Метаданни
Данни
- Серия
- Шеринг Крос (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Pursuit, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Fantastique, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 151 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
21
Мелиса се отпусна на седалката срещу Линкълн. Каретата беше елегантна, удобна и просторна. Можеше да побере осем, дори десет човека. Но на нея никак не й беше удобно. Нито пък на него. Страхът им беше заразителен.
Тя въздъхна.
— Разкажи ми тогава. И ако се окаже, че си чудовище, кълна се, че много ще ти се ядосам.
Той премигна и след миг се разсмя.
— Благодаря ти. Бях започнал да звуча твърде сериозно, нали?
— Да, малко — измърмори тя.
— Ще се постарая да го избягвам и да не ти досаждам с излишни подробности. Все пак ще трябва да се прибереш преди изгрев.
Тя извъртя очи. Той вече изглеждаше малко по-отпуснат, поне не толкова напрегнат. Шегите вършеха добра работа от време на време.
— Първо малко предистория, иначе моята реакция към чичовците ти ще изглежда доста странна. Това, което чувствах беше отвъд гнева. Беше по-скоро депресия, но не без основание. Смъртта на баща ми остави голяма празнота в живота ми. Не загубих само него, а и майка си, тъй като, след като той умря, рядко я виждах.
— Замина ли някъде?
— Не, просто се изолира. Заключваше се в стаята си, за да скърби насаме и не ме пускаше вътре, така че рядко я виждах. Тъй като бях особено дете, жадувах за компания.
— Нямаше ли съученици?
— Не ходех в местното училище, защото бе твърде далеч от дома. Имах частен учител. Превъзходен преподавател, но винаги намусен и не предразполагаше много към разговор. Тогава срещнах чичо ти Дугъл. Той запълни тази празнота, и стана най-добрия ми приятел… единствения ми приятел всъщност. Обичах го. Той се превърна в брата, който никога не бях имал.
— Да, казаха ми, че с чичо Дуги сте били добри приятели, но тогава си се сбил с него и всичко е приключило. Защо си го направил?
— Не съм, или поне не умишлено. Бяхме на езерцето, където за първи път го срещнах… където срещнах за първи път и теб — добави той с усмивка.
Тя се засмя. Облекчаващо беше, че изпита такова желание.
— Знам, че чичовците ми ходят там от години, но не знаех, че е толкова популярно място за срещи.
— Всъщност не беше. Не знам някой друг някога да го е използвал, освен Мекферсънови и аз. В онзи ден там бяхме четирима — двама от по-големите братя се бяха присъединили към нас. Говореха за бой, на който станали свидетели на скоро. Дуги твърдеше, че можел да се справи по-добре. Аз го подразних, че ръцете му са като на момиче и по-добре да ги използва, за да убива с тях мухи. Имах навика да се шегувам с него и той беше свикнал. Обикновено се забавляваше и ми отвръщаше подобаващо. Но не знам защо този път се обиди. Единственото обяснение за мен е, че двамата по-големи чуха забележката и се разсмяха. По някаква причина Дуги се ядоса и настоя да го изпробвам.
— Значи той започна боя?
— Ако можеш да наречеш това, че се метна върху мен „започване“, значи да — каза Линкълн. — Но аз не исках да му отвърна, защото той не можеше да ми навреди. Бяхме на една възраст, но през двете години, в които го познавах, аз доста го надраснах.
— Да, Иън първи каза, че Дуги не е имал никакъв шанс да спечели битката и ти си го знаел.
Линкълн кимна.
— Никога нямаше да се сбия с него, независимо от провокацията. Бях вдигнал ръце, само за да го удържа. Опитвах се да го убедя, че само се шегувах, когато той се спъна и налетя върху мен.
Очите на Мелиса се отвориха широко от учудване.
— Не ми казвай, че сам е счупил носа си в юмруците ти.
Линкълн леко се изчерви.
— Знам, че звучи глупаво, всъщност звучи направо невъзможно. А и носа му не беше счупен, просто кървеше. Беше ужасен късмет, че падна точно под такъв ъгъл, в момента, когато вдигнах ръце да го отблъсна, а носа му се сблъска с ръката ми. Това изненада мен повече, отколкото него. Честно казано бях ужасен и понечих да се извиня, въпреки че вината не бе моя. Но нямах шанса да го направя. Кръвта, която бликна по горната му устна разяри братята му и те се хвърлиха върху мен.
Мелиса потрепери, но каза:
— Ако си ги познавал изобщо, това не би трябвало да те изненадва.
— И не ме изненада. Разгневих се, защото не можах веднага да изгладя нещата с Дуги. Те винаги бързаха да се застъпят един за друг. Особено по-големите за по-малките. Възхищавах се на това — когато не стигаха до крайности. С мен стигнаха.
— Вероятно защото са го сметнали за предателство.
