Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шеринг Крос (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pursuit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 151 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh

История

  1. — Добавяне

55

Линкълн се върна в Шотландия с умерена скорост. Може би не съвсем умерена, тъй като все още доста бързаше. Но поне този път, когато слънцето залезе, намери странноприемница, където да пренощува.

Натъкна се на Макферсън на втория ден. Беше изненадан. Наистина си мислеше, че ще му кажат задружно „прав ти път и никога не смей да прекрачиш границата отново“. Но като ги видя си помисли, че са се отправили на Юг заради него, понеже спряха, когато го видяха и се наредиха на пътя, като солидна стена. Бяха добри в издигането на стени.

— Изгубихте ли се? — попита той, като спря коня си пред тях.

— Идваме да те завлечем до олтара — каза Джони.

Линкълн повдигна вежда.

— Искате да кажете, че всъщност ви спестявам усилията?

— Нима се връщаш при Мели?

— Точно така, ако тя все още ме иска. Задачата ви означава ли, че ме иска?

— От къде да знаем — каза Иън първи.

— Оставихме я докато си изплакваше очите — каза Чарлз.

— Беше спряла да плаче, Чарли — поправи го Малкълм по детски.

— Кимбърли ни нареди да те довлечем обратно — обясни Иън четвърти — Беше силно раздразнена.

Линкълн не трепна. Нормално беше майката на Мелиса да е разочарована от бягството му, след като знаеше, че е компрометирал дъщеря й. И защо не си бе спомнил това, преди да направи тази глупост?

— Ще се постарая да оправя нещата с жените от семейството ви — каза Линкълн.

— Да, сигурни сме, че ще го направиш.

Друга изненада — доверие в него? Той се намръщи. Те бяха твърде дружелюбни.

— Случило ли се е нещо, за което не знам? — попита той.

— Трябва да се извиним.

Каза го Иън първи, но останалите закимаха с глава. Най-накрая забеляза, че много от тях бяха доста пострадали.

— Ако е трябвало да се биете за това, не се притеснявайте — каза той.

— Не, имаше нужда. Почувствахме се твърде виновни, когато разбрахме, че треската те е карала тогава да се държиш като луд.

— Значи сте се опитали да избиете вината един от друг?

— Нещо такова — засмя се Джейми.

— Имаше ли ефект? — запита Линкълн любопитно.

— Всъщност не, но на нас не ни е нужно извинение за един добър бой — отговори Джейми.

Адам подхвърли:

— Говоря от името на всички ни, Линк и искам да ти кажа, че съжаляваме за страданията, които ти причинихме. Това не трябваше да излиза извън контрол, но се получи точно така. Трябваше да използваме здравия си разум и да разберем, че нещо не е съвсем наред с теб.

— Аз самият съм грешил, като съм ви обвинявал, задето ме отблъсквахте, а всъщност е нямало нищо общо с вас — призна Линкълн и предложи. — Защо не си направим обща услуга и не загърбим това? Много време изтече от тогава.

— Нека тогава те заведем у дома, преди Кимбърли да си е оскубала косата — каза Иън първи.

У дома? Колко хубаво звучеше. Да, Шотландия отново щеше да стане негов дом, искрено се надяваше той.

Но когато те отвориха „стената“, за да го пропуснат да мине, чуха Чарлз да казва:

— Беше твърде милостив към нас, Линк. Ако бях на твое място бих удължил унижението.

— Млъквай, Чарли! — казаха почти всички единодушно, включително и Линкълн.

Пристигнаха в Крегора късно на следващия следобед. Бяха ги видели, че идват, но въпреки това Мелиса не беше в преддверието, когато Линкълн влезе. И тогава я видя, да стои на вратата на салона, ослепително красива, с щастлива усмивка, която му казваше толкова много… казваше му, че все още е негова.

Той протегна ръце към нея и тя полетя в обятията му. Чичовците й тактично обърнаха гърбове. Но баща й не го направи.

Докато слизаше надолу по стълбите и ставаше свидетел на срещата им, той каза:

— Посмей да избягаш още веднъж от дъщеря ми и ще те разкъсам на парчета!

Не звучеше като шега, но въпреки това Линкълн не се притесни. Всъщност, по-скоро се зарадва. Думите му означаваха, че е приет в семейството.

— Това няма да е необходимо, сър.

— Добре. А сега, къде е свещеника?

Линкълн се засмя, но разбра, че Лаклан не се шегуваше и за това. Семейството на Мелиса нямаше нищо против да се оженят през този ден, всъщност точно сега и там. Но Линкълн имаше да поднесе няколко извинения на бъдещата си съпруга.

Издърпа я настрани, за да направи точно това в кабинета на баща й и незабавно падна на колене. Тя веднага опита да го изправи, но не успя да го помръдне.

— Толкова съжалявам, Мели. Можеш ли да ми простиш за…

— Престани, изправи се — прекъсна го тя.

Но той настояваше.

— Можеш ли да ми простиш за…

— Да, да, сега се изправи — отново го помоли тя.

Но той не помръдна.

— Не улесняваш извинението ми.

— Радвам се, че забеляза. Когато наистина има нужда да се извиниш, ще го направя, не се съмнявай. Но аз разбирам постъпката ти, Линк. Знам, че имаше нужда от време, за да осмислиш това, което научи. Никога не съм се съмнявала, че ще се върнеш.

— Лъжкиня — каза той с нежна усмивка и вместо да се изправи, издърпа и нея на колене.

Вратата беше затворена. Остана удивен, че семейството й е позволило това, въпреки че бе сигурен, че няма да е за дълго. Но не искаше да изгуби и миг от уединението им. Целуна я нежно и с много страст, показвайки й колко много означава за него.

— Обичам те толкова много, Мели. Веднага щом пристигнах в Лондон осъзнах, какъв идиот съм бил и това, че те отблъснах беше просто начин да накажа себе си за грешките, които съм допуснал. А това беше най-голямата грешка в живота ми.

— Шшт, казах ти, че разбирам. Както и майка ти. Дойде през онзи ден, мислейки, че си тук. Тя също е осъзнала грешките си и няма да ги повтори — тогава тя се разсмя. — Ще я намериш променена и може би малко неотстъпчива, ако пак я отблъснеш.

— Няма да казвам, че е трябвало да стане неотстъпчива доста отдавна.

— Добре, радвам се да чуя, че няма да го кажеш — отговори тя иронично.

Той се подсмихна, придърпа я по-близко и започна да я целува отново — устните, врата й и по-надолу. Бързо се увлече, не му беше трудно, защото тя веднага откликна. Никога не му отказваше нищо. Искаше го толкова силно, колкото и той нея. Да знае това беше същевременно благословия и проклятие и щеше да е така, докато не се оженеха на практика, а не само в сърцата си. Но преди да се е разгорещил твърде много, уверен, че вратата ще се отвори всеки момент, той отдели устни от нея и просто я задържа близо до себе си, докато дишането им се успокои.

— Скоро, Мели, още само ден или два. Мога да съм търпелив, след като вече не се съмнявам, че ще си моя.

— А, какво те кара да мислиш, че аз мога да съм търпелива? — отговори тя, пое лицето му в длани и започна да го целува отново.

Покашлянето на Лаклан ги прекъсна. Този път Линкълн започна да се смее.

— Предполагам, че това отговаря на въпроса ти.