Джоана Линдзи
Ухажването на века (54)

54

Това беше възможно най-дълбоката болка, да видиш, как всичките ти мечти рухват и да си този, който сам ги разрушава. Линкълн бе изпълнен с такава жлъч, че почти го задушаваше. Яздеше направо към Лондон, без да спира, освен, за да смени конете и в първата странноприемница, за да надраска и изпрати бележката до Мелиса.

Трябваше да прекара нощта там. Сутринта може би щеше да вижда нещата по различен начин, но се страхуваше, че ако е толкова близко до Мелиса, егоистично ще промени решението си и ще се върне при нея.

Това, че я изоставяше по този начин направо го убиваше. И причината не беше, защото тя заслужаваше по-добър от него, както й бе писал, а защото той не беше достоен за нея. Беше човек, който нараняваше най-много хората, които обичаше. Не можа да предпази майка си от това, можеше само да се опита да изглади нещата с нея, но щеше да предпази Мелиса от такъв кучи син, като себе си.

Сега си спомняше много повече от детството си. Спомени, които бе блокирал, за да не види вината си. Толкова много бе искал да бъде приет сред братята Макферсън, че се бе опитвал да им подражава. Те изглеждаха неорганизирани, можеха да правят, каквото си поискат, не се подчиняваха на никой, но всъщност, просто бяха отгледани по по-различен начин от него, с повече свобода на действие. Но щом баща им ги е заплашил с каиша ако не го оставят на мира доказваше, че все пак са имали някаква дисциплина и последствия, пред които да се изправят.

Когато стана непокорен, майка му се бе опитала да го вкара в правия път, давайки му бащино присъствие в лицето на чичо му Ричард. Но вместо да приеме, че сам е предизвикал всичко, той я проклинаше и продължаваше да се фокусира само върху това, докато годините си минаваха.

Как би могъл да забрави, какъв глупак е бил преди този инцидент на езерцето? Треската? Тя ли бе скрила спомените му толкова надълбоко? Не знаеше. И вече нямаше значение. Злината бе сторена и той самият я бе причинил. Всички писма, които бе игнорирал, всеки път, когато майка му се бе опитвала да го види, а той си намираше извинения да отсъства. А тя беше правила много опити да преодолее пропастта помежду им, докато накрая беше престанала.

Той буквално спеше върху седлото, когато пристигна в Лондон. Няколко пъти спира по пътя, за да смени коня си, и то след като собственият му кон едва не го стъпка и вероятно щеше да го ритне, ако се опиташе да го доближи отново.

Когато пристигна се хвърли направо в леглото си и спа двадесет и четири часа. Може би трябваше да го направи по-рано, защото, когато се събуди, виждаше нещата по различен начин и се убеди, че е истински задник, за да реагира по този начин.

Отново правеше същата грешка, отблъскваше хората, които обичаше най-много. Не искаше да се случва отново. Обвиняваше се за нещо, което бе сторило едно дете и бе оставил това дете твърде дълго вътре в себе си. Искаше да защити Мелиса от детето, но детето отдавна го нямаше. Искаше да накаже детето, но детето бе наказано достатъчно. Ако не беше твърде късно, ако на Мелиса не й бе писнало от него, той щеше да си я върне.

Беше време за вечеря, когато слезе долу. Само леля му беше там.

— Къде е Еди? — попита небрежно той, докато се присъединяваше към нея на масата. Бе на ясно, че появата му я изненада.

— Прекарва уикенда с годеника си и семейството му, за да обсъдят плановете за сватбата й, какво по дяволите правиш тук? Оправи ли нещата със семейството на Мелиса?

— Всъщност мисля, че съвсем ги влоших — отговори той.

— О, не.

— Поне чичовците й ще имат повод да празнуват — добави той сухо.

Тъй като Хенриет знаеше за техните възражения, предположи правилно, макар и да попита невярващо:

— Не ми казвай, че си се отказал от ухажването?

