Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шеринг Крос (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pursuit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 151 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh

История

  1. — Добавяне

48

В Крегора цареше тишина. Не се чуваше смях, нито обикновените закачки между слугите. Всички разговори се водеха шепнешком. Никой не искаше да смущава печалната тишина.

Лаклан седеше в ъгъла на стаята на дъщеря си, с глава в ръцете си. Бузите му бяха влажни. През няколко секунди поредната сълза се търкулваше по тях. Никога не се бе чувствал така безпомощен през живота си. Беше неспособен да помогне на дъщеря си. Не можеше да помогне и на съпругата си, която късаше сърцето му с усилията си да върне Мелиса при тях.

Кимбърли беше приклекнала до леглото на Мелиса и й говореше така, сякаш тя можеше да я чуе. Очите на Мелиса бяха отворени, но зад тях нямаше нищо. Бяха пусти и невиждащи.

По едно време Кимбърли се отказа от опитите да достигне до Мелиса и отиде при Лаклан, за да поплаче в обятията му. Най-накрая той можеше да стори нещо за нея. Но риданията й го разкъсваха. Не можеше да понесе страданията й.

— Духът й ни е напуснал. Очите й са отворени, но не може да ме чуе!

— Докторът каза, че може да се възстанови — също бе казал, че може и да не се оправи, но само на Лаклан.

— Страхът й е бил твърде голям. Скрила се е от него и няма да се върне. Всичките й кошмари са се обединили. Проклето да е това езеро! Трябваше да го пресушим.

— Не, трябваше да я върнем в него още първия път, когато се уплаши, вместо да бъдем мекушави и просто да я държим далеч от него.

Линкълн я бе спасил. Той беше единствения, който се бе оказал достатъчно близо, за да го направи. Доплува до нея и я намери под водата, преди чичовците й да ги бяха достигнали, за да помогнат. Когато я издърпаха на брега, помислиха, че е мъртва. Не дишаше. Но после водата излезе от дробовете й. Очите й бяха отворени и оттогава не се бяха затваряли. Но тя не беше там, не виждаше нищо. Изглеждаше така, сякаш беше още в безсъзнание.

Докторът беше споменал шок, но нямаше истински опит с това и не знаеше, как да я измъкнат от това състояние. Просто им даде няколко имена на други доктори, които можеше да знаят повече, въпреки че не изглеждаше много обнадежден в това отношение. Посъветва ги да я държат на топло и удобно и им каза, че няма какво друго да направят. Но тя не беше будна, за да се погрижат да се храни. Ако не излезеше от това състояние, щеше да залинее.

Не чуха почукването на вратата. Накрая Линкълн просто я отвори и застана там, като не смееше да привлече вниманието на родителите на Мелиса. Вероятно той изглеждаше също толкова объркан, колкото и те. Бяха му казали, какво е казал доктора и това го вцепени. Не можеше да приеме, че има възможност Мелиса да не се възстанови. Нито да разбере, какво точно се случваше с нея, защо е изпаднала в такова състояние и защо всички бяха толкова изплашени.

Докато чакаше пред вратата с чичовците й те му бяха обяснили за страха и от езерото и защо тя никога не влизаше в него. Тя се страхуваше от чудовище в езерото. Един детски страх, който никога не бе я напускал и нямаше да я напусне. Тя вярваше, че е нещо реално и мислеше, че ще умре ако влезе в езерото. Това, че го бе направила за него, бе изумило всички, а някои от тях преосмислиха мнението си за него.

Прекараха дълги часове в очакване и изглеждаше така, сякаш Линкълн ги игнорира. Чичовците й зашепнаха помежду си, като си мислеха, че той няма да ги чуе. Но той долавяше откъслечни реплики — обсъждаха него, както обикновено.

— Тя наистина го обича.

— Винаги е била чувствителна девойка. Трябва да вижда в него нещо, което ние не можем.