— И аз самия стигнах до това заключение, въпреки че стана след години. Не знам как съм се прибрал до вкъщи онзи ден — поне нямам спомен. Тъй като бях пребит доста жестоко, изведнъж привлякох отново вниманието на майка си. Това си го спомням и дори й позволих да ме поглези в леглото за ден. Това беше странна смесица от чувства, да се радвам, че отново ме е забелязала, но и да се ядосвам, че трябваше да пострадам, за да се случи. Но имах да свърша нещо неотложно. Все още трябваше да изгладя нещата с Дуги. И това надделя.
— Значи потърси Дуги, още преди да си се възстановил?
— Опитах се. За нещастие всичките му братя бяха чули вече, какво е станало, или поне тяхната версия и взеха нещата в свои ръце. Трябваше да се видя с Дуги, дори и не насаме. Четирима от братята му бяха там, за да ми попречат да го приближа. Тяхното отношение не улесняваше нещата, но го направих, само за да чуя присмеха им, че не съм искрен. Не знам, дали Дуги им повярва или не, но не искаше да приеме извиненията ми. Братята му дори не ме допуснаха след това до него, за да опитам отново. Заради това и бях толкова агресивен с повечето от тях.
— Не си ли мислил да оставиш нещата да се уталожат, преди да пробваш отново?
— Наистина ли мислиш, че това би имало някакво значение за чичовците ти?
— Може би. Поне си можел да опиташ. Но вероятно това не ти е хрумнало?
— Не, признавам, че тогава не мислех много трезво. Бях опустошен. Бях загубил най-добрия си приятел, заради глупава шега, която бе приета погрешно и останалите Макферсън нямаше да ми позволят да поправя нещата. Гневът ми от тяхното вмешателство ставаше все по-силен и по-силен. Майка ми също имаше вина, като ми забраняваше да напускам къщата и ми нареждаше да стоя далеч от тях, което аз не можех да направя. Най-важно за мен беше да изгладя нещата с Дуги.
— Значи си се чувствал виновен, че не си послушал майка си, огорчен от цялата бъркотия и ядосан, че чичовците ми са се съюзили, за да ти попречат да я оправиш. Наистина силни емоции, за да бъдат понесени от толкова малко дете.
Той я погледна учудено.
— Караш го да звучи толкова просто.
Тя се изчерви.
— Не, не се опитвам да го омаловажа, просто се опитвам да си представя, какво би причинило всичко това на едно дете.
— Не се оплаквам от преценката ти, просто самият аз никога не съм гледал от такъв опростен ъгъл на нещата. Но дори и да се бях опитал, едва ли щях да успея. Имаше намесена и болка честно казано, след като свърших с няколко счупени кости от първия сблъсък и още няколко от следващите пъти. Сега, като погледна назад, знам, че тази болка замъгляваше разсъдъка ми, но тогава не съм го осъзнавал. В очите на всеки друг вероятно съм изглеждал до известна степен луд. Но аз имах цел, която трябваше да постигна, да достигна до Дуги, дори и ако трябваше да мина през братята му, за да го направя.
Тя се наведе толкова, че да може да докосне ръката му.
— Болката кара хората да се държат странно.
Той и се усмихна.
— Предполагам, че е така. За да съм честен, спомените ми за това, какво се случи след това са смътни. Сигурен съм, че продължих да опитвам да се срещна с Дуги. Знам, че имаше още сбивания. Бегло си спомням, как блъскам с разкървавени юмруци по заключена врата, която предполагам, е била моята и накрая скачам през прозореца, което ми докара още някоя и друга счупена кост, защото ръцете ме боляха твърде много, за да се хвана за чаршафите, които бях вързал. Спомням си, как майка ми плаче над раните ми. Само не помня, над кои точно и в кой момент. Но вероятно тогава можех да предизвикам сълзи и от камък, толкова зле бях пребит. Спомням си, че болката беше постоянна и нищо не беше в състояние да я прогони. Беше твърде силна, за да ми позволи дори да заспя. Мисля, че липсата на сън е причината спомените ми да са толкова объркани.
— Но накрая си заспал, нали?
— Да, ако можеш да наречеш упояването с лекарства сън — отговори той горчиво. — Доста дълго време ме държаха така. Единственият доктор в околността, беше доста груб. Мотото му беше: „Ако не можеш да убедиш пациента, тогава недей“.
— За колко дълго?
— Всъщност, нямам никаква идея, въпреки, че когато най-накрая приключи, бях напълно възстановен.
— Но след всичко това, можеше вече да мислиш трезво? — попита тя.
— О, да, и се сблъсках с изумителната новина, че съм изгубил дома си. След това заживях с чичо си Ричард в Англия.
Мелиса се облегна с въздишка. Беше невъзможно да се пропусне горчивината, която се промъкна в тона му. Това не я изненада. Да проумее всичко, което му се е случило и то в такава крехка възраст, това бе повече, отколкото тя би могла да понесе.
— Вероятно така е било по-добре. Или щеше да престанеш да се вреш в лапите на чичовците ми?
Той сви рамене.
— Никога няма да разбера. Нямах време да мисля за това, тъй като веднага щом се събудих ми казаха, че на следващия ден заминавам. Очевидно за майка ми бе по-лесно да ме отпрати, отколкото да се справи с проблема.
— Но какво би могла да направи тя?
— Да разреши проблема.
