Джоана Линдзи
Ухажването на века (2)

2

Кимбърли Макгрегър размаха писмото в ръка, за да привлече вниманието на съпруга си, когато той влезе във всекидневната.

— Меган ни е писала отново — каза тя — Поканите й се трупат. Както винаги са в изобилие, но в този случай е добре дошло за нас. Ще може да подбере най-подходящите за целта. Звучи много развълнувана. Разбира се, когато направи това предложение, тя си призна, колко е отегчена, след като Девлин замина по работа и вероятно ще отсъства цяло лято. Искаш ли да го прочетеш?

— Не.

За човек със спокойния характер на Лаклан отговорът прозвуча грубо и издаваше леко раздразнение.

— Нали не си размислил за пътуването на Мелиса до Лондон?

— Напротив.

— Лаклан!

Недоволният му тон пасваше съвсем точно на изражението му, когато каза:

— Не искам да моля Херцога и Херцогинята на Ротстън за услуги.

Кимбърли се успокои. Трябваше да се досети. Сега Лаклан се държеше приятелски с Девлин Сейнт Джеймс, когато той и съпругата му Меган идваха да ги посетят в замъка Крегора или те им ходеха на гости, но в началото не беше така. Всъщност те се бяха срещнали при странни обстоятелства… е, не толкова необикновени, колкото добре обмислени и приведени в действие.

По онова време Лаклан беше обикновен крадец, или меко казано разбойник. Обираше англичаните по границата, за да издържа клана си, след като мащехата му бе избягала с цялото му наследство. По същото време Меган и Девлин решиха да избягат в Шотландия, за да се оженят и така пътищата им се пресякоха.

Всичко можеше да мине безпроблемно, но Лаклан бе сразен от красотата на прекрасната Меган и я отмъкна, заедно с кесията на Девлин. За щастие това приключение завърши благополучно, защото Девлин се впусна по следите им, върна си бъдещата Херцогиня и хвърли на Лаклан един здрав бой заради дързостта му.

Странно, но това не беше края на историята. Оказа се, че двамата мъже бяха роднини, тъй като, без да подозират, споделяха една и съща леля, след като тя се бе омъжила. В последствие Лаклан реши да се откаже от плячкосването, защото то така и не помогна за изхранването на клана му. Хрумна му да се ожени за богата наследница, която да реши проблема с липсата на средства и се обърна към същата тази леля, за да му намери подходящи кандидатки. Случи се така, че по това време леля му Маргарет бе на гости на племенника си Девлин в Англия.

Именно в Ротстън Кимбърли срещна Лаклан. Тя беше там поради същата причина — да си намери съпруг. Той обаче за кратко се отклони от целта си, без да знае, че дамата, която се беше опитал да отвлече миналата година, за да се ожени за нея, понастоящем бе щастливо омъжена за неговия домакин. Фактът, че сега Меган бе Херцогинята на Ротстън, изобщо не му попречи да се опита да я съблазни отново.

Кимбърли знаеше, че той е влюбен в прекрасната Меган и затова незабавно го бе задраскала от списъка си с евентуални кандидати за женитба, въпреки че я бе запленил. За нещастие пътищата им се пресичаха твърде често. Бяха настанени в едно и също крило на имението и макар привидно да не спираха да се карат и да си разменят обиди силното привличане помежду им победи и накрая Лаклан прелъсти Кимбърли.

Девлин разбира се, изобщо не се зарадва на шотландския разбойник, който се бе опитал да открадне годеницата му и не бе никак доволен, че трябва да го приюти под покрива си. Роднинската им връзка не го интересуваше. За това не беше изненада, че той се хвана за първия повод да пребие Лаклан още веднъж при това много по-сериозно. В интерес на истината успя само защото Лаклан бе мъртвопиян и причината за това пиянство бе Кимбърли. Все пак той беше висок малко над шест фута и половина и имаше здраво мускулесто тяло. Това предимство обикновено му осигуряваше успеха в повечето битки.

Девлин трябваше да се извини, че е обвинил Лаклан в кражбата на един от породистите му коне, за която в последствие се оказа невинен, както и за побоя, който му нанесе, но накрая станаха приятели — е, отне им няколко години, но все пак се бяха сприятелили. Точно затова забележката на Лаклан учуди Кимбърли.