— Не го е обичала в началото, но са усетили нещо при първата си среща, за да почувстват и двамата още тогава, че искат да се оженят. Тя беше сигурна в това. Той дойде още на следващия ден да иска разрешение да я ухажва. Все още не е било любов, а привличане. Какво ви говори това, тогава? Те са знаели. Съдба, или необяснима връзка, те са знаели, че са предопределени един за друг.

— И ако не го бяха пратили в Англия, щяха да се срещнат и ухажват по общоприетия начин безпроблемно?

— Да, точно така. Връзката е била предопределена. Просто е закъсняла, докато ги настигне.

Линкълн не се надяваше много, че ще си спомнят този разговор, след като Мелиса се възстанови. А тя щеше да се възстанови. Ако допуснеше друго дори за миг със сигурност щеше да се побърка.

— Може ли да я видя? — попита той Лаклан. — Моля те.

По-възрастния мъж кимна, но не помръдна, за да излезе.

— След малко.

Линкълн добави:

— Насаме?

Мина почти минута, докато Лаклан кимне отново. Той стана и внимателно изправи съпругата си на крака, обви ръка около раменете й и я изведе от стаята. Тя беше твърде разстроена, за да го забележи. Лаклан дори затвори вратата след себе си. Линкълн не бе очаквал чак такова уединение.

Мелиса беше почти безцветна и то не заради слабата светлина в стаята. Наистина нямаше никакъв цвят на лицето, беше мъртвешки бледа, като…

Мокрите й дрехи бяха сменени с проста бяла нощница с дълги ръкави и висока яка, която изглеждаше удобна и мека. Косата и сега беше суха и разпиляна по възглавницата под нея, въпреки че един кестеняв кичур се къдреше върху синята завивка, с която бе завита почти до врата.

Тя беше толкова красива, дори и в бледността си. Това, че очите й бяха отворени беше объркващо. Накара го да повярва, че е добре, че е просто разтърсена, когато я донесе обратно в замъка. Но те бяха празни, невиждащи. Безжизнени.

Той седна на ръба на леглото. Една от ръцете й се подаваше извън одеялото. Той я пое в своята, положи дланта й върху лицето си и я задържа там. Беше студена, а пръстите й сковани. Ако не виждаше слабото повдигане на гърдите й, докато дишаше леко, би помислил, че е мъртва. Студена тръпка мина през тялото му.

— Мелиса? — никаква реакция. — Ще приема, че можеш да ме чуеш, така че ще ти кажа някои неща, които може да намериш за интересни. Твоят дракон е мъртъв.

Все още никаква реакция. Той наистина мислеше, че това ще помогне. Бе разчитал на това. Страхът и от това бе причина да затвори съзнанието си. Може би трябваше да й каже повече подробности.

— Убих го сам, не можех да се доверя на никой друг да го направи. Не беше лесно, но го запратих на дъното на езерото, където ще изгние и повече няма да те притеснява. Чуваш ли това, Мели? Вече си в безопасност. Наистина ли мислиш, че ще позволя на един обикновен дракон да те нарани?

Тя все още не помръдваше, дори не мигна. Дали пък проблемът бе не дракона, а в нещо друго. Все пак бе живяла твърде дълго с този страх. Но ако тя нямаше достатъчно основателна причина да се завърне при тях, той можеше да й даде поне една.

— Мели, време е да се върнеш при нас, за да можем да се оженим. Родителите ти няма да възразяват повече — това не беше съвсем сигурно. — Вече получих благословията им. Можем да се оженим веднага, щом си готова.

Единият й пръст помръдна до слепоочието му. Сърцето му подскочи от вълнение, но бързо замря. Очите й все още се взираха в тавана, празни. Мускулна реакция, която едва ли бе съзнателна. Това направо го убиваше, но той успя да контролира разочарованието си.

Премести дланта й така, че да може да я целуне в средата. Ръката й значително се бе затоплила до кожата му.

— Наистина ли?

