Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Revenge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Двайсет и шеста глава

Раздялата щеше да е мъчителна. Адриан продължи да опакова багажа си, докато Ясмин крачеше из стаята и се спираше тук-там да помирише шише с парфюм или да си поиграе с листчетата на увехнало цвете. Слънчевата светлина струеше през прозореца, огряваше ярките райета по роклята на момичето и се отразяваше в златото по китките, пръстите и ушите й. Адриан искаше да вярва, че слънцето е причината за болката в очите и за сълзите, готови да потекат. Страдаше, когато напусна Джакир преди, но го преживя. Този път вземаше огърлицата със себе си, но зад гърба си оставяше повече, отколкото мислеше, че е възможно.

— Ти можеше да останеш по-дълго, още един ден. — Сестра й я наблюдаваше как сгъва дълга пола и я слага в куфара. Не беше честно да се срещне с такава красива и очарователна сестра и толкова бързо да я загуби отново. Другите й сестри бяха досадни дори и само заради това, че постоянно бе с тях.

— Съжалявам. Не мога. — Щеше да й е по-леко, ако не бе открила колко е лесно да обича. Прибра една кутия с широка двойна гривна от ковано злато, подарък от Рахман. Той искаше да стане инженер — за слава на Аллах. Случайно ли бе или предопределено от съдбата това, че той имаше същата цел, както и тя като малка. Отново взе кутията и сложи гривната на ръката си. На ревера на костюма си закопча пантерата със скъпоценни камъни. — Филип има работа. Вече твърде дълго време отсъства. — Както и тя. Затвори куфара. С голямо удоволствие би го хвърлила от самолета в морето с прибраните в него дълги прикриващи поли и блузи с високи яки. — Когато ти разрешат да дойдеш в Америка, ще бъдеш при мен.

— И ще видя мястото, за което ми разказа — Рейдио Сити?

Адриан се засмя, докато се увиваше в наметалото.

— Това и много други.

— А Блумърдейл?

— Блумингдейл — поправи я Адриан и покри косата си с шал.

— Вярно ли, че е по-голям от сука?

Бързо разбра какво имаше предвид Ясмин.

— Има всякакви дрехи, каквито можеш да си представиш, събрани на едно място, под един покрив. Хиляди парфюми и кремове.

— И мога да си купя каквото искам с пластмасовата карта?

Адриан кимна с глава и взе фереджето си.

— Продавачките ще ти се зарадват.

Все някога щеше да се случи. Тя трябваше да повярва в това.

— Много искам да дойда и да видя метрото и Тръмп Тауър.

— И на семейство Тръмп ще им бъде приятно да се запознаят с теб.

— Хубаво е, че ще имам за какво да мисля, когато си отидеш. Но ти ще се върнеш в Джакир.

Тя можеше да излъже. Би се справила чудесно. Обърна се и погледна сестра си, седнала сред натрупаните на канапето възглавници.

— Не, Ясмин, няма да се върна.

— Съпругът ти няма да разреши?

— Филип би разрешил всичко, което искам.

Ясмин рязко стана.

— Ти не желаеш да ме видиш отново.

Адриан седна и я притегли до себе си.

— Когато дойдох в Джакир, не познавах нито теб, нито Рахман. Помнех Фахид като малко момче. Не мислех, че някой ще се заинтересува от краткия ми престой тук. А сега толкова се измъчвам, като те оставям.

— Тогава защо не останеш? Чула съм, че Америка е дяволско място, с мъже и жени безбожници, без чест. — Тя забрави за Блумингдейл и Рейдио Сити. — По-добре да си тук, татко е толкова мъдър и щедър.

„Дано винаги е такъв с теб“ — помисли младата жена.

— Америка не е нито по-лошо, нито по-добро място от другаде. Хората там са както навсякъде — има и добри, и лоши. Но тя е моят дом, както Джакир е твоят. Сърцето ми е там, Ясмин, но част от него ще остане тук с теб. — Свали пръстен — обикновен аквамарин с квадратна форма, монтиран на тънка златна халка. — Бил е на майката на моята майка. Подарявам ти го, за да си спомняш за мен.

