Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Local Hero, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 90 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2009)
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Нора Робъртс. Героят на Радли

ИК „Коломбина прес“, София, 2002

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954–706–082–1

История

  1. — Добавяне

Първа глава

„Зарк мъчително пое дъх. Знаеше, че това може да е последното му вдишване. Корабът му нямаше кислород, а той нямаше време. За секунди пред очите му можеше да премине целият му живот. Бе благодарен, че е сам и никой друг няма да види неговите радости и грешки.

Лийла, винаги Лийла. С всяко накъсано вдишване я виждаше, ясните сини очи и златистата коса на неговата първа и единствена любов. Когато алармата в пилотската кабина зави, Зарк чу смеха й — нежен, мил. После подигравателен.

— Кълна се в червеното слънце, колко щастливи бяхме заедно! — произнесе задъхано, докато се влачеше по пода към командното табло. — Любими, партньори, приятели.

Болката в дробовете се засили и го прониза като десетки горещи шпаги, напоени с отрова от вълчите ями на Аргенам. Не можеше да хаби въздуха за безполезни думи. Ала мислите му… Мислите му дори сега бяха насочени към Лийла.

Само като си представеше, че тя, единствената жена, която някога бе обичал, можеше да е причината за пълното унищожение! Неговото унищожение и на света, такъв, какъвто го познаваха. Каква дяволска приумица на съдбата бе предизвикала свръхестествения инцидент, който я бе превърнал от всеотдаен учен във въплъщение на злото и омразата?

Сега Лийла бе враг, жената, която някога бе негова съпруга. Която все още бе негова съпруга, каза си той, докато болезнено се влачеше към таблото. Ако оживееше и ако успееше да спре най-новия й план да унищожи цивилизацията на Пърт, щеше да се наложи да се изправи срещу нея. Щеше да се наложи да я унищожи. Ако имаше сили.

Командирът Зарк, защитникът на Вселената, водачът на Пърт, героят и съпругът, натисна с треперещ пръст бутона.

Продължението в следващия брой.“

— Майната му! — измърмори Радли Уолис и бързо се озърна да види дали майка му не го е чула. Бе започнал да ругае, най-вече шепнешком, преди около шест месеца, и не изгаряше от нетърпение тя да научи това. На лицето й щеше да се появи онова изражение.

Но майка му бе заета с първите кашони, които им бяха доставили. Той трябваше да прибере книгите си, ала бе решил, че е време да си почине. Най-много обичаше почивките, когато те включваха „Юнивърсъл комикс“ и „Командира Зарк“. Майка му искаше Радли да чете истински книги, но в тях нямаше много картинки.

Според него Зарк бе къде-къде по-добър от Дългия Джон Силвър и Хъкълбери Фин.

Изтърколи се по гръб и се взря в прясно боядисания таван на новата си стая. Този апартамент си го биваше. Най-много му харесваше изгледът към парка, а и беше страхотно да има асансьор. Обаче хич не му харесваше, че в понеделник трябваше да тръгне в ново училище.

Мама казваше, че ще е много хубаво, че ще намери нови приятели и ще може да се среща с някои от старите. Много беше готина, като го галеше по косата и му се усмихваше мило, та да го накара да повярва, че всичко ще е наистина хубаво. Ала нея нямаше да я има, когато всички деца го зяпнат. И той нямаше да си сложи онзи нов пуловер, макар мама да казваше, че цветът отива на очите му. Искаше да си сложи някоя от старите фланели, за да има поне нещо познато. Сигурно мама щеше да разбере, защото тя винаги разбираше.

Обаче понякога все пак изглеждаше тъжна. Радли се примъкна към възглавницата, стиснал комикса в юмрук. Искаше му се да не й е мъчно, задето баща му си бе отишъл. Бе минало много време и сега трудно си спомняше образа на баща си. Той никога не идваше и се обаждаше по телефона само по един-два пъти годишно. Това нямаше значение и му се искаше да може да каже на майка си, че няма значение, но се страхуваше, че тя ще се разстрои и ще започне да плаче.

Всъщност, не му трябваше татко, когато имаше нея. Веднъж й го каза и тя го прегърна толкова силно, че Радли не можеше да диша. После вечерта я чу да плаче в стаята си. Затова не й го каза втори път.

