Джоана Линдзи
Ухажването на века (5)

5

Мелиса гледаше замечтано през отворената карета, как пейзажа се сменя, без всъщност да вижда нищо. Пътуването щеше да трае два пъти по-дълго с карета и за това, когато посещаваше дядо си тя обикновено яздеше собствения си кон. Но днес беше достатъчно разсеяна и затова помоли чичото, който я придружаваше до вкъщи да изкара каретата, тъй като бе сигурна, че разсеяност и яздене на игрив кон не се съчетаваха добре.

Кой би помислил, че един глупав детски страх, за жалост все още съществуващ ще е отговорен за такъв вълнуващ обрат на иначе спокойния ден? Започна с втората среща с двете дъщери на чичо Джони — първата бе по време на едно пътуване из низините с няколко от чичовците й преди три години. Джони се опитваше да се грижи за тях, откакто се бяха родили, но майка им отказваше да му ги поверява. Разрешаваше му само да ги посещава в низините, където тя живееше и никога до сега не бе им бе позволила да му дойдат на гости.

Но Джони не беше единствения й чичо с такива затруднения. Много от тях имаха деца, разпръснати из цяла Шотландия. В това отношение приличаха на дядо й. Но за разлика от баща си, който бе прибрал и отгледал всичките си синове, не всички от тези синове имаха такъв късмет със своите деца. Някои от жените, с които се забавляваха настояваха за брак, преди да се откажат от децата си. Други просто не се интересуваха, че ще носят позора да отглеждат извънбрачно дете.

Майката на тези две дъщери беше от друг вид. Тя просто не харесваше Джони, както между другото и той нея. Създадоха дъщеря си след едно безпаметно пиянство, вследствие на което бяха забравили, че не могат да се понасят. Същото се бе повторило и когато той отиде да посети дъщеря си — и отново се озоваха в леглото. Никой не бе изненадан повече от тях, когато втората им дъщеричка се появи на бял свят.

Очевидно, жената ставаше по-отстъпчива с течение на времето след като бе разрешила на момичетата да посетят планините с баща си, макар и само за седмица. Когато Джони откри, че момичетата му не могат да плуват, реши да поправи това и предложи да придружат Мелиса до прекрасното езеро на Крегора.

Мелиса вече бе предложила да помогне с уроците по плуване, но бе ужасена, че това ще стане в Крегора. Повечето от чичовците й не знаеха за страха й от това езеро. Наистина беше глупав страх, но тя не можеше да го прогони. Когато бе малка си въобрази, че нещо огромно и гнусно си е направило дом там, а езерото бе толкова дълбоко, че никой никога не бе успял да стигне до дъното и да я опровергае.

И така тя предложи да отидат до малкото езерце, където тя се бе научила да плува и бе водила други нейни братовчеди всяко лято. Беше дълбоко в единия край, но поне можеше да погледнеш надолу и да се убедиш, че има само кал и малко плевели на дъното.

Но да срещнеш мъж, като Линкълн Бърнет на такъв обикновен излет, все още я изумяваше, а реакцията й към него я учудваше дори повече.

Дъщерите на Джони побързаха да го уведомят за непознатия, който се бе отбил, докато спеше. Това не го обезпокои. Всичко, което каза, беше:

— Нищо лошо не се е случило, иначе щяхте да ме събудите, нали?

Което си беше самата истина. Колкото до случилото се, Мелиса не можеше да спре да мисли за него. Нямаше нищо лошо в това, докато не го видеше отново. Ами ако това никога не станеше? Какво ако тази единствена среща се отразеше на търсенето й на съпруг? Сега щеше да сравнява всеки мъж, с когото се запознаеше с него. Знаеше, че ще е така. И те всички щяха да са неподходящи — не толкова красиви, не толкова високи, не толкова общителни…

Но тези притеснения я смутиха само за миг, защото беше сигурна, че ще го срещне отново. Той самият го бе предсказал. А и изглеждаше толкова завладян от нея, колкото и тя от него, така че не се съмняваше.

Всъщност, тя се усмихваше глупаво, откакто го бе срещнала. И все още се усмихваше, когато най-възрастния й чичо Иън Първи я докара вкъщи на следващата сутрин.

Тя имаше шест чичовци на име Иън. Някои хора намираха това за странно, но не и тя, имайки предвид, че всички те бяха от различни майки, които ги бяха кръстили на баща им и той нямаше как да възрази. Номерата бяха добавени към имената им от тях самите, за да избегнат объркванията, когато бяха всички заедно. Повечето в семейството използваха само името, без номерата, ако присъстваше само един Иън.

— Много си тиха днес — отбеляза Иън по средата на пътуването — Тревожиш се за Лондон ли?

— Не, изобщо — увери го тя.

Този Иън беше само с една година по-малък от майката на Мелиса и бе по-скоро като баща за нея, отколкото чичо. Тя не бе свикнала да му споделя повече, отколкото на баща си, докато най-младия й чичо Иън шести, който беше само осем години по-голям от нея й беше по-скоро като брат, отколкото чичо, бе най-големия й довереник. На него би разказала всичко за срещата си с Линкълн, ако си беше вкъщи снощи, за да я чуе — всичко, което се бе случило, всичко, което бе почувствала.

Но на Мелиса и хрумна, че тъй като този чичо беше най-възрастния от братята, за разлика от останалите можеше да помни Линкълн от времето, когато бе живял в Планините. А тя имаше толкова много въпроси за него. За мъжа, който бе прогонил всички други мисли от главата й откакто се разделиха вчера. Искаше да го попита за толкова много неща, а не го направи.

