Джоана Линдзи
Ухажването на века (52)

52

Линкълн седна несъзнателно. Беше в шок. Самата Мелиса бе замаяна. Никога не бе и сънувала, че такива дълбоки, тъмни тайни ще се разкрият. Страхуваше се да чуе останалото. Страхуваше се за Линкълн. Светът им се беше преобърнал с главата надолу. Баща му е бил жив през всички тези години? Това, че е пазила това в тайна от него, трябва да бе опустошително за него. И той изглеждаше точно така — напълно опустошен.

— Защо? — беше всичко, което накрая попита, и после повтори: — Защо за Бога?

Елеанор плачеше безутешно.

— Инцидентът унищожи тялото му и по-голямата част от ума му. Той буквално бе смазан. Беше парализиран от врата надолу и никога нямаше да проходи отново. Дори не можеше да повдигне ръка, за да се нахрани.

— Още една причина, заради която цялото му семейство да бъде при него за подкрепа.

— Не така го виждаше той, Линкълн. Беше негово решение. Когато осъзна степента на нараняванията си, поиска да умре, умоляваше ме да го убия. Не можех да го направя. Обичах го твърде много, бях твърде егоистична, за да го изгубя напълно. Той прие това, но в замяна ме накара да обещая, че ще обявя смъртта му и дори ще направя погребение за него. Нямаше време да го разубедя.

— Какво имаш предвид?

— Нараняванията на главата му отнеха разума му — обясни тя. — Имаше кратки периоди, в които ума му се връщаше, и той можеше да говори, а спомените му бяха непокътнати. През един от тези моменти, той настоя да ти кажа, че е мъртъв. Но през останалото време, през повечето време, той не си спомняше нищо.

— Амнезия? — попита Мелиса.

— Нищо такова.

— Тогава, да не си е измислил нова самоличност? — каза Мелиса.

— Не, толкова често ми се искаше да беше, но когато не беше себе си, не знаеше абсолютно нищо. Беше все едно вечно замаян. Можеше да отвори очи. Можеше да дъвче храната си, ако му я сложех в устата. Но не знаеше коя съм аз, не знаеше, и кой е той. Докторът твърдеше, че не може да мисли разумно, когато е в това състояние. Не говореше. Сякаш не знаеше как.

— Все още не разбирам, защо е искал да бъде мъртъв за останалия свят — каза Линкълн.

— Не за света. Не го беше грижа дали някой друг знае за осакатяването му. Не искаше ти да знаеш и единствения начин да го запази в тайна от теб бе да остави всички да мислят, че е мъртъв.

— Но защо?

— Не можеше да понесе да го видиш така. Беше горд мъж. Искаше да го запомниш такъв, какъвто беше преди, а не в това, в което се превърна.

— Значи ме лиши от себе си, завинаги? — каза Линкълн измъчено.

— Опитай се да го разбереш, Линкълн. Той взе това решение малко след инцидента, когато изпитваше силни болки. И точно бе осъзнал степента на увреждане на ума си и че ще има моменти, в които няма да е себе си. Доводите му бяха, че няма да е винаги на себе си, когато си край него. И бе от части прав. Моментите, в които разумът му се връщаше можеха да са толкова кратки, че ако не бях в стаята с него, когато се случваха, щях да ги пропускам.

Линкълн пребледня леко, когато осъзна това.

— Затова винаги беше заключена в стаята си? Той е бил там?

— Да. Само двама души знаеха, освен мен, че е жив. Докторът и камериера му, който му бе толкова отдаден, че остана, за да ми помага да се грижа за него.

— Но толкова много години… крила си го от мен през повече от половината ми живот.

— Опитах безброй пъти да го накарам да си промени решението. Но през годините състоянието му само се влоши. Случаите, в които ума му се избистряше станаха още по-редки. Той остана твърд в решението си и не се разколеба. Никога нямаше да го видиш така, или да разбереш, че е в такова състояние. Накрая той просто се изгуби. Ако не беше толкова силен, никога нямаше да издържи толкова дълго.

— Защо не ми каза това преди две години, когато наистина е умрял?

— Защото обещанието, което дадох беше завинаги — отговори Елеанор. — Не бих го нарушила до сега. Беше обещание, което никога не трябваше да правя. Никога не одобрих решението му, но трябваше да уважа желанията му.

— Затова ли ме отпрати? — попита той. — За да не разбера?

— Ставаше твърде любопитен към заключената ми врата. Хванах те няколко пъти да се спираш в коридора пред нея. Но това беше само една незначителна част от причината. Беше най-вече заради липсата ти на дисциплина, за това колко неуправляем бе станал. Вината беше моя, защото не прекарвах достатъчно време с теб. Но ти липсваше мъжко наставление и заради това помислих, че Ричард може да ти помогне, поне за няколко години, дори го обсъдих с него преди проблемите ти с Макферсън. Това само потвърди, че имаш нужда от мъж в живота си.

— Можеше да намериш повече време за мен — каза Линкълн.

— Но това е решението, което взех — отговори Елеанор тъжно. — Ти или баща ти. Когато беше на себе си, трябваше да съм до него. Аз бях всичко, което имаше.

— Ти беше всичко, което имах и аз.

— Знам — Елеанор започна отново да плаче — Мислиш ли, че не съжалявах? Това бе другата причина да те пратя при Ричард. Той имаше време за теб. Искаше те. Ти се превърна в негов син. След няколко години опитах да те върна у дома, дори и това да означаваше да спра напредъка, който бе постигнал там. Това беше егоистично от моя страна, но ми липсваше толкова много. Тогава обаче ти не искаше да се върнеш у дома.

— Не исках ли? Но за какво? За да не те видя повече? За да ме игнорираш отново?

— Линкълн, не можеше да стане иначе. Не разбираш ли? Баща ти имаше само няколко минути на ден или седмица, понякога отнемаше месец, за да дойде на себе си. Няколко пъти траеше до час, но обикновено имаше време да каже само няколко думи и отново го губех. Ако не бях там постоянно, щях да изпусна повечето от тези моменти. Обичах го толкова много. Сърцето ми се късаше всеки път щом разума му се връщаше и можехме да говорим, знаейки, че няма да трае дълго, че скоро ще е отново безумен. Но въпреки това, идвах в Англия да те видя, знаейки, че няма да съм там, когато той се „пробуди“. Идвах толкова често, колкото можех. Но ти рядко беше там, или пък отказваше да ме виждаш. Бях толкова безпомощна и неспособна да ти обясня решението си, а трябваше да го направя ако можех да стигна до теб. Болеше ме почти толкова да те виждам, колкото и да не те видя никога. Разбираш ли ме? Ще можеш ли някога да ми простиш?

Той не каза нищо. Минаха няколко минути, а той все още не продумваше. Накрая проговори.

— Да ти простя, че си обичала баща ми толкова, че си загърбила всичко останало — със сигурност. Да ти простя, че не си ми казала всичко това, когато е имало значение за мен — не съм сигурен. Но се съмнявам, че ще мога да простя на себе си.