Големите хора са смешни, мислеше той с мъдростта на своите почти десет години. Обаче майка му бе най-добрата. Тя почти никога не му се караше, а когато го правеше, после винаги съжаляваше. Освен това беше хубава. Радли се усмихна, заспивайки. Сигурно майка му бе хубава колкото принцеса Лийла. Макар че косата й бе кестенява вместо златиста, а очите й бяха сиви вместо кобалтовосини.

И му бе обещала, че за вечеря ще има пица, за да отпразнуват новия апартамент. Той най-много обичаше пица, след Командира Зарк.

Унесе се в сън, за да може с помощта на Зарк да спаси Вселената.

Когато Хестър надзърна малко по-късно, видя как нейният син, нейната Вселена, спи с „Юнивърсъл комикс“ в ръка. Повечето от книгите му, някои от които Радли прелистваше от време на време, бяха още по кашоните. Друг път, когато се събудеше, би му изнесла една лекция за неговите отговорности, ала сега сърце не й даваше. Той така добре понасяше местенето. Още един катаклизъм в живота му.

— Това ще е добре за теб, миличък. — Забравила за собствената си планина от кашони, тя приседна на ръба на леглото да го погледа.

Толкова приличаше на баща си. Тъмнорусата коса, тъмните очи и упоритата брадичка. Напоследък рядко й се случваше да погледне сина си и да помисли за мъжа, който бе бил неин съпруг. Но днес бе по-различно. Днес за тях бе едно ново начало, а всяко начало я караше да мисли за предишния край.

Вече бяха минали повече от шест години, помисли Хестър, малко изненадана колко бързо лети времето. Радли едва прохождаше, когато Алън ги изостави, уморен от сметки, уморен от семейство, уморен по-точно от нея. Тази болка премина, макар да й отне доста време. Ала никога не бе простила и никога нямаше да прости на мъжа, който изостави сина си, без да се обърне назад.

Понякога тя се безпокоеше, че това изглежда имаше толкова малко значение за Радли. Дълбоко в себе си чувстваше облекчение, че той никога не бе имал здрава и трайна връзка с човека, който ги изостави, но често се чудеше, нощем, когато всичко притихнеше, дали малкото й момченце не таи нещо.

Когато го погледнеше, това не й се струваше възможно. Хестър го погали по главата и се обърна към прозореца с изглед към Сентръл парк. Радли бе открит, лъчезарен и добродушен. Тя много се бе старала да му помогне да бъде такъв. Никога не му бе говорила лошо за баща му, особено когато беше малък, а гневът и горчивината в нея още тлееха. Опитваше се да му бъде и майка, и баща, и през повечето време мислеше, че успява.

Бе чела книги за бейзбола, за да го учи. Бе тичала до него, здраво хванала седлото на първия му велосипед на две колелета, а когато дойде време, бе преодоляла нежеланието си да го пусне да лъкатуши сам.

Познаваше дори Командира Зарк. Хестър с усмивка измъкна смачканата книжка с комикси от юмрука му. Горкият героичен Зарк и неговата заблудена съпруга Лийла. Да, Хестър знаеше всичко за политиката и нещастията на Пърт. Не бе лесно да пренасочи Радли от Зарк към Дикенс и Марк Твен. Ала кой е казал, че е лесно и една жена сама да отглежда детето си?

— Има достатъчно време — прошепна тя и легна до сина си. Достатъчно време за истинските книги и истинския живот. — Ох, Рад, надявам се, че съм постъпила правилно. — Затвори очи и си пожела, както бе свикнала рядко да си пожелава, да има някой, с когото да си поговори, някой, който да я посъветва или да вземе решение, правилно или не.

После, обвила ръка около кръста на сина си, Хестър също заспа.

 

 

Когато се събуди, замаяна и объркана, в стаята бе притъмняло. Първото, което усети бе, че Радли вече не бе сгушен до нея. Макар да знаеше, че е глупаво, веднага я обзе паника. Можеше да му вярва, че няма да излезе без разрешение. Той не бе кой знае колко послушно дете, но изпълняваше десетте й най-важни заповеди.

Тя стана и отиде да го търси.

— Здрасти, мамо. — Оказа се в кухнята, където най-напред я бе отвел инстинктът. Държеше в ръка капещ сандвич с фъстъчено масло и желе.

— Мислех, че искаш пица — промълви Хестър, като забеляза изцапаната с желе маса и още неприбрания хляб.

— Искам. — Радли отхапа голямо парче от сандвича и се засмя. — Обаче трябваше да хапна нещо сега.

