Джоана Линдзи
Ухажването на века (9)

9

Линкълн може и да не бе успял да види Мелиса през онзи ден в Крегора, но поне си намери извинение да съкрати престоя си в Шотландия. Беше нетърпелив да си тръгне, тъй като нещата не се бяха развили така, както му се искаше. Не успя да загърби цялата горчилка, надигаща се в него всеки път, когато видеше майка си. И вместо да се изправи пред нея и да излее душата си, което подозираше, че би било по-болезнено, отколкото може да понесе, той реши отново да зарови чувствата, вместо да опитва да ги загърби завинаги.

Беше сигурен, че Мелиса ще успее да му помогне с това. Тя беше ярко цвете в една мъртва градина, на каквато приличаше живота му — лишен от забавления, лишен от истински интереси и цели и изпълнен с горчиви спомени от детството. Леля му и братовчедката му бяха единствените, които го подкрепяха, преди да срещне дъщерята на Макгрегър. Мелиса щеше да даде на живота му нов смисъл. Но първо трябваше да я спечели.

Не беше очаквал обаче Хенриет да покани Елеанор да се върне в Англия с тях, нито пък майка му да приеме поканата. Той прекара един цял ден в опити да измисли причина, поради която тя не биваше да идва в Англия. Но като имаше предвид задълженията си за през лятото и това, че леля му и братовчедката му щяха да са през това време с него в Лондон, нямаше основателна причина и Елеанор да не се присъедини към тях.

Да заяви директно, че не я иска близо до себе си беше изключено. Не се чувстваше чак толкова изстрадал, за да се държи грубо и оскърбително. Освен това, ако го стореше, щеше да отвори кутията на Пандора, а той се опитваше да избегне именно това.

Той се бе надявал да настигне Мелиса по пътя и дори да отсядат в едни и същи странноприемници, за да получи предимство пред останалите ухажори, но решението на майка му да тръгне с тях провали идеята му. Въпреки това забавяне, щеше да пристигне най-много един ден след Мелиса. А и знаеше, къде да я намери, тъй като баща и му беше казал, че ще отседне при Сейнт Джеймс, и ще е под тяхна опека. Не, че познаваше някой Сейнт Джеймс, но едва ли щеше да е трудно да намери адреса им.

За съжаление откри четири семейства Сейнт Джеймс с къщи в Лондон. Най-изтъкнатия беше херцог и Линкълн го елиминира веднага. Отне му четири дни да обиколи останалите. Първият беше актьор, който не беше наистина Сейнт Джеймс. Младият мъж се бе нарекъл така, защото името му звучеше добре. Вторият адрес, който Линкълн посети беше на капитанска вдовица, която не познаваше никой от Шотландия. Третият адрес се намираше в бедняшкия квартал, и едва побираше десетчленното семейство в една-единствена стая, камо ли и посетители от Шотландия.

Линкълн нямаше друг избор, освен да посети градската къща на херцог Амброуз Девлин Сейнт Джеймс, но бе сигурен, че само ще си изгуби времето. Той не допускаше, че неговата евентуална съпруга може да е свързана по някакъв начин с Херцога и Херцогинята на Ротстън, поне не достатъчно, за да се намира под тяхна опека. Но по-лошото беше, че ако това се окажеше вярно, щеше да е чист късмет ако успее да я види. Не можеше просто така да се появиш на вратата на хора, като Техни Светлости без лична покана или тяхна визитка, за да докажеш, че ги познаваш или без да имаш сериозно основание да разговаряш с тях.

Мелиса беше там. Икономът се смили достатъчно, за да му го каже, точно преди да затръшне вратата в лицето му. Линкълн не почука отново. Знаеше, че е безсмислено. Той не разполагаше с визитка или покана, а въпросът му за присъствието на Мелиса ясно даде на иконома да разбере, че той не знае и съответно не е добре дошъл в дома.

Лошото настроение го обзе много преди да стигне градската къща на Бърнет. Не бе очаквал да среща Мелиса на всички събития, които леля му бе предвидила за Едит, но се надяваше, че да я види поне на няколко от тях. Искаше му се и да я посети, както си му беше реда. Това също вече не изглеждаше вероятно. Сейнт Джеймс просто не бяха от неговия кръг. Техните познати бяха елита на кралството, събитията, на които те щяха да присъстват бяха най-изисканите през сезона.

Той не познаваше никого от този кръг, тъй като се движеше в компания, съставена най-вече от необвързани мъже като него. А и поканите, които Хенриет уреждаше да ги чакат, когато отидеха в града, бяха от нейните лични познати, повечето от които на други майки, чиито дъщери, му бяха хвърлили око.

Това, че го смятаха за чудесен улов, поради титлата и богатството му, щеше да им донесе още покани по време на сезона, но едва ли щяха да са подходящите. Трябваше поне веднъж да прекрачиш прага на тези висши кръгове, за да бъдеш поканен отново. Той не очакваше това да се случи, тъй като не познаваше никой, който може да го въведе в това общество. Как по дяволите ухажването на Мелиса бе станало толкова сложно?

Проницателна както винаги, Хенриет забеляза настроението му. Тя го познаваше достатъчно добре, за да не го отдаде на това, че Елеанор ги беше придружила в театъра тази вечер.

— Изглеждаш така, сякаш си изгубил най-добрия си приятел, момчето ми. Да не се е случило нещо неприятно, за което още не си ми казал?