Той не отговори и вместо това попита:

— Знаеше ли, че баща ми е бил жив през всичкото това време и е умрял едва преди две години?

Хенриет ахна:

— Мили Боже, кой ти каза тази безсмислица?

— Майка ми, а очевидно ти не си знаела. Всъщност, чичо Ричард вероятно също не е знаел. Не е искала да рискува той да ме съжали и да ми каже.

Тя го изгледа строго.

— Не се шегуваш?

— Не.

Той разказа всичко на Хенриет, чак до последната си най-голяма грешка, прекратяването на връзката си с Мелиса.

— Значи е истина — каза тя, когато той приключи. — Ти наистина си луд.

Той знаеше, какво има предвид тя. Дори се усмихна.

— Не, просто пълен задник. Това беше първата ми реакция и трябваше да я игнорирам, но не го направих. Исках да я предпазя от себе си.

— И да се накажеш.

— И това също.

Тя изцъка с език.

— Късметлия си, че това момиче те обича. Сигурна съм, че ще разбере — ако не ти отнеме твърде много време да поправиш ситуацията.

— Смятам да тръгна за Шотландия на сутринта. Но не съм сигурен, че тя ще ме иска обратно. Вече премина през твърде много неща заради мен. Изправи се срещу семейството си, дори срещу родителите си. Беше там и чу всичко. Сигурно си мисли, че винаги ще има проблеми породени от грозното ми минало.

— А така ли ще бъде?

Той поклати решително глава и каза:

— Не, но няма да е лесно да я убедя в това, особено след като току-що съм се държал, като пълен задник.

— На всеки е позволено да бъде задник няколко пъти през живота си.

Той изсумтя при тази философия.

— Не всеки наранява тези, които обича през това време. Ако бях на мястото на Мелиса, щях да кажа прав ти път.

— Ако аз бях на нейното място, вероятно също бих го казала — отговори Хенриет през смях. — За щастие, твоята Мелиса е много специална дама. Но ти вече знаеш това. Затова я обичаш още от първия миг. И все още я обичаш, нали момчето ми?

— С цялото си сърце.

— Тогава, отхвърли съмненията си. Любовта винаги побеждава, не знаеш ли?

— Мисля, че само жените виждат нещата по този начин, лельо — отговори той сухо.

— Глупости. Е, може би… о-о, няма значение. Нека просто кажем, че аз имам достатъчно вяра и за двама ни. А сега, за останалото, съжалявам за баща ти. Просто нямах никаква представа…

— Никой нямаше.

— Наистина съм изумена, че Елеанор никога не се издаде, дори и с някакъв намек. Писмата й бяха чести, но винаги само за теб. Искаше да знае всичко, което правиш, как върви училището, какви са интересите ти, кои са приятелите ти, абсолютно всичко. Ако писмата ми към нея не бяха дълги поне три страници в отговор, тя си мислеше, че нещо не е наред. Представям си, как ги е чела на баща ти. И той е копнеел за всякаква подробност свързана с теб.

— Мислиш ли?

— Не прави това — каза тя, защото тонът му беше станал скептичен. — Мисля, че решението му не е било само от гордост, или защото е искал да имаш само хубави спомени от него. Сигурна съм, че е осъзнал, че за да успееш да го видиш нормален е трябвало да прекарваш цялото си време в онази стая с него, точно както е правела и майка ти. В противен случай е можело никога да нямаш шанс да поговориш с него. Той не би искал това за теб, нито за нея, но това не е можело да се избегне. И ако знаеше, щеше да пренебрегнеш много неща и да се опиташ да си при него по-често. Много тъжна ситуация бих казала. Но той е имал Елеанор. Тя го е обичала достатъчно, за да бъде винаги там. Не се чувстваш обиден заради това все още, нали?

— Не, радвам се, че я е имал.

Просто му се искаше и той да бе имал майка, както би трябвало да бъде.