— Не говори с пълна уста — смъмри го тя по навик, докато се навеждаше да го целуне. — Трябваше да ме събудиш, щом си бил гладен.

— Няма нищо, ама не можах да намеря чашите.

Хестър се огледа наоколо и видя, че докато бе търсил, той бе изпразнил два кашона. Напомни си, че първата й задача трябваше да бъде да оправи кухнята.

— Е, ще се погрижим за това.

— Когато се събудих, валеше сняг.

— Така ли? — Хестър отметна косата от очите си и погледна навън. — Още вали.

— Може би ще натрупа три метра сняг и в понеделник няма да се ходи на училище. — Радли се изкатери на стола до кухненския плот.

И няма да го има първият й работен ден, позволи си за миг да помечтае тя. Няма да има ново напрежение, нови отговорности.

— Не мисля, че има голяма надежда. — Хестър погледна през рамо, докато плакнеше чашите. — Наистина ли се тревожиш за това, Радли?

— Малко. — Той сви рамене. До понеделник оставаше още цял ден. Много неща можеха да се случат. Земетресения, снежни бури, атака от космоса. Радли се замисли за последната възможност.

Той, капитан Радли Уолис от Извънредния отряд на Земята, щеше да защитава дома си, щеше да се бие до смърт, щеше…

— Ако искаш, мога да дойда с теб.

— Ау, мамо, децата ще ми се смеят. — Той отхапа от сандвича и отстрани покапа желе. — Няма да е чак толкова лошо. Поне тъпата Анджела Уизбъри няма да е в това училище.

Сърце не й даваше да му каже, че във всяко училище има по една тъпа Анджела Уизбъри.

— Знаеш ли какво, в понеделник ние и двамата ще отидем на нова работа, после в шестнадесет нула нула ще се съберем за пълен отчет.

Лицето му моментално грейна. От всичко най-много Радли обичаше военните операции.

— Слушам, сър.

— Добре. Сега ще поръчам пицата и докато я чакаме, ще подредим останалите чинии.

— Нека затворниците го направят.

— Избягали са. Всичките.

— Ще се търкалят глави — изломоти той, като напъха в устата си последната хапка от сандвича.

 

 

Мичъл Демпси Втори седеше пред чертожната дъска без никаква идея в главата. Пиеше студено кафе с надеждата то да стимулира въображението му, ала умът му оставаше празен като хартията пред него. Случваше се човек да блокира, той знаеше това, но на него рядко му се случваше. И не точно преди срока за предаване. Разбира се, Мич вървеше отзад напред. Той счупи още един фъстък и запрати черупката към купата. Тя я улучи отстрани и падна на пода при няколко други. Нормално първо идваше историята, после илюстрациите. След като по този начин не успя, Мич бе обърнал реда с надеждата това да го отприщи.

Не стана.

Затвори очи и се опита да си представи, че излиза извън тялото си. От радиото се лееше старата песен на Слим Уитман, ала той не я чуваше. Пътуваше на светлинни години оттук, минаваше цял век. Третото хилядолетие, помисли с усмивка. Трябваше да се роди по-късно. Макар че не можеше да вини родителите си, задето го бяха създали сто години по-рано.

Нищо не идваше. Никакви решения, никакво вдъхновение. Мич отвори отново очи и се вторачи в празния бял лист. С редактор като Рич Скинър не можеше да си позволи да се извинява с артистичен темперамент. От глада и чумата спасение няма. Той с отвращение посегна да си вземе още един фъстък.

Това, от което имаше нужда, бе да смени обстановката, да се разсее. Животът му бе станал прекалено подреден, прекалено обикновен и въпреки временната задръжка, прекалено лесен. Трябваше му предизвикателство. Хвърли черупката от фъстъка, стана и закрачи.

Имаше високо, гъвкаво тяло, заякнало от часовете, прекарвани всяка седмица с гирите. Като момче бе смешно кльощав, макар че винаги бе ял като кон. Подигравките не му правеха особено впечатление, докато не откри момичетата. Тогава с вродената си мълчалива решителност промени това, което можеше да бъде променено. Трябваха му две години и доста пот да изгради себе си, но го стори. И досега не приемаше тялото си за даденост и го упражняваше толкова често, колкото и ума си.

Кабинетът му бе затрупан с книги, всичките прочетени и препрочетени. Сега се изкушаваше да измъкне някоя от тях и да се зарови в нея. Ала срокът му изтичаше.

