Джоана Линдзи
Ухажването на века (8)

8

Мелиса бе разочарована, че не успя да види Линкълн Бърнет, когато той се бе отбил в Крегора в деня, преди тя да отпътува за Лондон. Но всъщност не й остана много време за съжаления, особено след като баща й я увери, че ще види виконт Кембъри, подчертавайки титлата с намигане, в Лондон съвсем скоро.

Тя искаше да разпита баща си за разговора им с Линкълн, но покрай последните приготовления преди пътуването, така и не успя да го направи. Не, че имаше толкова голямо значение, след като той я увери, че Линкълн също ще е в Лондон за сезона. Всъщност предпочиташе лично да го попита за всичко, което искаше да научи за него.

Пътуването до Англия мина спокойно. За нея то не беше първото, за разлика от най-младия й чичо, който нямаше търпение да пристигнат. Тя обичаше всичките си чичовци, но Иън шести, най-малкия от шестнадесетте братя и последния с името Иън, беше също и неин добър приятел. Мелиса много се зарадва, когато разбра, че той ще я придружи.

Навършил двадесет и шест само преди няколко месеца, Иън бе висок колкото братята си, всеки един от които бе между шест и шест и половина фута. Той бе един от малкото, които не бяха наследили златистата коса и светло зелени очи на баща си. Неговата бе червеникаво кестенява, и не твърде ярка, а очите му, небесно сини. Лицето му бе обсипано с лунички, наследени заедно с очите и косата от майка му, което му придаваше момчешки вид, карайки го да изглежда дори по-млад, отколкото беше. Той бе също един от по-закачливите братя и обичаше да се шегува. Въпреки това бе приел много сериозно задачата си на неин придружител и верен приятел.

През целия път тя проглуши ушите на Иън с приказките си за Линкълн и накрая той взе да очаква с нетърпение срещата с момъка, който я бе завладял. Разбира се, на няколко пъти я бе предупредил да не пренебрегва останалите джентълмени, които ще срещне, за да може да има възможно най-голям избор накрая. Но Иън беше един от виновниците за съсипването на възможността й да се омъжи близо до дома, и смяташе да задържи мнението си за себе си, ако изобщо му беше възможно и да остави съдбата да си свърши работата.

Мелиса беше съгласна с това. Но напоследък бе убедена, че съдбата вече си е свършила работата. Смяташе да последва съвета на Иън и да завърже нови познанства през тези няколко месеца в Лондон. Да бъде благосклонна и към други подходящи кандидати и да не ги отхвърля, само защото беше сигурна, че Линкълн е единствения, който иска. Все пак между тях нещо можеше и да се обърка. Интересите на Линкълн можеше да са насочени някъде другаде. Така че, щеше да е глупаво да не завърже колкото се може повече запознанства, за да си осигури и други възможности.

Изпита още едно разочарование, когато разбра, че срещата с Линкълн можеше и да не се осъществи толкова скоро, колкото й се искаше. През цялата вечер на дебюта си тя непрекъснато го търсеше с поглед. Беше прием с вечеря, по-скоро голям, с тридесет гости, въпреки че херцогинята го нарече „малък и идеален за опипване на почвата“. За съжаление Линкълн не беше сред гостите.

Иън също не отиде, но и не смяташе да ходи на повечето социални ангажименти, считайки, че Херцогинята на Ротстън ще е напълно достатъчна за придружител на Мелиса. Което си беше самата истина. Че кой би посмял да прекрачи границите на приличието в присъствието на дама с такова високо положение? Да предизвикаш лошата страна на Мегън Сейнт Джеймс беше равносилно на това да бъдеш изхвърлен от обществото.

Но на следващия ден, когато четирима джентълмени се появиха, за да посетят Мелиса в различни часове, Иън бе до нея по време на всяка една визита. Някои от тях осъзнаха, че Иън е неин роднина, който се грижи за нея и че ще е в тяхна полза да се сприятелят с него, така че се постараха да го постигнат. Иън дори хареса един от мъжете, тъй като и двамата имаха слабост към голф и прекараха трийсет минути в обсъждане на спорта.

Мелиса бе развеселена. Тя също харесваше голфа и можеше да се включи в разговора, но двамата мъже толкова се бяха ентусиазирали от темата, че тя реши да не опитва. Това й даде възможност да се измъкне за кратка дрямка.

Мелиса обикновено кипеше от енергия, но дори и тя трябваше да признае, че сезона в Лондон бе едно много изтощително занимание. Херцогинята я бе предупредила, че някои от приемите щяха да продължават до малките часове на нощта, а други чак до зори. По-възрастните можеха да спят до късно или да подремнат преди вечерното събитие, но от младите мъже и жени, които бяха там с надеждата да си намерят съпрузи, се очакваше да прекарват дните си или в ходене на посещения или в посрещане на новите си познайници. След всичко това не оставаше много време за сън.

Втората вечер на Мелиса навън беше в операта и тя отново се разочарова, след като прекара времето си гледайки повече публиката, отколкото представлението. Този път Мегън забеляза това и отбеляза:

— Търсиш ли някого конкретно или просто се възхищаваш на модата?

Нямаше причина да отрича.

— Линкълн Бърнет. Познаваш ли го?

— Не бих казала.

— Може би по титла, Виконт Кембъри?

— Не, и това не ми звучи познато. Нали не е някой, когото си срещнала на снощната вечеря? Сигурна съм, че познавах всички присъстващи.

— Не, срещнах го в Шотландия само няколко дни преди да заминем. Беше там на посещение и баща ми мислеше, че ще е тук за сезона.

— Е, тогава вероятно ще бъде. Да разбирам ли, че си влюбена в него?

— Да — ухили се Мелиса — Беше изумително, колко бързо се случи. Сякаш се познавахме от цяла вечност. — Така ли беше при вас, когато за първи път се срещнахте с Херцога?

— Не точно. — Меган изсумтя, но бързо се подсмихна — Аз се опитах да го отхвърля, като си мислех, че работи за баща ми, а и още от началото ме наричаше зверче. Бяхме силно привлечени един от друг, не мога да го отрека и вероятно за това се опитвахме да прикрием този факт с повече враждебност, отколкото беше нужно.

Мелиса знаеше част от историята. Самата тя мислеше, че е по-скоро романтична. Да искаш да се омъжиш за херцог и то за конкретен такъв, но да се влюбиш и да се омъжиш за някакъв коняр, само за да разбереш след това, че си се омъжила за същия херцог, към когото си се стремила. Тя също не знаеше за титлата на Линкълн, когато се увлече по него. Не че имаше някакво значение за нея дали има такава или не. Но поне не беше нещо, което бе скрил, както Девлин Сейнт Джеймс, когато за първи път срещнал Меган.

— Ще бъде дълъг сезон, скъпа — добави Меган — Твоя млад лорд все някога ще се появи. Вероятно още не се е върнал в Англия. Междувременно просто се забавлявай. За това си тук. Колкото до женитбата, това ще се случи от само себе си, сигурна съм.

Мелиса взе думите й присърце и дори се забавлява през остатъка от тази седмица и по-голяма част от следващата. Но когато отмина и третата седмица от престоя и в Лондон, а все още нямаше вест от Линкълн Бърнет, тя реши, че виконт Кембъри изобщо няма да се появи.