Тя не знаеше, колко дълго ще продължи посещението му, не знаеше къде живее в Англия — ако живееше в Англия, въпреки че всичко в него, включително и акцента му подсказваха, че е точно така. Колко жалко би било, ако беше дошъл в Планините за дълго гостуване, след като тя заминаваше за Лондон след няколко дни. Или дори по-лошо, да се прибере у дома, точно когато Линкълн се върнеше в Англия.

Тя не можеше да отмени пътуването си, колкото и да й се искаше. Планирано бе отдавна, а й скъпия подходящ гардероб… Освен това посещението на Линкълн можеше и да е кратко и вероятно щяха да продължат познанството си в Лондон. Той дори може и да живееше там. О, защо не го попита?

Дори и да не отговореше на повечето й въпроси, Иън можеше и да знае нещо за него, за разлика от нея. И за това попита директно:

— Познавал ли си Линкълн Бърнет, когато е живеел на няколко мили от вас?

— Бърнет? Звучи американско или английско.

— Да, той е англичанин.

— Значи си го срещала?

— Да, вчера — каза тя — Той е много мил и много красив.

Иън се подсмихна.

— И очевидно си била завладяна от него. Не заминаваш ли сега за Лондон заради подобна причина?

Иън не беше от тези чичовци, които плашеха ухажорите й. Той бе много по-сдържан, след като бе навършил четиридесет и оставяше човек да се докаже, преди да го съди. Или поне се въздържаше от предупреждения и заплахи, докато не видеше, че наистина има нужда от тях. Дори и понякога да избухваше като братята си, вече не бе пръв в сбиванията.

— Просто го срещнах, но не разговаряхме достатъчно дълго, за да разбера, колко време ще остане. Може и да идва често тук. Надявах се, че може би си го спомняш, и ще можеш да ми разкажеш малко повече за него.

— Да го помня от кога? Тук наоколо никога не са живели Бърнет, доколкото знам. Имаше Линк, което може да е било на кратко от Линкълн, предполагам, но това глупаво хлапе беше шотландец, като теб и мен.

— Аз съм само три четвърти — поправи го тя с усмивка.

— О, и той беше само на половина. Сега като се замисля, това няма никакво значение, тъй като той беше Рос, а не Бърнет. Едно момиче може да се върне вкъщи с нова фамилия, но обикновено мъжа запазва тази, с която се е родил.

— Той твърди, че е живял тук преди деветнадесет години, въпреки че не каза дали е идвал на гости през това време или не. Предположих, че все още има роднини, които живеят тук и е дошъл да види тях, но може би цялото му семейство се е преместило и той се е върнал, за да се види със старите си приятели.

— Мила, аз съм бил на около двадесет преди деветнадесет години, достатъчно възрастен, за да знам ако някакви англичани са живели наоколо, освен ако не е бил осиновен или много малък.

— Не, той каза, че бил на десет, когато е заминал. Може да е бил Линкълн Рос, знаеш ли, осиновен и вероятно върнат на истинските си родители, и това да е причина за различната му фамилия сега?

— Възрастта е точна, но ако наистина се интересуваш от мъжа, Мели, тогава се моли това да не е Линк Рос, който аз и братята ми познавахме.

Тя се смръщи.

— Защо?

— Защото хлапето беше глупаво, безкрайно упорито и за капак отмъстително. Според мен подобни неща трудно се надрастват. Той не можа просто да си понесе заслужения бой и да остави нещата така, а продължи да се връща за още и още.

— Какво е направил, за да заслужи този бой?

Иън въздъхна.

— Предполагам, че Дуги бе също толкова виновен, защото искаше да са приятели с Линк. Той веднага го прие. Бяха на еднаква възраст. И накрая всички го харесахме, въпреки че винаги си остана най-близък с Дуги.

— Но, какво е направил, за да се промени това?

— Сби се с Дуги, а брат ни нямаше никакъв шанс да победи. Линк беше израснал много по-едър от Дуги за двете години, през които бяха близки приятели. С един удар му счупи носа. Нямаше борба. Той знаеше, че няма да има. Не биваше да започва. Но той го направи и не бе чудно, че братята ми се намесиха да го довършат. Познаваше ни много добре вече и би трябвало да знае, че няма да оставим някой от нас да пострада, без виновника да плати висока цена за това.

— И той се върна?

— Да. Чувстваше се ощетен и искаше реванш. Бе твърдо решен да се справи с всички нас и то на куп. Или беше голям глупак или напълно откачен.

— Не може да е същия човек, чичо — каза Мелиса категорично — Линкълн Бърнет изобщо не е такъв. Повярвай ми.

Иън и се усмихна.

— Не е нужно да ме убеждаваш в това, мила. Не съм и помислил, че е той. Може да има много причини, поради които да не съм чувал за твоя господин Бърнет, най-вероятната от които е, че мъжа не живее тук от много отдавна. Сигурно е дошъл и си е отишъл, преди някой да разбере, че е бил тук. Няма да е за първи път английски поданик да дойде в Шотландия, за да разбере, защо на Кралицата им толкова много и харесва тук.

Да, напълно разумна причина и вероятно точно за това Иън не беше чувал за Линкълн Бърнет. Освен това, този глупав млад Линкълн е бил шотландец. Нейният Линкълн със сигурност не беше. Тя отблъсна тези мисли и се върна към замечтаното броене на минутите до следващата среща с господин Бърнет.