Големият кафяв помияр на пода се претърколи по корем и го погледна. Мич го бе нарекъл Тас, на името на Тасманийския дявол от старото филмче на Уорнър Брадърс, но Тас изобщо не кипеше от енергия. Сега той се прозина и лениво почеса гръб в чергата. Тас обичаше Мич. Мич никога не го караше да прави нещо, което той не иска, и рядко се оплакваше от кучешките косми по мебелите или от ровенето в боклука. Освен това Мич имаше хубав глас, тих и спокоен. Тас най-много обичаше, когато Мич седеше с него на пода, чешеше го по гъстата кафява козина и му разправяше за идеите си. Тогава Тас го гледаше така, сякаш разбираше всяка дума.

Тас харесваше и лицето на Мич. То бе мило и твърдо, а устните рядко се свиваха неодобрително. Очите му бяха светли и замечтани. Големите силни ръце на Мич знаеха точно къде да почешат. Тас бе едно много доволно куче. Той се прозя и задряма.

Когато на вратата се почука, Тас се развълнува дотолкова, че потупа с опашка и издаде серия от ниски звуци.

— Не, аз не чакам никой, а ти? — отговори Мич. — Ще отида да видя. — Настъпи с босите си крака черупките от фъстъци и изруга, ала не си направи труда да ги вдигне. Имаше цяла купчина вестници, които трябваше да се заобиколят, и една чанта с дрехи, които още не бяха стигнали до пералнята. Тас бе оставил на пътя му един от своите кокали и Мич го изрита в ъгъла, преди да отвори вратата.

— Нося ви пицата.

Мършаво около осемнадесетгодишно момче държеше кутия, която ухаеше божествено. Мич жадно вдъхна аромата.

— Не съм поръчвал пица.

— Това номер четиристотин и шест ли е?

— Да, но аз не съм поръчвал пица. — Той отново подуши. — За съжаление.

— Уолис?

— Демпси.

— По дяволите!

Уолис, помисли Мич, докато момчето пристъпваше от крак на крак. Уолис се бяха нанесли в апартамента на Хенли, шестстотин и четири. Той потърка брадичката си. Ако Уолис бе онази дългокрака брюнетка, която бе видял тази сутрин да влачи кашони, може би си струваше да провери.

— Познавам семейство Уолис — рече Мич и измъкна от джоба си няколко смачкани банкноти. — Аз ще им я занеса.

— Не знам, аз не бива да…

— Да се притесняваш — добави Мич и му подаде още една банкнота. Пицата и новата съседка можеха да се окажат точно разнообразието, от което имаше нужда.

Момчето преброи рестото.

— Добре, благодаря. — Уолисови нямаше да са толкова щедри.

Мич пое навън, като крепеше кутията в ръка. После си спомни за ключовете си. Започна да рови из джобовете на изтърканите си джинси, преди да се сети, че снощи ги бе захвърлил върху сгъваемата масичка. Намери ги под нея, пъхна ги в джоба си, откри, че е скъсан и ги прехвърли в другия джоб. Надяваше се пицата да е с чушки.

— Това трябва да е пицата — оповести Хестър, ала хвана Радли, преди да се бе втурнал към вратата. — Аз ще отворя. Помниш ли правилата? — „Не отваряй вратата, освен ако не знаеш кой е“ — изрецитира той и завъртя очи зад гърба на майка си.

Тя хвана дръжката на вратата, но първо погледна през шпионката. Понамръщи се. Можеше да се закълне, че мъжът я гледа с весели и много ясни сини очи. Косата му бе тъмна и рошава, като че ли той отдавна не бе виждал нито бръснар, нито гребен. Ала лицето му бе пленително, слабо, изсечено и небръснато.

— Мамо, ще отвориш ли?

— Какво? — Хестър отстъпи назад, усетила, че бе оглеждала доставчика доста по-дълго от необходимото.

— Умирам от глад — напомни й Радли.

— Извинявай. — Тя отвори вратата и откри, че това пленително лице върви в комплект с високо, атлетично тяло. И боси крака.

— Вие ли сте поръчали пица?

— Да. — Но навън валеше сняг. Какво правеше той бос?

— Добре. — Преди да бе разбрала намерението му, Мич влезе вътре.

— Ще я взема — обади се бързо Хестър. — Занеси я в кухнята, Радли. — Закри сина си с тяло и се зачуди дали ще й трябва оръжие.