— Това е идея на Меган, така че не става въпрос за услуга — припомни му тя — Веднага щом чу, че всички ухажори на Мелиса са се изплашили от моите твърде загрижени братя, тя предложи Мели да отиде в Англия, където никой не познава Макферсън. Ти каза, че идеята е добра, аз се съгласих, че е прекрасна, а Мели го очаква с нетърпение, така че без повече възражения.

— Предполагах, че ще отседне в Ротстън, както правим ние, когато ги посещаваме в Англия, а не в Лондон — измърмори той. — Била е достатъчно често в Ротстън, за да се чувства там като у дома си. В Лондон няма да е така. Тя ще е нервна и…

— Нервна? — прекъсна го Кимбърли. — Дъщеря ни е много развълнувана от това пътуване! Ни най-малко не е нервна. Ако някой е нервен, това си ти, а ние дори няма да ходим преди края на лятото. Струва ми се, че загрижеността ти влияе на трезвата ти преценка.

— Не, просто не искам тя да мисли, че непременно трябва да си намери съпруг, преди да се завърне у дома. Това би било много голям товар за нейната крехка възраст. Ти увери ли я…

— Да, да, уверих я, че може да си остане стара мома ако иска.

— Това не е смешно, Кимбър!

Тя изцъка с език.

— Ти си този, който прави от мухата слон. Повечето момичета на тази възраст минават през това и аз не правя изключение. Тогава може и да бях малко изнервена, но не и Мели. Тя иска да се забавлява, да намери нови приятели, да се потопи във величието на такъв голям град, какъвто е Лондон и може би дори да си намери съпруг, докато е там. Но това в никакъв случай не е на първо място в плановете й. Наистина си мислеше, че искаме от нея да положи усилие да се сгоди, но аз я уверих, че ще е чудесно ако го направи, ако ли не, пак всичко ще е наред. Може би и ти трябва да й кажеш същото, преди да замине, за да може просто да се отпусне и да се забавлява, а каквото е писано да се случи, ще се случи. Сега вече успокоихме ли всичките ти притеснения?

— Не. Възлагаме на Херцогинята сериозна задача, която е наша отговорност.

— Би ли искал и ние да отидем за цялото лято, вместо за няколко седмици, както бяхме планирали?

Той изглеждаше ужасен, както се и очакваше.

— Ти каза, че няма да се наложи.

— Да, така е. Вече удовлетворихме желанието на Меган. А и тя нямаше никакви планове и така или иначе щеше да приеме тези покани. Освен това, обожава Мели и има опит в тези неща. Помниш, че помогна и на мен, нали? Тя бе една от онези, благодарение на които сега се наслаждаваме на нашето семейно щастие.

Думите й го накараха да се усмихне.

— Това ли имаме ние, скъпа? Семейно щастие?

Тя повдигна учудено златистите си вежди и попита:

— Не мислиш ли така?

Той я изправи на крака и притисна бедра в нейните.

— Аз бих го нарекъл рай.

— Така ли? — усмихна му се тя на свой ред, но след това се намръщи. — Няма да се измъкнеш толкова лесно. Защо всъщност се колебаеш? Престани да го увърташ. Възраженията ти не са убедителни и не им вярвам.

Той въздъхна.

— Надявах се, че нашето момиченце ще се влюби в някой подходящ шотландец, достатъчно смел, за да не обръща внимание на легендите. Някой, който ще има куража да се изправи срещу всеки от братята ти, осмелил се да го тормози.

— Колко грубо — каза тя и го плесна по рамото, преди да се отдръпне от него. — Аз обичам братята си…

— Знам, Кимбър и дори ги търпя, но не можеш да отречеш, че заслужават един хубав пердах, задето изплашиха всички кандидати на Мели. Ако нямахме приятели в Англия, готови да я покровителстват по време на сезона, горкото момиче можеше да си остане неомъжено цял живот. Искам дъщеря ми да е толкова щастлива в брака си, колкото и ние с теб.

Тя се подсмихна.

— Какъв самохвалко.

— Но е истина — каза той, напълно убеден.

— Може би — допусна тя с иронична усмивка, но веднага след това стана отново сериозна. — Колкото до Мели и нейното бъдещо щастие, толкова ли е важно за теб от къде ще произхожда мъжа, на който тя ще отдаде сърцето си? И преди да отговориш, запомни, че ако кажеш „да“, твоята английска съпруга ще се обиди.