Очите му се стрелнаха към нейните. Гласът й беше слаб, дрезгав, но тя гледаше към него. Беше се завърнала. Той не знаеше, дали да се смее или да плаче. Искаше му се да направи и двете, но вместо това извика радостно:

— Да!

Вратата веднага се отвори зад него. Половината от семейството й се изсипа в стаята. Бяха залепили уши, подслушвайки до вратата, и не бяха очаквали Лаклан да отвори веднага след вика на Линкълн.

Когато Кимбърли нахлу в стаята и се строполи върху Мелиса със сълзи на облекчение, Лаклан издърпа Линкълн настрана, и го попита:

— Как го направи?

— Излъгах я — каза Линкълн с тон, който напълно изключваше съжаление заради това, че го е направил. — Казах й, че имаме благословията ти да се оженим.

На Лаклан му отне само миг да проумее чутото, преди да избухне в смях.

— Това не е било лъжа, момче. Нямах нужда от повече доказателства, след като тя влезе в езерото след теб. Не мога повече да отричам такава любов. Каквото и да стане, дъщеря ми има нужда от теб, за да се чувства щастлива.

Линкълн бе благодарен да чуе това най-накрая, но това просто бледнееше пред облекчението, че Мелиса се бе върнала при тях и то с разсъдъка си. Въпреки че отказа да го признае пред себе или дори за миг да го допусне, все пак имаше такава вероятност.

Той се промъкна между тези, които бяха обградили леглото на Мелиса, на време, за да чуе въпроса на Адам:

— Какво ти има на гласа, хлапе?

— Сигурно съм викала твърде много за помощ. Гърлото ми е малко възпалено, това е. Може ли да пийна малко вода?

— Мисля, че водата ти беше достатъчно за днес — каза Джони многозначително. — Какво ще кажеш за хубава подкрепяща чашка уиски вместо това, а?

— Просиш си боя, Джони — каза Кимбърли на брат си. — Отиди да кажеш на готвача, че имаме нужда от чай с мед. Ще успокои дразненето.

Той излезе неохотно, но намери един прислужник отвън, на когото предаде поръчката и веднага се върна, обявявайки:

— Неукрепителното нещо е на път.

— Е, какво се случи? — попита Адам. — Ти си добър плувец. Защо потъна във водата?

Мелиса се изчерви. Това върна малко от доскоро липсващият цвят на лицето й.

— Усетих нещо да се отърква в крака ми. Вероятно са били само полите ми, но разума ми крещеше друго. Това превърна най-страшните ми кошмари в реалност. Предполагам, че съм изгубила съзнание.

— Водата не е подходящо място за припадане, по дяволите! — оплака се Иън шести.

Той вероятно бе скъсил живота си с няколко години от страх, докато бягаше към Мелиса знаейки, че никога няма да успее да стигне навреме. А последвалото й състояние допълнително увеличи страха му.

— Предполагам, че не — усмихна му се тя.

— Мислиш, че е смешно?

Тя хвана ръката му и я стисна.

— Просто съм толкова облекчена да разбера, че дракона не съществува, или не ни обръща внимание, че в момента бих намерила всичко за забавно.

— Все още ли мислиш, че е там? — сгълча я Иън четвърти невярващо.

— Знам, че няма дракон. Против логиката и разума ми е. Но детето в мен отказва да повярва в това. Но, не, шегувах се. Знам, че вече го няма. Моят Линк го прогони веднъж завинаги.

Лаклан не беше един от тези с ухо на вратата, така че попита:

— И как го е направил?

— Каза, че го е убил.

— Вярваш ли в това?

— Да — Лаклан се мръщеше срещу нея съмнително. Тя му се усмихна. — Въпросът е в какво искаш да вярваш, татко. Сега ще си представям дракона, потъващ към дъното на езерото, мъртъв завинаги. Въпреки че знам, че никога не е бил там, вече и детето в мен е убедено в това.