— Хубаво жилище. — Мич огледа кутиите и отворените кашони.

— Ще ви платя.

— Пицата е за сметка на фирмата — усмихна й се Мич.

Хестър се замисли дали ще си спомни нещо от курсовете по самоотбрана, които бе карала преди две години.

— Радли, занеси я в кухнята, докато платя на доставчика.

— Аз съм ви съсед — поправи я Мич. — Номер четиристотин и шест, два етажа по-долу. Погрешка донесоха пицата у нас.

— Разбирам. — Ала кой знае защо това не я успокои. — Извинете за безпокойството. — Тя посегна към портмонето си.

— Аз я платих. — Не бе сигурен дали бе по-вероятно жената да скочи върху него или да избяга, но се оказа прав, че си струваше да се запознае с нея. Беше висока, като фотомодел, със съответното страхотно тяло. Гъстата й кестенява коса бе опъната назад и това подчертаваше огромните сиви очи и устата, само мъничко по-голяма, отколкото трябва.

— Защо не приемете пицата като моето приветствие за добре дошли?

— Наистина много мило от ваша страна, ала не мога…

— Да откажете такова съседско предложение?

Тъй като младата жена бе малко прекалено студена и сдържана като за неговия вкус, Мич погледна към момчето зад гърба й.

— Здрасти, аз съм Мич.

Този път усмивката му получи отговор.

— Аз съм Рад. Ние току-що се нанесохме тук.

— Виждам. От извън града ли идвате?

— Ъ-хъ. Сменихме си апартамента, защото мама получи нова работа, а другият беше много малък. От моя прозорец се вижда парка.

— И от моя също.

— Извинете ме, господин…

— Мич — повтори той и хвърли един поглед към Хестър.

— Да… Ами, много мило от ваша страна да ни донесете пицата. — И много странно, помисли тя. — Но не искам да ви отнемам повече време.

— Може да изядеш едно парче — покани го Радли. — Ние никога не си изяждаме цялата пица.

— Рад, сигурна съм, че господин… Мич си има работа.

— Никаква. — Той знаеше какво значи добри обноски. Бе получавал болезнени уроци по възпитание. Друг път дори би се държал възпитано и любезно би се оттеглил, ала нещо в сдържаността на жената и топлотата на детето го правеше упорит. — Имате ли бира?

— Не, извинете, аз…

— Имаме сода — съобщи Радли. — Мама от време на време ми позволява да пия сода. — Нямаше нищо, което Радли да обича повече, отколкото компания. Той се усмихна чистосърдечно на Мич. — Искаш ли да видиш кухнята?

— С удоволствие. — Мич се усмихна на Хестър и тръгна след момчето.

Тя за момент остана в средата на стаята, опряла ръце на кръста си. Не знаеше дали да се ядоса, или да се вбеси. Последното, което й трябваше след цял ден мъкнене на кашони, бе да й дойдат гости. Особено непознати. Единственото, което можеше да направи сега, бе да му даде едно парче от проклетата пица и да приключи със задълженията си към него.

— Имаме машина за отпадъци. Вдига голям шум.

— Сигурен съм. — Мич послушно се облегна на плота, докато Радли натисна ключа.

— Рад, не я включвай, когато вътре няма нищо. Както виждате, още сме малко неподредени. — Хестър отиде до бюфета да извади чинии.

— Аз живея тук от пет години и още съм неподреден.

— Ще си вземем котенце. — Радли се изкатери на един стол и посегна към салфетките, които майка му вече бе сложила в една от нейните кошнички. — На предишното място не разрешаваха домашни животни, но тук можем да си имаме, нали, мамо?

— Щом се оправим, Рад. Диетична или обикновена? — попита тя Мич.

— Обикновена, благодаря. Май много неща сте успели да свършите за един ден. — Кухнята бе подредена като аптека. На прозореца зеленееше цъфнал аспарагус. Тук бе по-тясно, отколкото в неговия апартамент, което никак не беше хубаво. Тя вероятно би използвала кухнята по-добре от него. Мич още веднъж се огледа и седна. На хладилника бе залепена голяма рисунка на космически кораб. — Ти ли си го направил? — попита той момчето.

— А-ха. — Радли грабна пицата, която майка му подаде, и я захапа нетърпеливо. Отдавна бе забравил маслото и желето.

— Добро е.

