клиниката. — Адриан рязко стана от дивана. Не желаеше повече да се самосъжалява. — Споразумяхме се това да стане след първи януари, защото мама винаги отдава голямо значение на празниците. Но сега… — Отиде до портрета и го погледна. — Ще я откарам вдругиден.

— Толкова съжалявам, Ади.

— Говореше за него. — Селест разбра, че имаше предвид баща си. — Два пъти миналата седмица я намерих да плаче за него. Сестрата ми каза, че мама попитала кога пристига той. Искаше да оправи косата си, за да бъде хубава за него.

Селест изруга по адрес на Абду.

— Тя е толкова объркана.

Момичето се засмя и я погледна.

— Объркана? Да, тя е объркана. От години взема наркотици, за да се справи с чувствата си. Връзвана е с ремъци и е хранена на системи. Била е на сцената, дори когато не е могла да се облече, и е била готова на всичко. Защо? Защо е объркана, Селест? Заради него. Всичко е заради него. Кълна се, че един ден той ще плати за всичко, което й е причинил.

Омразата в очите на Адриан накара Селест да стане.

— Знам как се чувстваш. Да, знам — повтори тя, когато момичето поклати глава. — Аз също я обичам и ненавиждам това, което е преживяла. Но да мислиш за Абду и за някакво отмъщение е безполезно. Така няма да й помогнеш.

— Когато целта е много важна — повтори Адриан, — средствата са оправдани.

— Мила, думите ти ме плашат. — Отвращаваше се от мисълта да защитава Абду, но усещаше нещата по-добре от Адриан и Фоуб. — Знам, че е виновен за много от проблемите на майка ти, но през последните няколко години той осигури достатъчно средства за лечението и ежедневните й нужди.

Момичето мълчаливо се обърна към портрета. Все още не бе дошъл моментът да каже на Селест, че всичко това е лъжа… Нейната лъжа. Абду не даде нито цент. Все някога щеше да й каже, но засега не бе сигурна дали приятелката на майка й може да понесе истината за това откъде идваха парите.

— Той ще плати само с едно нещо, което ще ме задоволи. Обещах й, че един ден ще получи обратно „Слънцето и Луната“. Мога да се успокоя само тогава, когато имам огърлицата и той разбере колко го ненавиждам.