Джоана Линдзи
Ухажването на века (16)

16

Линкълн отвори вратата на кабинета си, където му бяха казали, че го чака посетител и едва успя да избегне юмрука, полетял към лицето му. Собственикът на юмрука обаче нямаше този късмет. Ударът запрати Джъстин Сейнт Джеймс навън в коридора. Гладките мраморни плочки му попречиха да спре. Той всъщност се вряза в едната страна на главното стълбище, почти прехвърляйки богато украсения парапет.

Когато се изправи и намести сакото си, видя Хенриет и Едит, малко по-надолу по коридора, застанали на входа на салона, да се взират изумено в него. Силна руменина обагри страните му.

Той кимна засрамено на двете дами и се обърна към Линкълн, изричайки твърдо:

— Бих искал да разговарям с теб.

Линкълн повдигна вежда.

— Така ли го наричат вече? Или винаги нападаш и след това задаваш въпроси?

Младият мъж въздъхна.

— Извинявам се. Не съм свикнал да чакам. Бях започнал да си мисля, че е умишлено.

— Не бях тук. Току-що се прибрах — отговори Линкълн — Но, защо си мисля, че нещо повече от едно просто закъснение е предизвикало любезния ти поздрав?

— Всъщност, да. Много повече — твърдостта му се бе върнала — Това просто преля чашата.

— Сигурен съм, че нещо по-сериозно те е вбесило, така че давай — каза Линкълн, докато влизаше в кабинета и заемаше мястото си зад бюрото.

Джъстин го последва вътре, но не обърна внимание на столовете, и предпочете да крачи развълнувано напред — назад. Черната му коса бе разчорлена, сякаш я беше дърпал или бе опитвал да я изтръгне. Изглеждаше готов да избухне всеки момент, но дали това се дължеше на младежко нетърпение, или наистина имаше нещо конкретно, Линкълн все още чакаше да разбере.

Той погледа Джъстин за момент, преди да каже:

— Изплюй камъчето, момче. Ако ме оставиш да гадая причината, поради която си тук, това няма да ни отведе до никъде.

Джъстин застана пред бюрото, скръсти ръце и попита директно:

— Защо не дойде да видиш Мелиса?

Линкълн се отпусна назад в стола си и също скръсти ръце.

— Това някакъв подвеждащ въпрос ли е?

— Подвеждащ? — повтори Джъстин войнствено — На мен ми звучеше като директен. Сигурен съм, че беше директен. По дяволите, не може да е по-директен от това!

— Седни, Сейнт Джеймс — каза Линкълн — Може също да опиташ да се успокоиш!

Младежът не хареса нито едното предложение. Той се намръщи.

— Няма ли да ми отговориш?

— Като знам с кого си имам работа, въпроса ми беше основателен. Няма да си изливам душата, само за да повториш всичко на Макферсън.

Изражението му се превърна в объркано смръщване.

— И защо не искаш Мели да знае?

— Не говорех за нея.

— За кого тогава?

— За нейните чичовци, разбира се.

— Имаш нещо против чичовците й?

— В моя защита, определено — отговори Линкълн студено — Но, за да бъда по-точен, те имат нещо против мен.

— Какво?

— Пълен си с въпроси, нали? — отбеляза Линкълн остро.

— Затова съм тук.

— Очевидно, но какво ти дава правото да ги задаваш? — попита Линкълн.

Джъстин започна да изброява, използвайки пръстите си:

— Защото Мели ми е най-добрата приятелка, защото начина, по който се държиш с нея сега е подозрителен, защото заяви намерението си да я ухажваш, а след това избяга, защото тя не знае дали да се откаже от теб или не. Имаш ли нужда от още причини?

— Не. А ти звучиш така, сякаш не знаеш, че бях предупреден да стоя далеч от момичето.

— Какво?! От кого?

— Как от кого? Чичовците и могат да са доста убедителни, когато се появят всички заедно.

Тюркоазните очи на Джъстин пламнаха.

— Те всички са тук? Съмнявам се, че Мели знае за това. Само един от тях е отседнал при нас.

Линкълн сви рамене. Не го интересуваше, къде са се настанили тези диваци. Но, ако Джъстин не знаеше, че семейството й го е задраскало от списъка с кандидати, то беше странно, защо, не го е споменала на Джъстин, ако знаеше? Или и тя не знаеше?

Според Линкълн бе невъзможно да не й кажат, преди да го прогонят. Или нейните предпочитания по въпроса нямаха значение за тях. Всъщност последното звучеше много по-типично за тях. Не, че това намаляваше яростта му или изведнъж я правеше отново достъпна.

— Вярвам, че намери отговора, за който дойде. — Каза Линкълн.

Джъстин упорито поклати глава.

— Напротив, сега имам още повече въпроси…

— Твърде лошо — прекъсна го Линкълн, губейки търпение. — Въпреки, че не е твоя работа, става въпрос за нещо от преди деветнадесет години. Преброй ги, момко. Деветнадесет години! Тогава повечето от тях, бяха още деца, ти дори може да не си бил роден. Мелиса със сигурност не е била. Една вражда, продължила толкова дълго… не може да бъде заличена с никакви разговори. Бях предупреден. Няма да свърша с шестнадесет диваци, опитващи да изпотрошат остатъка от костите, които не са успели първия път, благодаря.

Джъстин потрепери.

— Съюзили са се срещу теб?

— Фамилното им кредо. Наистина не мисля, че познават друг начин на действие.

— Значи се предаваш?

— Виждаш ли някаква друга възможност?

— Е, не. Но…

— Върви си у дома, Сейнт Джеймс. Между другото, трябва да поработиш върху десния си удар.

Джъстин му хвърли още един гневен поглед, преди да излезе от стаята, и остави Линкълн да проклина за пореден път деня, в който срещна братята Макферсън. И какво трябваше да си мисли сега? Ами ако Мелиса не знаеше, че са го предупредили? Какво ако, както казваше Джъстин, са я оставили да се чуди, защо я отбягва? Не, тя трябваше да знае. Дори диваци, като тях не биха я оставили в такова неведение. Но това, което го подлудяваше беше въпроса, дали тя бе съгласна с чичовците си.

Едно от най-лесните ухажвания на века? Не беше ли казала това Херцогинята? Каква дяволска шега!