Момичето завъртя камъка така, че той отрази светлината. Имаше набито око и разбра, че пръстенът е с малка стойност, но й хареса. Освен това бе достатъчно голяма, за да й е присъща женската сантименталност. Без да се замисля, дръпна масивните златни халки от ушите си.

— Така и ти ще си спомняш за мен. Ще ми пишеш ли?

— Да. — Мислеше, че може да разчита на баба си да й предава писмата. За да са доволни и двете, Адриан свали от ушите си перлените обици и ги замени с халките. — Един ден ще ти покажа всичките места, за които ще ти пиша.

Прегърнаха се. Ясмин бе още дете и „един ден“ за нея означаваше нещо твърде далечно.

— Беше права за роклята — сподели тя. — С нея изглеждах особено.

Адриан отново я целуна. Чудеше се дали животът на момичето ще е винаги толкова лек, както например да си избере подходяща рокля. Навярно нямаше да види Ясмин отново, преди сестра й да стане жена.

— Ще си спомням как изглеждаше в нея. Ела, трябва да се сбогувам с баба.

Не искаше да плаче и да изживява мъката при загубата на някого. Но щом коленичи в краката на възрастната жена, сълзите потекоха. Това бе частица от нейното детство, която й бе върната за кратко време и от днес нататък безвъзвратно щеше да си отиде.

— Една млада булка не трябва да плаче.

— Ще ми липсваш, бабо, никога няма да те забравя.

Джидах сви пръсти в шепите на Адриан, докато я целуваше по бузите. Тя добре познаваше сина си. Сърцето му никога нямаше да се отвори за дъщеря му.

— Обичам те така, както обичам всички мои внучета. Ще те видя отново. Не в този живот, а в другия.

— Ако имам деца, ще им разказвам всичките приказки, които знам от теб.

— Ще имаш. Иншаллах. Върви при своя съпруг.

Трябваше да се сбогува и с другите, преди да премине през градинската врата. Някои от жените й завиждаха за свободата. Други я съжаляваха за това, че ще й липсва закрилата, която харемът им осигурява. Целуна Лайха, после Сара. И двете носеха в утробите си живот, който ги привързваше към Джакир. Вече нямаше да види нито тях, нито родените от тях деца. След раздялата си с жените се питаше дали някога отново ще изпита това силно чувство на единство.

Зад нея остана харемът с присъщите му аромати и символи. Чуваше как ромони водата във фонтана, докато минаваше през градината и покрай нея. Дворецът и спомените в него бяха зад гърба й.

Колата вече чакаше. До нея стояха Филип и двамата й братя.

— Желая ти щастие. — Целуна я Фахид по страните. — И дълъг, плодотворен живот. Винаги съм те обичал.

— Знам. — Погали го по лицето. — Ако дойдеш в Америка, домът ми е отворен за теб. За двама ви. — Бързо влезе в колата.

По пътя до летището мълчеше. Филип я остави сама с мислите й. Знаеше, че тя не се вълнува за огърлицата, която е в китайската кутия в стегнатия с ремъци багаж, натоварен вече на самолет с курс на запад, а за хората, оставила след себе си. Адриан не поглеждаше наляво, нито надясно, докато минаваха през града. Не се обърна да погледне двореца, смаляващ се в далечината.

— Добре ли си?

Сложи ръката си върху неговата и продължи да гледа напред.

— Ще се оправя.

На летището Филип успя да обезкуражи носачите турци с техния непонятен език, които грабваха чантите и ги пренасяха до такситата или до вратите, без да се съобразяват дали собствениците желаят това или не. Със заплахи и жестове той ги задържа настрана и двамата с шофьора пренесоха чантите до очакващия ги самолет. Пилотът стоеше готов и подаде ръка на Адриан, за да й помогне да се качи.

— Добър ден, сър, мадам. Надявам се да не сте имали проблеми.

Филип изпита желание да целуне пилота по устата не за друго, а заради ведрия му типично английски глас.

— Как е времето в Лондон, Хари?

— Отвратително, сър, отвратително!

— Слава богу!

— Стаята Ви в Париж е резервирана, сър. Поздравявам Ви по случай женитбата.

— Благодаря. — Погледна през рамо Джакир за последен път. — Ще ни отведеш оттук, нали?

