Джоана Линдзи
Ухажването на века (42)

42

— Мислиш ли, че беше разумно да го настаниш между всички тях? — прошепна Лаклан на съпругата си по време на вечеря същата вечер.

— Това не е мое дело — отвърна му Кимбърли със силно раздразнен тон. — Ако не си забелязал, братята ми нахълтаха първи в трапезарията и започнаха умишлено да запълват местата, така че на Линкълн не му остана друга възможност, освен да седне възможно най-далеч от нас, и обграден от тях. Бих искала да поговориш с тях. Вземат това твърде на сериозно и няма да ме послушат и да го оставят на мира.

— Никакъв шанс, скъпа — отговори той. — Не искам да го оставят на мира, въпреки че човек трябва да се храни на спокойствие.

— Едно изключение? — каза тя. — Ха, ти си същия като тях!

— Не, те вършат вместо мен това, което ми е неудобно да направя.

— Играта на музикални столове?

Той изсумтя след коментара й, въпреки че му беше забавно да гледа, как братята й измъкват столове от ръцете на Линкълн неведнъж, а два пъти, преди той да осъзнае, какво правят и с достойнство да се оттегли към края на масата.

— Налага се да бъде провокиран, Кимбър и ти много добре го знаеш — отговори Линкълн. — Трябва да го видим как изпуска нервите си и какво ще се случи тогава. Как иначе бих могъл да се отърва от това безпокойство относно предишното му поведение?

— Можеш просто да се довериш на инстинктите на дъщеря си, както направих аз — изсъска тя. — Тя не се тревожи за така наречения му темперамент.

— Защото още не го е виждала — отбеляза той. — Младежът показва забележителна сдържаност в това отношение, признавам — поне досега. Дори когато Чарлз го нападна предишната нощ в странноприемницата, Линкълн показа само раздразнение, но не и истински гняв.

— Прекрасен пример…

— Но в никакъв случай решаващ.

Тя го погледна сърдито.

— Колко дълго ще го караш да страда?

— О, не го прави да звучи така, сякаш го измъчваме — оплака се той.

— Колко дълго? — повтори тя.

Той въздъхна.

— Колкото е нужно. И не се разстройвай скъпа. Въпреки, че не го забелязваш, аз искам да се окажеш права. Но от друга страна, помисли, ако грешиш и той избухне и започне да се вилнее върху всичко и всички около себе си, как ще се почувстваш? Би ли поверила тогава момиченцето ни в ръцете му?

Сърдитата й гримаса не се смекчи.

— Никога няма да станем свидетели на това.

— Тогава престани да ме разубеждаваш. Позволи ми да се успокоя, като сам се уверя. Ние не го познаваме, Кимбър — каза й той. — Мели също не го познава. Чувствата й не са базирани на факти. Давам му шанс да се докаже, но не би могъл да го направи, ако го оставим сам, без да има на какво да реагира.

— Трябва ли да ти припомня, че и ти не го познаваше, когато му даде разрешение да я ухажва в началото?

— Не ставай глупава — смъмри я той. — Не знам нищо и за младите мъже, които е срещнала в Лондон, но я изпратихме, за да намери някой по неин избор. Мегън щеше да затръшне вратата пред всеки, който нямаше да е приемлив. Но когато срещнах Линкълн за първи път, го прецених по външния вид, както бих направил с всеки друг. Представи се добре и чувствата му очевидно бяха искрени. Това бе достатъчно, без нещо, което да ме накара да се усъмня. Но сега фактите са други и не могат да бъдат пренебрегнати, колкото и да ти се иска.

— Не мисли, че това, което е сторил, като дете не ме притеснява. Но и аз като Мели, съм склонна да мисля, че това е бил единичен случай, който няма да се повтори и каквото и да го е причинило, той го е надраснал.

— Тогава, защо се терзаеш? Даваме му шанс да докаже това на останалите от нас, които не сме толкова сигурни, колкото си ти.

— Терзая се, защото, като насъскваш братята ми срещу него — и не си мисли, че не знам, че правиш точно това — това не е хубаво.

Той й се усмихна широко.

— Те са твои братя, Кимбър. И аз не ги карам да го провокират. Просто не им казвам и да не го правят.

— Което е същото, като да им дадеш разрешение.

Той сви рамене.

— Щом го виждаш по този начин, добре. Аз избрах да го поканя в дома си, като приемлив начин да приключим с всичко. Или искаш нашето опознаване да се проточи безкрайно, без да успеем да разберем истината?

— Разбрах, какво имаш предвид — измърмори тя.

Той се наведе и я целуна по бузата.

