Джоана Линдзи
Ухажването на века (28)

28

Любопитството подтикна Макферсън да пристигнат на адреса рано. Името на заведението би могло да им подскаже, или пък не, какво имаше Линкълн на ум, но то не бе включено в адреса. Спортна зала, с ограден с въжета ринг за боксови мачове и пейки, за настаняване на множество зрители от трите страни на голямата зала. Имаше и оборудвана зала за тренировки, както и друга стая за фехтовка. Отзад имаше кръг за стрелба с лък.

Пристигнаха толкова рано, в 8.00 сутринта, че бяха там дълго преди Линкълн да дойде и дори няколко минути, преди собственика на мястото да пристигне, за да отвори вратите. Но бяха грубо осведомени, че не могат да влязат, освен ако не наемат залата. Очевидно се даваше под наем на доста солена цена през часовете между осем и обяд всяка сутрин, за ползване от претенциозните господа, които предпочитаха да тренират насаме, а след това отваряше врати за широката общественост за остатъка от деня.

Те предположиха, че Линкълн планира да наеме залата, така че вместо да го чакат отвън, платиха таксата. Освен това решиха, че пак е полудял. Да ги покани или по-точно да настоява да дойдат на такова място, можеше да означава само, че смята да се изправи отново срещу всички наведнъж. Дори започнаха да се отпускат. Да се справят с лудия Линкълн бе много по-лесно, отколкото със спокойния, какъвто се бе проявил снощи. Той трябваше да беснее. Трябваше да ги ругае. Това, че беше безразличен към грубата им намеса беше… неестествено. Поне за него.

Както и да е, имаха време да обсъдят, какво е мнението на всеки от тях и как да се справят. Братята се пръснаха по пейките, някои седнаха на обратно, за да са с лице към останалите, някои се излегнаха, тъй като имаше достатъчно място. Иън шести дори заспа. Той не бе свикнал да става толкова рано, тъй като се съобразяваше с късния график през сезона, откакто бе дошъл в Лондон.

— Трябва да откажем да се бием с него — каза Уилям, за да започне разговора.

— Това сме го опитвали. Не сработва.

— Той беше дете, когато нямаше ефект. Може и да е способен да види причината сега.

— Той? — беше казано със сумтене.

— Аз нямам желание да го наранявам. Чувствам се достатъчно зле заради отвличането.

— Както и всички ние, но какво трябва да направим, когато започне да раздава удари, а? Ако не сте забелязали, вече не е малко момченце. Нямам и желание да пострадам, опитвайки се да не го нараня.

— Може ли да си е наумил нещо друго на такова място?

Около седем „не“ дойдоха в отговор, но Иън трети предложи:

— Може да е много добър във фехтовката и правилно да е предположил, че никой от нас не е.

— Да се изправи срещу всички ни е лудост или глупост, което не предполага, че би мислил за предимство, нали? — отговори Чарлз.

— Линк не е глупав — каза Дугъл в защита на бившия си най-добър приятел.

— Точно така, а лудите не мислят за предимства — каза Иън трети три.

— В него има известна доза лудост, както и отчаяние — каза Малкълм. — Замисляли ли сте се, че той просто желае Мели толкова силно, че е готов да пробва всичко?

Чарлс му се присмя.

— Той не я познава от толкова дълго, че да я иска така силно.

— Какво общо има времето с това? — заинтересува се Калъм. — Малкълм не каза „обича“, каза „иска“. Лично аз никога не съм се чудил дали искам някое момиче или не. Ако е така, го разбирам напълно.

Имаше няколко подсмихвания, преди Малкълм да продължи.

— Да, но когато желаеш някое момиче за жена, както той иска нашата Мели има замесено нещо повече. Ако той искаше само да я прелъсти, нямаше да имаме проблем, защото тя щеше да го прати по дяволите и това щеше да е края.

— Иска ми се това да беше целта му — каза Иън втори. — Тогава щях да имам добра причина да му размажа физиономията.

— А сега нямаш ли?

— Не, защото не е направил още нищо, за да заслужи едно хубаво разкрасяване. Всъщност, той прави всичко, както трябва, което е жалко. Дори и това, че искаше да се увери, че Мели знае какво се случва беше правилно.

— Ние се опитваме да избегнем да се бием с него, което може би е грешка — каза Джордж — Ще оставим впечатление, че не сме сериозни.

— Познавам Линк — каза Дугъл — Той просто иска да си има работа само с баща й, а не с всички нас.

— Но ще послуша ли Лаклан? — попита Иън пети. — Аз предполагам, че ще продължи да преследва Мели, дори ако баща й го отпрати.

— Няма смисъл да предполагаме — каза Адам. — Докато това не стане факт…

Адам бе сръчкан да млъкне, когато тяхното възмездие влезе през вратата. Линкълн вече бе свалил сакото си и го бе преметнал на рамо, закачено за пръста му. С другата ръка, пъхната в джоба на панталона, той изглеждаше твърде безгрижен, определено не като мъж, който очаква сериозна битка.