Когато Филип се качи на борда, Адриан вече бе махнала покривалото. Носеше костюм в малинов цвят. Косата й бе открита, прибрана във френски кок. Филип се питаше дали тя знае, че с тази прическа изглежда по-екзотично от всеки друг път.

— По-добре ли си сега?

И двамата погледнаха към символите, които бе свалила от себе си — покривалото, шала и фереджето.

— Малко. След колко време ще излетим?

— Веднага щом ни разрешат от летището. Искаш ли нещо за пиене?

Усмихна се, защото вече бе видяла шампанското с лед.

— Да. — Понечи да седне, но вместо това нервно закрачи из малката кабина. — Защо трябва да съм по-напрегната сега, отколкото при пристигането ни?

— Естествено е, Ади.

— Така ли? — Играеше си с брошката на ревера. — Но ти не си.

— Аз нищо не оставям зад себе си.

Бе трудно да каже дали оценява, или се възмущава от прозорливостта му.

— Ще имаме много работа, Филип. Трябва да решим какво ще правим със сватбените подаръци.

Ако тя все още не желаеше да мисли за истинската причина за емоционалния смут в душата си, той можеше да почака. Извади тапата на бутилката така, че да не изгърми. Шампанското се надигна до гърлото на шишето, после се отдръпна.

— Мислех, че подаръците са натоварени за Ню Йорк заради огърлицата.

— Така е. Но не можем да ги задържим.

Погледна я внимателно, докато разливаше виното.

— Много си съвестна за крадец.

— Едно е да крадеш, а друго да приемаш подаръци под фалшив предлог. — Пое виното. Той докосна ръба на своята чаша с нейната и внимателно я наблюдаваше.

— Церемонията не беше ли законна?

— Да, може да се каже, но такава бе целта, нали?

Филип отлично знаеше каква е неговата цел. Усмихна се и продължи:

— Мисля, че е по-добре да решим какво ще правим със „Слънцето и Луната“, отколкото да се занимаваме с няколко комплекта чаршафи и хавлиени кърпи. — Видя как веждите й се вдигнаха заради пренебрежителното му отношение към малкото богатство в подаръци. — Едно по едно, Ади.

— Добре. Огърлицата е на сигурно място в тайното чекмедже на китайската кутия.

— Особено след като багажът бе запечатан с олово.

— По-приятно е да се разхождам с нея на врата, но не е практично. — Усмихна се. Едва ли митническите власти ще ровят толкова дълбоко в сватбените подаръци на принцеса Адриан. Тъй като алармената система отново работи така, както преди кражбата, може да минат седмици, преди Абду да забележи липсата.

— Това притеснява ли те?

— Какво? — Мъчеше се да се освободи от миналото. — Не, не. Можех да му разкрия картите си, но би било твърде глупаво да предизвикам спор на негова територия. Той ще дойде при мен.

— Рано е да мислим за това отсега.

Чуха гласа на пилота.

— Получихме разрешение за излитане, сър. Моля ви, седнете и затегнете коланите.

Малкият самолет набра скорост по пистата. Адриан усети как колелата се отделиха от земята. Напускаха Джакир. Наклоняването на самолета я прикова назад към седалката. Тя затвори очи. Спомни си за първия полет с Фоуб.

— Последния път, когато напуснах Джакир, пътувахме пак за Париж. Бях твърде възбудена и напрегната. За пръв път излизах от страната. Мислех за новите дрехи, които мама обеща да ми купи и за това, че ще се храня в ресторант. — Тръсна глава, за да пропъди спомена за Ясмин, обзета от някогашните нейни преживявания. — Мама е била решила да избягаме и се е чувствала ужасно. Но се смееше, когато летяхме над морето и ми показваше книга със снимки на Айфеловата кула и Нотр Дам. Никога не се качихме на Айфеловата кула.

— Ще отидем, ако искаш.

— Да, искам. — Бе уморена. Потърка очите си. Отново си представи огърлицата така, както я откри призори в скривалището. Бе изваяна от слънчева светлина. Ледът бе влязъл в конфликт с огъня, който никога нямаше да се разреши. — Остави всичко друго. Мисълта й бе заета единствено с мен. Едва когато бяхме в безопасност в Ню Йорк, разбрах, че е рискувала живота си, за да ме отведе.