Той се засмя на това предупреждение.

— Наполовина английска съпруга, въпреки че бих предпочел шотландската ти кръв да не произлизаше от стария Макферсън.

Тя реши да не обръща внимание на отношението му към баща й.

— Отговори ми.

— Не, скъпа, това няма значение. Но се надявах домът му да е някъде по-наблизо, а не чак в Англия. Не ми се иска момичето ни да се премести някъде на далеч, това е всичко — завърши той с въздишка.

Тя отново го приближи и пое лицето му в дланите си.

— Но много добре знаеше, че не е изключено.

— Да.

— Знаеше също, че възможностите в околността са доста малки. Тук горе сме далече от градовете, а съседните кланове нямат синове на подходяща възраст за нашето момиче. А и това, че е дъщеря на Макгрегър още повече ограничава избора й.

— Да, много добре го знам.

— Тоест си просто един баща, който се оплаква, че ще изгуби дъщеря си, когато тя се омъжи, преди още да го е направила? — попита тя раздразнено.

Той кимна смутено. Кимбърли реши да не му се кара заради такава глупост и вместо това каза:

— Лак, аз ще съм точно толкова нещастна да я видя, как си тръгва, но знаех още от мига, в който се роди, че един ден ще ни напусне, за да създаде свое собствено семейство. Дори и тогава не сме очаквали, че ще създаде това семейство близо до Крегора. Вярно е, че не сме предполагали, че ще е чак в Англия, но все пак…

Кимбърли изненада дори себе си, когато изведнъж избухна в сълзи. Лаклан я прегърна и започна да й шепне нежни, успокояващи думи. След минута тя се отдели от него, ядосана на изблика си на чувства.

— Не знам какво ми стана — измънка тя.

Той й се усмихна, видимо разкаян.

— Съжалявам, Кимбър. Не исках да те разстройвам.

— Не си. За разлика от теб, аз се радвам, че Мели има тази възможност за сезон в Лондон. Аз просто… — тя спря и въздъхна дълбоко. — Просто и аз имах същите надежди, като теб, но си мислех, че отдавна съм се отказала от тях. А и е безсмислено. Дори няколкото младежи, които я ухажваха, живееха на мили от тук, и това вероятно е причината да си доволен, че избягаха.

— Няколко мили изобщо не са голямо разстояние тук горе. Просто не ме впечатлиха много и се оказах прав. Виж, колко бързо подвиха опашки, когато братята ти се захванаха с тях. Този последния се отказа след едно невинно предупреждение от Иън Втори, че ще бъде много недоволен, ако направи племенницата му нещастна.

— Мисля, че причината беше в тона на Иън Втори и вероятно във факта, че беше сграбчил горкото момче за ризата, когато го каза.

Двамата се разсмяха за момент при спомена колко бързо ухажорът беше потеглил за дома си. Той буквално бе избягал през вратата веднага щом отправи извиненията си. Смехът облекчи тревогата им или поне я уталожи леко за сега.

— Е, предполагам, че това пътуване е неизбежно — призна Лаклан.

— Да, неизбежно е.

— Като стана дума, Мели готова ли е с багажа си?

— Заминава чак след три дни, така че има достатъчно време да го събере. Отиде да види баща ми и вероятно ще прекара нощта там. Всъщност мисля, че намерението й беше да увери братята ми, че им прощава, задето съсипаха възможностите й за женитба тук у дома. Някои от тях се чувстват доста виновни. Но младежите, които я ухажваха последната година никак не я заинтригуваха, така че според нея нищо лошо не се е случило. Освен това искаше да ги увери, че когато се появи правилния мъж, тя ще го познае и те не бива да се тревожат за нея.

— Тя наистина ли си мисли, че е в състояние да ги убеди?

— Е, поне се надява — усмихна се Кимбърли. — Братята ми могат да бъдат разумни… понякога.

Лаклан изсумтя. Кимбърли се бе запознала с братята си на доста късен етап от живота си. Тя бе израснала с мисълта, че е единствено дете и научи за тях, едва когато Лаклан я заведе в Шотландия като своя невеста. Те се появиха на прага му — или по-точно преминаха подвижния му мост — всичките шестнайсет — следвани от истинския й баща, когото тя също не познаваше. Баща й бе легенда из тези планини, но за съжаление тази легенда не го представяше в добра светлина.