Когато застана пред пейките, където те се бяха събрали, Джони пръв попита:

— Е, за какво е всичко това, Линк? Не можеш да се изправиш отново срещу всички ни.

— Не мога ли?

— Ще се биеш за нея?

— Точно така — каза Линкълн.

— С всички нас? — поиска да се уточнят Иън пети.

— Да, но има уловка — отговори Линкълн. — Ще използваме този ринг там, но на него ще има само двама от нас наведнъж. Ако искате се наредете на опашка, сами изберете реда си. Единственото условие, при което някой друг ще се качва на ринга е, да изнесе загубилия, ако се наложи. И ще ми дадете думата си. Само един по един. Нямате никакво извинение да се нахвърлите върху врага си сега, няма никакво неравенство във възраст или размер, както беше, когато бяхме деца. Ако го направите, ще означава, че сте страхливци и вие го знаете.

— Нека се изясним — каза Уилям. — Искаш да се биеш с всеки от нас, един след друг? И не молиш за почивка, за да се възстановиш?

— Няма да ми е нужна.

Последва общ смях. Иън първи го прекрати, като каза:

— Осъзнаваш ли, колко налудничаво е това, Линк? Няма да издържиш много дълго. Така, че какъв е смисъла?

— Смисълът е, че ако загубите, няма да ме притеснявате повече. Готов съм да платя за това с кръвта си.

— Най-вероятно ще си тръгнем веднага щом Макгрегър дойде — отбеляза Джони.

— Той все още не е тук, така че това не е достатъчно скоро за мен — отговори Линкълн. — И освен това, нямам предвид близкото бъдеще, а завинаги. Не искам никога повече да виждам някой от вас, никога.

— Е, това е нереалистично очакване за човек, който иска да се ожени в нашето семейство.

— Изобщо не е нереалистично. Аз живея в Англия. Вие си оставате в Шотландия. Всички ние живеем щастливо до края на живота си.

Иън шести се бе събудил, когато Линкълн пристигна и се подсмихна.

— Това ще е идеално за нас, ако се откажеш от Мели.

— Няма да го направя.

— Не съм си и помислял — продължи най-младия Иън. — Но това, което не си разбрал до сега, или не си взел под внимание, е колко близка е тя със семейството си. Дори и ако немислимото се случи и успееш да се ожениш за нея, няма да можеш да я задържиш далеч от роднините й за дълго. И нямам предвид, че те няма да отстъпят. Самата тя няма да го направи.

— Не съм казал, че ще се опитвам да я държа далеч от родителите й — повтори Линкълн. — Но вие, Макферсън, никога няма да сте добре дошли в дома ми.

— Стига приказки — каза Чарлз с раздразнен тон. — Нека просто направим услуга на човека и да приключваме с това. Ти започваш, Иън втори. Това ще сложи край на тази безсмислица, преди да е загрубяла.

Линкълн се усмихна и скочи на ринга. Усмивката му изнерви няколко от тях. Да изпратят най-добрия си боец първи, беше добра стратегия. Дори Линкълн знаеше, че Иън втори се бие най-добре от тях. Това трябваше да пробие самоувереността му, но дори и да бе така, той не го показваше.

Те застанаха лице в лице на ринга. Нямаше кой да даде старт на мача или да го прекрати. Иън втори бе известен с бързите, си и брутални удари, които можеха да съборят противника за секунди. Линкълн изобщо не му даде шанс да нанесе някой от тях. Някои от братята тях видяха удара в гърлото на Иън, който го запрати на земята извън ринга. Всичко се случи толкова бързо.

— Следващият? — каза Линкълн.

Джони достатъчно се беше ядосал, за да скочи на ринга, докато другите извеждаха Иън втори навън.

— Значи смяташ да се биеш нечестно, а?

Линкълн се засмя.

— Има ли някакъв друг начин срещу повечето от вас?

— Скоро и ние ще се възползваме от триковете ти — изсумтя Джони.

— Ще видим, нали? Сега, ще се бием ли или ще ме отегчаваш до сълзи?

Джони вдигна юмруци, но удара направи широка дъга и го настигна право в ухото. Болката беше мигновена и адска и го повали на колене. Беше достатъчно ясен, като просто се изтърколи бързо от ринга, преди още някой удар да е попаднал върху него.

Иън пети се качи след него. Той беше на възрастта на Линкълн и с няколко инча по-висок. Не каза нито дума. Беше по-подготвен и веднага премина в нападение. Първият му удар улучи Линк в брадичката, от което той залитна назад. Това му даде предимство, но той го загуби, когато Линкълн се вряза в корема му с главата напред и го прехвърли през рамо. Иън пети се приземи силно задъхан, и зашеметен от удара дори не видя юмрука, който го довърши.

