Джоана Линдзи
Ухажването на века (7)

7

Линкълн лесно намери езерото. Бяха му казали да следва извивките му из равнината, които напомняха река. Бе наистина огромно, а замъкът Крегора бе кацнал на един стръмен склон, който сякаш бдеше над него и планините в далечината.

Стори му се много странно, че Мелиса бе пътувала толкова надалеч от вкъщи, за да плува в някаква плитка дупка с вода, когато имаше такова великолепно езеро в задния си двор. Но се радваше, че го бе направила вчера, каквато и да беше причината за това. В противен случай, той никога нямаше да я срещне.

Вероятността да я види отново го изпълни с трепет какъвто не бе изпитвал от доста време насам. Не искаше леля му и братовчедка му да разберат колко щеше да го измъчи този сезон. Безкрайните социални събития, хазарта и другите забавления, в които щяха да се потопят, никога не бяха представлявали интерес за него и след десет години опити, той реши, че дълбоко в сърцето си е провинциално момче. Което беше още една причина да се съгласи, че му е време да се задоми.

Крегора определено не беше това, което очакваше от многовековен замък. Всичко изглеждаше в отлично състояние, включително и външните отбранителни стени. Вътрешният двор, над който се извисяваха, изобщо не приличаше на това, което някога е бил. Беше изпълнен с многобройни работилници, дърводелски магазин, ковачница, пекарна и други подобни, но също така и с каменните къщи на малкото село.

Мелиса вероятно живееше в една от тези къщи или поне някъде наблизо. Той попита в конюшнята, къде би могъл да я намери. Насочиха го към централната крепост, за да попита леърда, кой си бе вкъщи. И той отново се изненада. Нямаше как да се предположи, че отвътре замъкът е като провинциално имение, разполагащо с внушителен брой стаи.

Помолиха го да изчака в празния салон. Не след дълго се появи самия Лаклан Макгрегър, собственик на Крегора и настоящ глава на тази малка част от клана Макгрегър.

Линкълн беше висок, но Макгрегър бе още по-висок. Някъде около средата на четиридесетте, широкоплещест, с големи мускулести бедра и повечето хора биха го определили като гигант. Въпреки това изглеждаше красив и погледа му беше много приятелски, когато подаде ръка и се представи. Линкълн реши, да не включва титлата си. Чувстваше я повече, като броня, която нямаше нужда да надява тук.

— Какво ви води към Крегора, господин Бърнет?

— Търся Мелиса Макгрегър. Казаха ми, че вие можете да ме упътите към нея — отговори Линкълн.

— И защо я търсите?

— Дойдох да я помоля да се омъжи за мен.

Не биваше да посочва тази причина, след като имаше много други, с които би могъл да оправдае идването си тук. Това изненада Макгрегър, въпреки че по-възрастния мъж го прикри достатъчно бързо. Все пак неговите намерения не бяха ничия работа, с изключение на Мелиса и родителите й. И разкриването им дори не му помогна да постигне по-бързо целта, както се бе надявал.

— Да отидем в кабинета ми, където никой няма да ни прекъсва — предложи Лаклан.

— Няма нужда да отнемам от времето ви, сър. Ако само ме упътите към Мелиса…

— Като му дойде времето, момче. Първо ще ми кажеш, защо си решил да се ожениш за дъщеря ми.

— Дъщеря ви?!

— Да, и щом не знаеш това, значи не я познаваш достатъчно, та да я молиш да се омъжи за теб — все още. Но не се тревожи, не отхвърлям предложението ти. Просто трябва първо да поговорим, не си ли съгласен?

Линкълн кимна силно засрамен и последва Лаклан към кабинета му. Какъв късмет. Надяваше се, че споменаването на брак ще покаже сериозността на посещението му и това щеше да го отведе без повече пречки до Мелиса. Но като се има предвид пред кого заяви намеренията си, това само го караше да се чувства като пълен глупак. Той си мислеше, че споменаването на брак ще попречи на всякакви отклонения, или поне ще покаже сериозността на посещението му, което щеше да го отведе при Мелиса по-бързо, без повече отклонения по пътя. Но имайки предвид, пред кой заяви намеренията си, това само го правеше да изглежда като глупак.

Също като салона, който току-що бяха напуснали, и коридора, през който минаха, кабинета на Лаклан Макгрегър беше облицован с дебело дърво, без следа от външните каменни стени, които да напомнят, че са в замък. Имаше само един прозорец с дървена рамка, който изглеждаше по-голям от първоначално построения. Беше удобна стая, с дебело тапицирана мебелировка в тъмните тонове на кафяво, зелено и черно, съвсем подходящи за кабинета на един мъж. Но Линкълн не се чувстваше никак удобно.

За някой, който неотдавна бе решил, че е време да се ожени и за кого да се ожени, той не бе мислил, точно какво да каже на бащата на бъдещата си невеста. Но след като сам се бе наврял в лапите на лъва, беше много далеч от добрия старт. По дяволите. Не беше свикнал да не знае как да постъпи.