— Тогава и аз съм й задължен като теб. — Взе ръцете й и ги целуна. Усети, че страстта й се възпламени. — Тя бе необикновена жена, толкова необикновена, колкото дъщеря й и огърлицата, която взе заради нея. Няма да те забравя как изглеждаше, когато я държеше в ръце. Грешиш, като мислиш, че огърлицата е създадена за нея. Тя е за теб.

Адриан си спомни как тежеше в ръцете й. Спомни си сиянието, което я обгръщаше. И усети печал.

— Филип, искам да се любим.

Той откопча своя предпазен колан, после нейния. Хвана я за ръката и я изправи на крака. Стояха на тясната пътека между седалките, свали сакото й и го остави да падне на пода. Доближи устните си до нейните и усети нервното напрежение, което тя постоянно се опитваше да превъзмогне. Устните й бяха разтворени, меки и уязвими. Нейните пръсти, така уверени друг път, сега не можеха да се справят с копчетата на ризата му.

— Глупаво е — промълви тя и пусна ръцете си, — но се чувствам като първия път.

— Донякъде е така. Има различни повратни точки в живота, Ади. — Филип съблече блузата и разкопча полата, която се плъзна по бедрата й. Носеше тънко фино бельо.

Бавно, изгарящ от желание да продължи мига, той свали фибите и косата й падна върху гърдите. Тя пристъпи и се притисна към него.

Филип не бързаше заради себе си и заради нея: бавни целувки, нежни ласки, шепот, въздишка. Докато самолетът летеше над морето, двамата се свлякоха на тясното канапе.

Имаше във Филип сила, която тя постепенно откриваше. Той не бе само мъж, предлагащ на жената рози и искрящо вино на лунна светлина, само крадец, промъкващ се през прозорци в мрака. Филип държеше на думата си и винаги щеше да я подкрепи. Изненадваше я, но с него се чувстваше сигурна.

Не можеше да каже кога премина границата, определила сама за себе си, и се влюби в него. Не можеше да каже защо стана така, след като твърдо бе решила да го предотврати. Навярно това се случи още първата нощ, когато се разминаха в мъглата като двама непознати. Но знаеше момента, когато призна пред себе си, че е влюбена.

Филип усети настъпилата промяна. Тялото й стана по-топло, по-меко, така че кожата й се движеше под ръцете му като вино. Сърцето й биеше силно. Тя го привлече към себе си. Устните й се отвориха за неговите. Това бе вкусът на страстта, примесена с нещо по-тъмно и по-дълбоко. Кожата й бе влажна и ставаше по-гореща, докато Филип милваше гърдите, талията и бедрата й. И все още трепереше. Той повдигна глава и видя сълзи в очите й.

— Ади…

— Не. — Докосна устните му с пръсти. — Обичай ме! Имам нужда от теб.

Тези думи породиха в душата му надежда и радост. Внимателно доближи устни до нейните, като обуздаваше желанието си да се нахвърли яростно върху това, което му се предлагаше.

— Кажи ми го пак.

Преди да му отговори, той я притегли така, че пръстите й се впиха в раменете му и влажните им тела се притиснаха едно до друго. Тя се задъхваше. Видя как очите й се разшириха и заблестяха, докато тялото й се сви и се отпусна под неговото. Адриан затаи дъх, когато отново започна да се надига. Сега мислеше само за него и тялото й бе като вода, придошла, развълнувана, издигаща се. Светлина обливаше кабината, а в затворените й клепачи пулсираше червена мъгла.

Тя се премести, нетърпелива да му достави същите безумни наслади. Тялото му бе силно и стройно, а кожата му много по-бледа от нейната. Покриваше го с влажни целувки. От ласките й тялото му гореше. С устните си усети ударите на сърцето му, а с пръстите си ускори пулса му. Някои от движенията й бяха инстинктивни, други бе научила от него, но това, което правеше, бе всичко, което той би могъл да желае.

Пръстите му се спуснаха по ръцете й. Дланите им се срещнаха. Адриан отвори очи и видя, че той я гледа. Стиснаха преплетените си пръсти, сякаш даваха обет.