Джордж беше следващ. Трийсет и три годишен, той беше с малко наднормено тегло, благодарение на новата си жена, която го глезеше с разточително готвене. Това, добавено към яката му структура, го правеше труден за поваляне. Затова Линкълн се насочи към областта, която беше разглезена — стомаха му. Той отбеляза няколко удара, за да нанесе последния там, където най-малко бе очакван, и по този начин да причини най-много вреда. И проработи. Превит и останал без дъх, Джордж беше оставен на неговата милост. Линкълн не си губи времето да го довърши, а само даде сигнал, някой да му помогне да се върне на пейките.

Дугъл изненада всички, като се запъти към ринга. Нийл се опита да го спре, но беше избутан. Братята изглеждаха разтревожени. Това беше двойката, от която бе започнало всичко, от двамата приятели, които бяха толкова близки. За момент изражението на Линкълн остана неразгадаемо, но тогава той се засмя, но дали бе истински развеселен, бе трудно да се каже.

— Значи мислиш, че вече можеш да направиш повече от това да убиваш мухи с юмруците си, а Дуги?

Гореща червенина започна да облива страните на Дуги, но загубата му на съзнание й попречи да стигне далеч. Ударът беше невероятно бърз. Дугъл го видя да се приближава, но не можа да го блокира навреме.

— Ако носът му не е счупен, не е поради липса на желание — каза Линкълн поглеждайки към Уилям, който беше там въпросният ден на езерцето. — И се погрижи да му го кажеш, когато се събуди — този път беше умишлено.

Забележката успя да ядоса повечето от братята. Те дори се скараха, кой да е следващия на ринга. Сега всички жадуваха за парченце от Линкълн. Цялата вина бе забравена за момента.

Яростта можеше да работи срещу някои мъже, като ги правеше невнимателни. Обикновено беше добра тактика да ядосаш противника си до оглупяване. Сегашният случай не беше такъв. Ядосаният Макферсън беше мъж, който игнорира болката, както Линкълн разбра през следващите четири рунда. Ако нямаше късмет да удари бързо, за да ги нокаутира, или поне да ги извади от строя, тогава започваше сам да получава доста сериозни удари.

Болката не бе чужда за Линкълн и той имаше такава самодисциплина, че можеше да я игнорира. Въпреки това, пораженията, които бе понесъл го повличаха надолу, без яснотата на ума, както при обикновеното изтощение. Иронията беше, че се случваше, когато още имаше твърде много от тях. Бе отстранил девет, но имаше още седем, които чакаха, а вече му костваха усилия дори да вдигне юмруци, а увереността му, че може да довърши това беше почти изчезнала.

А тепърва трябваше да се бие и с Иън първи, който очевидно щеше да е последен. Най-големия Макферсън не беше глупак, щом станеше дума за бой. Останалите не отстъпваха пред него, само заради възрастта му. Той не беше толкова бърз, колкото Иън втори, но бе известно, че удряше два пъти по-силно, благодарение на здравото си тяло.

Чарлз многознайкото беше следващият. Този, на когото най-често искаха да разбият устата. Дори братята му копнееха за това при удобен случай — е, всъщност твърде често. Но Чарлз излезе късметлия. Той нанесе удар в лявото око на Линкълн, което вече беше полузатворено от друг предишен удар. Това го замая за момент, давайки възможност на Чарлз да нанесе още два солидни удара, един в корема и един в челюстта. Линкълн се възстанови достатъчно бързо, за да си го върне, като сграбчи косата покрай слепоочието на Чарлз и забучи главата му във вдигнатото си коляно, за да го посрещне. Маневрата не му разби устата, но го нокаутира.

След този рунд, Линкълн имаше нужда от няколко минути, дори повече, за да избистри ума си, но той самият беше поставил условията. Без почивки. И колкото и да искаше да продължи, докато не може да си стои повече на краката си, гнева, който бе предизвикал в тях бе намалял достатъчно и когато Джейми неохотно започна да се качва на ринга, Иън първи го спря.

— Мисля, че ние приключихме тук, Линк, ако и ти си приключил — каза му най-възрастния от тях. — Стигна много по-далеч, отколкото някой от нас очакваше. Не ни виждаш да се смеем сега. Но достатъчно. Няма нужда да продължаваме, след като не можеш да го довършиш. Покажи малко разум този път и признай поражението си.

— Поражение? Не признавам поражение, докато не ме поразят. Но съм съгласен, че не беше много добра идея и да, наистина е достатъчно. Мога ли да се надявам, че поне тези от вас, които победих ще си идат у дома?

Иън първи се подсмихна.

— Е, това е притискане, след като ти всъщност не победи. Но преди да си си променил мнението, нека ти припомня, че ние всички ще си тръгнем, веднага щом Макгрегър пристигне. Това може да е и днес. Зависи от него.