— Това трябва да е „Второто хилядолетие“, корабът на Команадира Зарк.

— Знам. — Мич отхапа голямо парче от своята пица. — Добре си го направил.

Докато напредваше с пицата си, Радли приемаше за естествено, че Мич познава Командира Зарк и неговите начини на придвижване. Според него всички ги познаваха.

— Опитвах се да направя „Предизвикателство“, кораба на Лийла, обаче е по-трудно. Все едно, мисля, че Командира Зарк може да го гръмне в следващия брой.

— Така ли мислиш? — Мич се усмихна непринудено на Хестър, която седна до тях.

— Не знам, сега му е много тежък момент.

— Ще се справи.

— Четете ли комикси? — попита Хестър. Чак когато седна, забеляза колко големи са ръцете му. Може и да бе облечен небрежно, ала ръцете му бяха чисти и изглеждаха умели.

— През цялото време.

— Имам най-голямата колекция от всичките ми приятели. Мама ми подари за Коледа най-първия брой за Командира Зарк. Отпреди десет години. Тогава той е бил само капитан. Искаш ли да го видиш?

Момчето бе истинско бижу, помисли Мич, сладко, умно и непосредствено. Трябваше да поизчака с преценката си за майката.

— Да, бих искал.

Преди Хестър да бе успяла да му каже първо да си довърши вечерята, Радли бе излетял. Тя за момент замълча и се запита що за човек може да чете комикси. О, тя самата от време на време ги прелистваше, за да следи с какво се занимава синът й, но да ги чете?! Възрастен човек?

— Страхотно дете.

— Да, благодаря. Много мило от ваша страна, че… Че го слушате как говори за комикси.

— Комиксите са моят живот — отвърна сериозно Мич.

Сдържаността й се пропука достатъчно, че да го зяпне изненадано, после Хестър се прокашля и отново се зае с вечерята си.

— Разбирам.

Той сдържа усмивката си. Наистина си я биваше. Първа среща или не, не виждаше причини да не я подразни.

— Доколкото разбирам, вие не.

— Какво не?

— Не четете комикси.

— Не, аз… Нямам много време за леки четива. — Тя завъртя очи, без да се усеща откъде Радли бе прихванал този навик. — Искате ли още едно парче?

— Да. — Мич си взе, преди да бе успяла да му сервира. — Знаете ли, би трябвало да отделите малко време. Комиксите могат да бъдат много поучителни. Каква е новата ви работа?

— О, занимавам се с банково дело. Аз съм кредитен инспектор в „Нешънъл тръст“.

Той подсвирна одобрително.

— Висока длъжност като за човек на вашата възраст.

Хестър машинално се напрегна.

— Аз работя в банка от шестнадесетгодишна.

Че и докачлива, помисли Мич и облиза от пръста си сос.

— Това трябваше да бъде комплимент. Имам чувството, че не ги приемате много добре. — Костелив орех, реши той, после помисли, че може би й се налага да бъде такава. На пръста й нямаше халка, нито най-бледия белег, че доскоро е имало. — Аз също съм си имал работа с банки. Депозити, теглене, върнати чекове.

Тя се размърда неспокойно. Защо ли Радли толкова се бавеше? Чувстваше се неудобно насаме с този мъж. Макар никога да не се бе притеснявала да гледа човек в очите, с Мич й бе трудно. Той никога не отклоняваше задълго погледа си.

— Не исках да бъда груба.

— Предполагам. Ако искам кредит от „Нешънъл тръст“, за кого да попитам?

— Госпожа Уолис.

Определено бе костелив орех.

— Госпожа малкото ви име ли е?

— Хестър — отговори тя, без да разбира защо няма желание да му каже дори това.

— Значи Хестър. — Мич й протегна ръка. — Приятно ми е.

Устните й леко трепнаха. Бе предпазлива усмивка, помисли той, ала все пак по-добра от никаква.

— Извинете, ако съм била груба, но имах тежък ден. Всъщност, тежка седмица.

— Мразя да се местя. — Мич почака, докато тя сложи ръката си в неговата. Дланта й бе студена и слаба, както цялото й тяло. — Има ли кой да ви помага?

— Не. — Хестър отдръпна ръката си, защото неговата бе неустоима, каквато и изглеждаше. — Справяме се прекрасно.