— Как? Мислиш, че е можела да вразуми Макферсънови, след като няма по-упорити шотландци от тях? Те са решили, че си луд или си способен да действаш, като такъв, което си е почти същото. Дори и да бе започнал да се държиш като светец след това, те пак нямаше да ти се доверят, че няма да полудееш отново, нито пък щяха да те допуснат до Дуги.
— Взимаш страната на майка ми, защото си жена ли? Или наистина вярваш в това?
Тя извъртя очи.
— Нищо подобно. Просто познавам чичовците си. И те уверявам, че можеше никога да не напуснеш Шотландия, да живееш там и до сега, само на няколко мили от тях, но те щяха да те държат настрана от Дуги. Единствения начин, по който би могъл да говориш с него е бил да го намериш, докато е сам. И дори и той да ти простеше и да поискаше нещата да станат като преди, нямаше да ви позволят. Щяха да му забранят и тогава те щяха да са тези, които се бият помежду си. За това и си мисля, че ако не си можел да забравиш за цялата история и дори за това че изобщо си ги срещал, за всички е станало по-добре, че си се преместил да живееш другаде.
— Но никога не ми дадоха шанс да взема това решение сам. Не мога да кажа, дали щях да се откажа или не, но никога няма да науча, защото не бях там, за да разбера.
— Значи това е горчилката, която все още таиш? Не това, че чичовците ми са поставили бариера между теб и Дуги, а това, че не си бил там, за да се опиташ да я разбиеш или не.
Той направи такава кисела гримаса при изказването й, че тя се разсмя. Можеше да се обиди, но не стана така. Дори й се усмихна.
— Харесва ми това, че не се страхуваш да ми противоречиш — каза той.
— Радвам се да го чуя — каза тя шеговито, но продължи сериозно. — Но няма с какво да не се съглася в този случай. След като чух това, без да съм един от участниците, мога само да предполагам, какви са били подбудите. Има твърде много „ако“ и „може би“. Случилото се тогава не може да бъде променено. Това, че се е върнало, за да те навести по неочакван начин, е нещото, което трябва да обсъдим.
— Така е — съгласи се той. — Бях шокиран, когато разбрах, че си им роднина, но това беше нищо в сравнение с това, че ми казаха да стоя далеч от теб.
— Да разбирам ли, че си се съобразил с тяхното желание? — предположи тя.
Той кимна.
— Само защото предполагах, че са говорили и с теб и си съгласна с тях. Но когато Джъстин ме посети…
Тя го прекъсна.
— Значи затова ми предложи да посетя леля ти и братовчедката ти.
— Не ти ли каза защо?
— Не. Само мога да предполагам, че е говорил с някой от чичовците ми и са го помолили да не се бърка.
Линкълн въздъхна.
— Очевидно. Но не разбирам защо са си направили труда да ме намерят и предупредят докато на теб не са споменали нищо, нито че са го направили, нито дори причините за това. Знаеш ли, защо не са ти казали?
— Това е лесно да се предположи.
— Тогава ме просветли, защото изглежда така, сякаш не ги е грижа, какво си мислиш и ако е така, тогава, какво ги интересува, кой те ухажва?
— Оставяш предубедеността си за тях да замъгли преценката ти. За да разбереш, защо са решили, че е най-добре да не ми казват, трябва да знаеш, че няколко младежа се появиха, за да ме ухажват у дома. Чичовците ми успяха да ги изплашат, естествено не умишлено, но те бяха чували „легендата“, разбира се. Достатъчно беше само някой от чичовците ми да ги погледне намръщено и те побягваха към хълмовете. И заради това, което се случи доста скоро, вероятно са решили, че е по-добре да не знам, особено след като този път е било умишлено.
— Това ли е? — каза той невярващо. — Предпочели са да те оставят да си мислиш най-лошото за мен, че мога да заявя намеренията си и след това умишлено да те избягвам, отколкото просто да ти обяснят, защо мислят, че не съм подходящият мъж за теб?
— Е, съществува и факта, че въпреки, че безкрайно много ги обичам, те нямат контрол над това, което ще или няма да направя — отговори тя.
— Искаш да кажеш, че не си длъжна да им се подчиниш?
— Това е твърде крайно изказване. Разбира се, че ги изслушвам и ако има смисъл в това, което казват, обикновено се съгласявам с тях. Но, когато става дума за остатъка от живота ми, не, тези решения ще взимам сама.
— А баща ти? Чичовците ти са сигурни, че ще промени мнението си за мен и ще ни забрани да се виждаме.
Тя потрепери. Не бе имала време да мисли, как родителите й ще погледнат на всичко това. Всъщност, самата тя не бе имала време да го обмисли. Инстинктът й казваше, че той не е бил луд, а само жертва на странно стечение на обстоятелствата, които са излезли извън контрол. Но чичовците й можеха да бъдат доста убедителни, когато се съюзяха в името на обща кауза. Не че баща й щеше да се огъне пред тяхното превъзходство, ако беше на друго мнение. И все пак, когато Линкълн се изправеше отново пред баща й трябваше да има нещо наистина убедително на своя страна.