Тя потръпна, когато той проникна в нея. После започна да се движи с него, тласък след тласък.

Самолетът се люлееше през облаците. Прегърнати, те усещаха само бурята, бушуваща в тях. Тя викаше неговото име и му казваше всичко, което той искаше да знае.

 

 

— Утре тръгваме за Ню Йорк. — Филип пренесе телефона до прозореца и погледна навън. Валеше сняг, а небето бе сиво като олово. Съжаляваше, че Адриан излезе навън сама.

— Е, как така се обади?

Филип не се впечатли от иронията в думите му.

— Човек има право на уединение през медения си месец.

— Колкото до това… — промърмори Спенсър и захапа дръжката на лулата си, — моите поздравления!

— Благодаря.

— Можеше да ме уведомиш.

— Беше, а… шеметна история. Това не значи, че ще се измъкнеш, без да изпратиш подарък, старче. Нещо направено с вкус, скъпо.

— Няма да пиша в досието ти, че си мъмрен. Този подарък ти е достатъчен. Пренебрегваш установения ред за разрешение, после се промъкваш незабелязано зад гърба ми в някаква затънтена държава, докато ние сме затънали до пояс в един случай.

— Любовта прави странни неща с мъжа, Стюарт, сигурен съм, че си спомняш. Колкото до случая — добави Филип, — не съм го зарязал напълно. Мой бивш колега ми каза, че нашият човек се е оттеглил от занаята. Засега е напуснал континента.

— Дяволска работа!

— Да, така е. Мога да ти дам нещо за компенсация.

— Какво?

— Ще върнеш картината на Рубенс, открадната от колекцията „Ван Уай“ преди около четири години.

— Три и половина — картина на Рубенс, заедно с две на Коро и рисунки на Уиът и на Биърдзли.

— Имаш феноменална памет, капитане. Мога да ти помогна само за картината на Рубенс.

— По какъв начин?

— Знам къде е. — Усмихна се, като си припомни как светлината от фенерчето му пробягна по платното в скривалището на Абду. Да, имаше най-различни начини за отмъщение. — Възможно е картината на Рубенс да те отведе до другите.

— Филип, искам да си в Лондон утре за пълен доклад.

— Боя се, че вече съм поел друг ангажимент. Но — продължи той, преди Спенсър да започне да вика — с най-голямо удоволствие ще ти кажа всичко, което знам, а то е доста важно, след няколко дни. Но само ако се споразумеем.

— Какво споразумение? Ако имаш информация за открадната картина, твое задължение е да ми я кажеш.

Филип чу, че се отваря вратата. Усмивката му стана по-широка, когато младата жена пристъпи в стаята с влажна коса. Огромно бе удоволствието му в момента да я гледа само как сваля ръкавиците си.

— Капитане, знам точно какви са задълженията ми. — Прегърна Адриан през талията и я целуна по главата. — Ще си поговорим надълго. Виж дали можеш да дойдеш в Ню Йорк. Бих искал да ти представя жена си.

Окачи слушалката.

— Студена си. — Разтърка ръцете й.

— Това бе твоят капитан Спенсър, нали?

— Изпраща поздравите си.

— Обзалагам се, че е ядосан. — Тя отмести чантата.

— Много. Но имам нещо, което ще подобри настроението му. Купи ли нещо за мен?

— Да. Като избирах шал за Селест, видях това. — Извади кашмирен пуловер в същия цвят като очите му. — Не си се подготвил за зимата в Париж. Сигурна съм, че вкъщи имаш дузина такива пуловери.

Навярно бе глупаво, но Филип се развълнува.

— Да, но не са от теб. Затова ли не ми разреши да дойда?

— Не. Трябваше за малко да бъда сама, да помисля. Свързах се със Селест. Всичко е доставено в апартамента. Тя е разопаковала китайската кутия.

— А огърлицата?

— Е точно там, където съм я сложила. Казах й да я остави там. Предпочитам да се занимавам с нея сама, когато се върнем.

— Изглежда, че контролираш всичко. — Повдигна брадичката й с пръст. — Защо не ми кажеш какво всъщност те мъчи?

Адриан дълбоко пое въздух.

— Филип, изпратих писмо на баща си. Казах му, че „Слънцето и Луната“ е при мен.