— Виждам. — „Нямам нужда от помощ“. Лозунгът бе вдигнат, написан с големи букви. Бе познавал няколко жени като нея, толкова яростно независими, толкова подозрителни към мъжете като цяло, че имаха не само защитна броня, а и цял арсенал от отровни стрели зад нея. Един разумен мъж се държеше на разстояние от такива. Много лошо, защото тя бе хубава, а детето определено бе сладко.

— Забравих къде съм я прибрал. — Радли се върна, зачервен от усилието. — Това е класика, продавачът дори го казал на мама.

Освен това бе поискал за книгата майка си и баща си, помисли Хестър. Ала за Радли тя бе по-скъпа от всичките му други подаръци.

— И е в добро състояние. — Мич отгърна първата страница с вниманието на бижутер, обработващ диамант.

— Аз винаги си мия ръцете, преди да я чета.

— Добре правиш. — Странно как след всичкото това време гордостта се бе запазила. Силно чувство, огромно удовлетворение.

Бе написано на първа страница. Автор и художник — Мич Демпси. Командира Зарк бе негова рожба и за десет години бяха станали много близки приятели.

— Велика история. Обяснява защо Командира Зарк посвещава живота си да защитава Вселената от злото и корупцията.

— Защото семейството му е унищожено от Червената стрела в борбата му за власт.

— Да. — Лицето на Радли грейна. — Обаче той му го върна.

— В седемдесет и трети брой.

Хестър, опряла брадичка на ръката си, ги гледаше. Човекът говореше сериозно, осъзна тя, не просто се опитваше да се хареса на детето. Беше направо обсебен от комиксите, както деветгодишния й син.

Странно, изглеждаше доста нормален. Дори говореше добре. Всъщност й бе притеснено да седи до него най-вече защото той бе толкова откровено мъжествен, с това стегнато тяло, ъгловато лице и големи ръце. Хестър бързо се отърси от мислите си. В никакъв случай не искаше да залита в тази посока, когато ставаше дума за съсед, особено ако умственото му развитие бе спряло някъде на границата между детството и юношеството.

Мич прелисти няколко страници. За десет години рисуването му се бе подобрило. Полезно бе да си го напомня. Но бе успял да запази същата чистота, същите ясни образи, които му бяха дошли преди десет години, когато безуспешно се бореше да пробие в комерсиалното изкуство.

— Той ли ти е любимият? — Мич посочи към Зарк.

— О, разбира се. Харесвам Трите лица, и Черния диамант е доста готин, обаче Командира Зарк ми е най-любим.

— На мен също. — Той разроши косата на момчето. Когато носеше пицата, не бе предполагал, че ще намери вдъхновението, с което се мъчеше цял следобед.

— Някой път може да го прочетеш. Бих ти го дал назаем, ама…

— Разбирам. — Мич затвори внимателно книгата и му я подаде. — Колекциите не се дават.

— По-добре да я прибера.

— Преди да се усетите, двамата с Радли ще си разменяте книги. — Хестър стана да разчисти чиниите.

— Това ви е много смешно, нали?

Тонът му я накара бързо да го погледне. Бе не точно остър, а и очите му бяха все още ясни и меки, ала… Нещо я предупреждаваше да внимава.

— Не съм имала намерение да ви обидя. Просто ми се струва необичайно възрастен човек да чете комикси като хоби. — Тя натрупа чиниите в умивалника. — Винаги съм мислила, че това е нещо, което момчетата на определена възраст надрастват, обаче сигурно може да се приеме, да речем… За хоби?

Мич вдигна вежди. Хестър отново го гледаше с тази нейна полуусмивка. Очевидно се опитваше да заглади впечатлението. Той нямаше намерение да я остави да се измъкне толкова лесно.

— Комиксите за мен са всичко друго, но не и хоби, госпожо Хестър Уолис. Аз не само ги чета, аз ги пиша.

— Велико, наистина ли?! — Радли се бе вторачил в Мич, сякаш пред него бе жив крал с корона. — Наистина ли ги пишеш? Честно? Леле, ти да не си Мич Демпси? Истинският Мич Демпси?

— От плът и кръв. — Той подръпна ухото на Радли, докато тя го гледаше, сякаш бе паднал от друга планета.

— Леле, Мич Демпси тук! Мамо, това е Командира Зарк! Никое от децата няма да ми повярва. Представяш ли си, мамо, Командира Зарк тук, в нашата кухня!

— Не — измърмори Хестър, без да откъсва поглед. — Не мога да си го представя.