Иън Макферсън. Майките използваха името му, за да плашат непослушните си деца. Наричаха го зъл дявол, толкова лош, че избухвал в смях, когато синовете му се опитвали да се избият един друг, и дори ги окуражавал. Други настояваха, че той е просто стар отшелник, който не е напускал дома си повече от четиридесет години. Пък и защо ли да го прави, след като държал цял харем в замъка си? Трети пък твърдяха, че отдавна е мъртъв и духът му обитава старата разрушена крепост, в която се бил затворил през всички тези години. Естествено в тези слухове нямаше нищо вярно, но малко хора бяха срещали Иън Макферсън, за да се убедят в противното.

Той беше отшелник и напоследък напускаше дома си само за да се види с Кимбърли и семейството и в Крегора, въпреки че в повечето случаи тя го посещаваше. Кимбърли нямаше нищо против. Харесваше мистичността, която обграждаше дома му — мрачната атмосфера, голите дървета, носещите се по небето тъмни облаци. Всичко това и напомняше по-скоро на замък на някоя вещица високо в покритата с облаци планина, отколкото на това, което си беше — стара крепост, преобразувана в имение на скалисто възвишение. А в нея нямаше нищо мрачно с веселите й братя, които живееха там.

Нито пък имаше някаква истина в това, че братята й се опитват да се избият помежду си. Вярно, че някои от сбиванията им изглеждаха точно така отстрани, но те просто се боричкаха, като братя. Нямаха никакво намерение да се убиват. Точно обратното, бяха безмерно лоялни един към друг — обидиш ли един, ще трябва да се разправяш с всички.

Историята с харема също беше глупава, но разбираема, предвид броя на синовете, които Иън бе създал. Те наистина бяха негови синове, но само няколко от тях от една и съща майка и всички бяха копелета. Иън никога не се бе женил. Искал бе да го направи, защото бе обичал майката на Кимбърли през по-голямата част от живота си, но родителите й насила я омъжили за Графа на Амбъро — мъжът, когото Кимбърли смяташе за свой баща, докато един ден не се бе напил и не й бе признал, че тази чест се полага на Йън.

Иън може да не се бе женил досега, но и никога не се бе отрекъл от свое дете. Бе взел всички тях в дома си, дори и тези, които беше създал чак в Абърдийн — поне тези, за които знаеше. Слуховете за харема вероятно бяха възникнали, защото бе разрешил на няколко от майките им да останат в дома му, дори и след като вече не проявяваше личен интерес към тях. Която и жена да предпочиташе в даден момент, той обикновено й бе верен. Или поне така уверяваше всеки, който се осмелеше да повдигне този въпрос пред него.

Семейството й със сигурност бе доста… странно и Кимбърли най-вероятно щеше да е благодарна, че е израснала другаде, ако мъжът, който я бе отгледал, не беше такъв тиранин. Някои от братята й имаха други сестри, но само нея всички можеха да нарекат своя сестра. И затова веднага попадна под закрилата им. Тя бе единствената жена сред тях и независимо, че бе най-голяма се радваше на извънредно покровителственото отношение на останалите. А когато Мелиса се роди, това се прехвърли и върху нея. След като всички бяха там за раждането й, те решиха, че тя е и тяхна.

Лаклан бе имал не малко проблеми с тях през годините. Ако той и Кимбърли се скараха за нещо или просто я погледнеше накриво, беше много вероятно повечето да му се нахвърлят, дори и само един да е бил наоколо, за да го види. А небето се разтваряше, ако той дори се опиташе да смъмри Мели за нещо, когато те бяха на гости. Цяло чудо бе, че още ги понасяше след безбройните случаи, когато го нападаха без изобщо да попитат какъв може да е проблема. Това, че намираше отношението им приемливо и правилно и никога не се бе обърнал срещу тях, сигурно беше заради шотландската му кръв.

Но Кимбърли обичаше всичките си шестнайсет братя и не спираше да се извинява за недостатъците им, които изглежда при тях изобилстваха. Бяха си заядлива, сприхава банда. Доста изненадващо като се има предвид, че Иън ги бе отгледал, а той имаше благ характер. Поне се бе върнал в Шотландия, за да лекува разбитото си сърце. И беше станал много мекушав, откакто Кимбърли се бе присъединила към семейството му.