По-възрастния мъж помогна извънредно много веднага щом седнаха, като просто попита:

— Е, кога срещнахте нашата Мели?

— Вчера.

Изненаданото изражение на Лаклан бързо се превърна във вълна от неудържим смях. Когато се поуспокои, той каза:

— Извинете ме. Не се среща мъж, който толкова бързо да разбере какво иска.

— Доверявам се на инстинктите си, сър — каза Линкълн в своя защита — Но може би трябва да обясня. Бях решил да се задомя и щях да започна да си търся съпруга по време на сезона в Лондон. Така че мисълта за брак не беше просто моментно хрумване, и аз го обмислям внимателно напоследък. Когато срещнах Мелиса, реших, че няма смисъл да търся повече, ако тя ме приеме. Както и да е, не исках да казвам веднага, че искам да се оженя за нея. За мен това бе щастлива случайност, но съзнавам, че естествено първо трябва да я ухажвам. Днес смятах да изясня намеренията си и да я уверя, че те са почтени.

— Добре казано, момко. Аз не бях толкова сигурен за жена си, когато я срещнах. Да си ръмжим един на друг бе единственото, което успявахме да правим заедно, въпреки, че според мен любовта се бе промъкнала в сърцата и на двама ни. Надявам се ще ми кажеш, какъв живот би могъл да предложиш на нашето момиче?

— Разбира се. Наследих две сравнително големи имения. Едно в Англия от чичо ми по майчина линия и едно тук в Шотландия, което включва няколко имота, както на Север, така и в низините.

Лаклан повдигна вежда.

— Шотландия, а? И за кого става въпрос?

— Баща ми беше Доналд Рос.

— Проклет да съм! Аз го познавах. Много съжалих, когато чух за инцидента. Майка ти още живее тук, нали?

— Да, въпреки че аз не живея тук. Пратиха ме при чичо ми, когато баща ми почина. Създадох си мой дом в Англия с неговото семейство.

— И защо си изоставил името на баща си? — попита Лаклан.

— Не бих могъл да го направя никога. Пълното ми име е Линкълн Рос Бърнет. Замесена е английска титла. Няма други мъжки наследници от тази страна на семейството и затова чичо ми подаде петиция, да ми даде фамилията си. Аз съм седемнадесетия Виконт на Кембъри.

— Изненадан съм. Изобщо не изглеждаш или говориш като шотландец, знаеш ли.

Линкълн се усмихна кисело.

— Прекарах последните деветнадесет години в Англия, което включва повечето от ученическите ми години. Учителите ми бяха решени да изкоренят шотландския ми акцент.

— Удивително, но предполагам, че ако живееш сред англичаните достатъчно дълго, е много лесно да станеш един от тях.

— Вие не сте враждебно настроен към всичко английско, нали? — попита Линкълн колебливо.

Лаклан се разсмя весело и обясни:

— Жена ми е англичанка. Леля ми беше англичанка. Имам добри приятели, които също живеят там. Не, единственото, което не харесвам в Англия е, че е пренаселено и мъж с моите размери привлича прекалено много внимание. Височината ми винаги ме е карала да се чувствам някак неудобно.

Линкълн кимна, разбирайки го напълно. Със своите шест фута и четири инча, той се бе чувствал неудобно неведнъж, като най-висок в тълпата. Това бе една от причините да няма нищо против да загуби акцента си. Като дете бе по-висок от връстниците си и това наред с акцента му ставаше причина за някои конфузни ситуации още от началото на преместването му в Англия. Децата винаги бързаха да се забавляват на гърба на „различните“, за какъвто беше считан повече от година, докато спря поне да звучи като такъв.

Той скочи на крака и сложи ръка на сърцето си.

— Бихте ли ми дали разрешение да ухажвам Мелиса?

— Нямам нищо против да ухажваш момичето ми, нито да се ожениш за нея, ако и тя те харесва толкова, колкото и ти нея. Всичко, от което се интересуваме аз и майка й е нейното щастие. Въпреки, че се надявахме да се ожени някъде по-близо до дома, досега не е имало подходящи предложения.

Линкълн се усмихна, като чу това.

— Може ли да я видя? Няма да й споменавам за женитба все още.

Лаклан въздъхна.

— Страхувам се, че я изпусна този път. Върна се вкъщи тази сутрин, но веднага беше завлечена от майка си за някои покупки в последния момент, преди утре да замине за Лондон.

— Тя заминава за Лондон?

— Да, ще прекара сезона там. Очакваме да се върне у дома сгодена. Така, че ще трябва да я ухажваш там. Това ще представлява ли някакъв проблем за теб?

— Напротив, за мен е много по-удобно, тъй като ме избраха да кавалерствам на братовчедката си по време на сезона в Лондон.

— Чудесно. Пожелавам ти късмет тогава, момко, но не мисля, че ти е необходим.