— Нищо особено. Просто научих, че Мелиса Макгрегър е покровителствана от не кой да е, а именно от Херцога и Херцогинята на Ротстън? Не е нищо от първостепенна важност — отговори той остро.

— Техни Светлости, а? Момичето е извадило късмет с тях. Но защо виждаш в това проблем?

— Ние не познаваме никой от този кръг.

— Ние не — съгласи се тя — Но ти да. Ти познаваш момичето.

— Лельо Хенри, това няма да ми осигури достъп до дома им — каза Линкълн.

— Вратата барикадирана ли е?

— Може и да е.

— Е, това е неприятно положение — намръщи се Хенриет, а после предложи — Нека се обадя на няколко приятели утре следобед и да видим какво ще стане. Не съм много запозната със светските контакти, но не мисля, че ще е толкова трудно да намеря някой, който може да помогне.

Линкълн кимна. Собствените му инстинкти го подтикваха просто да нахълта и да настоява да се види с Мелиса. Но това щеше да породи скандал, който по-скоро да навреди, отколкото да помогне осъществяването на целта му. Пък и да изпадне в немилост пред Херцога беше положение, в което никой човек с ума си не би искал да се озове. Не се виждаше като някой просяк с шапка в ръка пред имението Ротстън да дебне да я зърне да се прибира или излиза. Отхвърли го заедно с още няколко други възможности.

Една от тях беше, да открие кои места посещава и да се промъкне, поне колкото да я види. Нищо нечувано и нищо, което приятелите му не бяха правили на шега, въпреки че Линкълн бе надраснал тези неща. Все пак беше твърде конфузно да те хванат в подобна ситуация.

Леля му също нямаше късмет със своите познати и го съобщи на рецитала, на който присъстваха на следващата вечер. Това много разочарова Линкълн и той започна да се замисля за някои отчаяни мерки.

Но ето че през следващия следобед поканата пристигна. Линкълн и останалите от домакинството чуха за това веднага, защото във вълнението си Едит го извика толкова силно, че дори готвача изхвърча от кухнята, за да разбере какво става.

Когато Линкълн влезе в салона, Хенриет тъкмо казваше:

— Не мога да повярвам!

И го повтори неведнъж, а цели четири пъти. Едит все още пискаше от вълнение, но вече не толкова оглушително. Две от прислужниците правеха всичко възможно, за да надникнат над рамото на Хенриет, все още държаща поканата в ръка и да прочетат, какво бе предизвикало такова вълнение.

Линкълн подозираше, че ако попита скоро няма да получи отговор, затова взе листа от ръцете на Хенриет и го прочете. Веднага след това повдигна вежда към нея.

— Бал? Да разбирам ли, че не си го очаквала?

— Не просто бал, момчето ми! Балът! Годишният бал на Мур е един от най-недостъпните балове за сезона всяка година. През последните дни чух не една дама да въздиша и да се оплаква, че не е поканена.

— Значи, все пак едно от тези посещения, които си направила вчера е дало резултат?

Хенриет поклати глава.

— Това не е мое дело — тя погледна зад него към Елеанор, която бе спряла по средата на стълбите — Ти си уредила това нали? Ти ли успя, скъпа?

Елеанор може и да се опита да отрече, но изчервяването й я издаде. Все пак се опита да го омаловажи, като каза:

— Елизабет Мур ми е стара приятелка от училище. Обикновено ме кани на бала си всяка година, но аз все отказвах, защото никога не бях в Англия по това време. Просто вчера и изпратих бележка, за да я уведомя, че съм тук със семейството си.

— Това е отворена покана — каза Хенриет — Включва цялото ти семейство.

— Да, тя е много съвестна в това отношение, никога не пропуска малките детайли, които биха я засрамили — обясни Елеанор.

— Наистина ли си поддържала връзка с Лейди Мур през цялото това време?

Елеанор кимна.

— След като всичко в домакинството тече гладко, писането на писма става приятно занимание за убиване на времето. Имам широк кръг от близки познанства в Англия, от времето преди да се омъжа и поддържах връзка с много от тях през годините. Сигурна съм, че и ти можеш да кажеш същото.

— Точно така — подсмихна се Хенриет. — Въпреки, че никой от моите приятели не раздава толкова желани покани.

Страните на Елеанор пламнаха отново, вероятно заради начина, по който Линкълн се бе втренчил в нея. Още веднъж тя бе усетила от какво се нуждае той и се бе заела с това, без да я е молил да го направи. Напълно възможно бе Мелиса да бъде на този бал. Но дори и да не присъстваше, това бе една възможност да си създаде необходимите контакти за следващите събития, на които тя щеше да се появи до края на сезона.

Въпреки това, нямаше да благодари на майка си. Без значение, колко щяха да му помогнат усилията й, той предпочиташе тя да спре да му прави услуги, само за да получи неговата благодарност. Майчината помощ от нея сега само му напомняше липсата на такава през изминалите години. Тя не можеше да поправи деветнадесетгодишната си липса с няколко нищожни жеста. Беше глупачка, ако си мислеше, че нещо може да заличи жестокия начин, по който го беше изхвърлила от живота си.

— Трябва ти нова рокля за случая, Еди, няма да пестим никакви средства! — възкликна Хенриет във вълнението си — Всъщност, всички се нуждаем от нови рокли за случая и слава Богу, че имаме седмица и половина на разположение, за да си ушием. Нямах намерение да ходя на никой от баловете, след като Линк е единствения придружител, от който имаш нужда, но точно този дори и през ум не ми минава да пропусна. Господи, аз самата отново се чувствам на осемнайсет!