— Предаваш се толкова грациозно, скъпа.

— О, млъкни.

На противоположния край на масата, Линкълн беше твърде напрегнат, за да оцени изобилието от храна, изкусно подредена пред него. Изглеждаше вкусно, но той просто не можеше да опита нищо. Вниманието му се раздвояваше между опитите си да държи погледа си далеч от Мелиса, която седеше далеч от него и близо до родителите си, и същевременно да се чуди кога чичовците й ще се откажат от намеренията си.

Не му бяха казали нито дума. Но лудориите им, когато той влезе в стаята, почти гарантираха намерението им. Имаше точно двайсет места за сядане, а те му оставиха само едно свободно. Можеше да са повече. Дължината на стаята позволяваше много по-дълга маса, а многото столове, подредени до стените от двете страни, сочеха, че може да се разшири, ако е нужно или да се донесат още една или две маси.

Когато най-накрая един от братята се обърна към него, беше облекчаващо и учудващо незлобливо, след като той бе очаквал няколко бързи порязвания.

— Намираш се на угощение, Линк — каза Джони. Той стоеше три места по-надолу, така че повечето от тези, които стояха на техния край на масата можеха да го чуят. — Готвачът на Кимбър е французин и не накисва солидни парчета месо във вода, както вие англичаните правите с храната.

— Това е придобит вкус — отговори Линкълн.

— Така ли? Според мен е по-скоро обикновен. Но все пак, по-голямата част от интелигенцията би предпочела обикновеното.

Линкълн се облегна и дори се усмихна.

— Опитваш се да ме обидиш, като се присмиваш на англичаните ли? Или си забравил, къде съм роден?

— Сякаш има значение, след като си се приспособил към тях, като риба към вода — изсумтя Чарлз. — Та ти дори звучиш като тях. Това показва предпочитанията ти.

— Не, това показва, колко умели са англичаните в подигравките с всеки акцент, който е по-различен от техния. Поне английските деца са такива. Но предполагам това може да бъде казано за децата навсякъде.

Те се опитаха да намерят нещо обидно в спокойния му отговор, но не успяха, така че Иън четвърти продължи по темата:

— Колко дълго ти отне, преди да се огънеш под тези подигравки?

— Две години, четиринадесет боя и три отстранявания от училище. Не можах да се преборя с учителите, иначе можеше и да не приключи. Дори да не бяха толкова жестоки, те отказваха да търпят безредиците в класните стаи причинени от подигравките, които ми бяха отправяни. А и те също отказаха да проявят търпимост към акцента ми. След достатъчно оплаквания, чичо ми беше принуден да наеме учител, който отново да ме учи на английски от самото му начало.

— Спечели ли някой от тези боеве? — попита Нийл с доза истинско любопитство.

— Вероятно около половината — отговори Линкълн. — Не съм ги броил.

— Тогава ли се научи да се биеш нечестно? — обади се Малкълм.

Въпросът беше зададен без подигравка, затова Линкълн отговори по същия начин.

— Не, приключих училище, преди да потърся някои нови начини да се защитавам. Дори не си бях помислял за това, докато бях още малък. Освен това следващите ми години в училище бяха по-скоро приятни, така че нямаше нужда.

— Тогава защо?

Линкълн сви рамене.

— Когато бях на около двадесет години се забърках в едно… обкръжение от по-буйни младежи. Имайки предвид някои от местата с лоша репутация, в които можехме да се озовем на шега, реших, че ще е добре да съм подготвен.

Няколко от тях кимнаха, съгласявайки се с него. Едновременно осъзнаха, че всъщност водеха нормален разговор, или поне не такъв, какъвто бяха възнамерявали със сигурност. Иън пети се погрижи да поправи това.

— Научи се да се биеш нечестно. Разбира се, ако нямаш възможност да подобриш възможностите си поради несръчност или глупост, прибягването към измама е била единствената ти опция.

— Сядай, Линк — каза Калъм, когато той се изправи рязко. — Ако не можеш да изтърпиш няколко обиди, значи не искаш Мели наистина.

— Едното няма нищо общо с другото, задник такъв. След като се оженим, а ние ще се оженим, няма повече да търпя тази безсмислица.

— Ако успееш да се ожениш за нея, няма да е нужно — отбеляза Адам. — Ще бъдеш член на семейството, а ние се грижим за своите.

— Спести ми тази съмнителна чест, ако обичаш — каза Линкълн. — И си тръгвам, защото нямам апетит и вместо да обидя някой от вас, ще отида в стаята си, за да се насмея на жалките ви опити вие да ме обидите. Приятна вечер, господа.