Джоана Линдзи
Ухажването на века (3)

3

Беше стар, изключително добре поддържан дом. Доналд Рос нямаше титла по рождение, дори не се причисляваше към благородниците по английските стандарти. Но беше богат, благодарение на голямото наследство, което заедно с къщата бе предавано през безброй поколения и все още съществуваше. За всеобща изненада той успя да спечели дъщерята на един английски виконт, но всички сметнаха, че са се оженили по любов, така че романтичните души бяха очаровани от историята.

Линкълн помнеше баща си като едър и силен мъж, с добродушна усмивка, който винаги бе на разположение, когато Линкълн се нуждаеше от вниманието му. Бе умрял докато проверяваше една от мините си в низините. Един тунел се беше срутил, смазвайки го толкова жестоко, че бе живял само няколко дни, след като го бяха измъкнали от там. Линкълн нямаше спомени от тогава. Не му бяха позволили да види баща си след инцидента, за което тогава недоволстваше. Но след години бе благодарен, че не бе успял да запази такъв спомен за него.

Линкълн много пъти се беше чудил, защо майка му Елеанор беше останала в Шотландия и след смъртта на съпруга си. Със сигурност не, за да може той да остане в единствения дом, който познава, защото тя го отпрати веднага щом проблемите започнаха. Не разбра също, защо тя не беше заминала с него. Можеше да назначи управител да се грижи за къщата, щом не е искала да я продава. След като Доналд бе умрял и бе отпратила Линкълн, тя бе останала без семейство там, но имаше такова в Англия. Ричард бе казал, че никога не са били близки, но все пак…

Единственото заключение на Линкълн, след като порасна и можеше да обмисли повече възможности беше, че е останала, за да се грижи за наследството. То беше по общо мнение огромно, включвайки много имоти и бизнес, който изискваше внимание от близо. В едно от писмата си тя бе засегнала темата, като казваше, че когато стане пълнолетен, той ще трябва да се заеме с управлението им.

Това беше поредното писмо, на което той никога не отговори. Наследството вече беше негово, но той не искаше да има нищо общо с него, ако трябваше да общува с нея. Достатъчно лесен избор, след като не се нуждаеше от парите. Наследствените имоти на чичо му Ричард, прехвърлени му в годината, преди да стане пълнолетен, бяха достатъчно доходоносни.

Сега Линкълн си беше у дома. Домът, в който беше роден, домът, в който бе прекарал първите си десет години и всичките му страхове се сбъдваха. Гневът се беше върнал в мига, в който спря очите си на нея, стояща сама на прага докато слизаха от каретата. Много пъти Елеанор бе стояла там, чакайки го нетърпеливо да се върне у дома. Гледката и спомените, които породи у него би трябвало да извикат усмивка на лицето му вместо горчивия вкус на жлъч, който усещаше.

Бяха изминали десет години, откакто за последно я бе видял по време на едно от многобройните й посещения в Англия. Но този път не бе успял да я избегне. Докато растеше, му хрумваха все нови и нови извинения, които работеха безпогрешно — до сега.

Изглеждаше стара. Много по-стара от почти петдесетте си години. Ала причината не бе само във възрастта. Настина бе напълно побеляла, но той бе забелязал среброто в косите й и при последната им среща, когато тя бе само на тридесет и девет. Сега лицето й бе белязано и от умора. Сякаш животът й тежеше, вместо да я радва.

Стоеше там облечена в черно, като в траур. Беше богата, и докато е била млада можеше да пътува, да се омъжи повторно, да направи всичко, което си пожелае. Вместо това, бе решила да остане тук и да изживее живота си сама и вероятно сега съжаляваше.

Линкълн не изпитваше съчувствие към нея. Нито една положителна емоция не можеше да премине през стената на гнева му. Всъщност, отне му цялата воля, на която бе способен, да не се върне в каретата и да си тръгне. Знаеше, че не е способен да сдържи гнева си за дълго. Плануваха да останат тук поне седмица преди да започне Сезона в Лондон. Истински късмет щеше да е ако издържи ден-два в нейната компания, без да излее цялата жлъч, която го задушаваше.

Хенриет трябваше да го сръчка, за да влезе в къщата. Преминавайки покрай Елеанор, той просто кимна проронвайки едно „Майко“ и продължи към салона, без да я погледне повече. Беше удивен, че успя да направи дори това. Леля му, с обичайната си бъбривост, запълни неловкото мълчание, последвало студения му поздрав.

Линкълн не можеше да успокои гнева си. Стоеше до прозореца в салона, който гледаше на север — посоката, в която те живееха и яростта му само се засилваше, като се замислеше и за диваците. Стоя сам там тридесет минути, докато спътничките му се настаняваха горе. Той наистина не знаеше, какво щеше да прави, ако Елеанор се присъединеше към него в салона, без леля му или братовчедката му да са там.

Гласа, който накрая го обезпокои не беше нейния.

— Радвам се да ви видя след всичките тези години отново, млади господарю! Помните ли ме?

Линкълн се огледа. Това беше господин Морисън, който му предлагаше чаша чай. От всички слуги в къщата, само прислужницата на Елеанор беше англичанка, която бе дошла с нея, след като се омъжи за Доналд. Беше взела със себе си и английските си навици, и сервирането на чай всеки следобед бе един от тях. Морисън беше иконом тук, дори преди нейното идване и очевидно все още бе така.

Линкълн не си го спомняше толкова дребен. Разбира се, той не бе достигнал пълната си височина, преди да го отпратят за Англия, така че Морисън явно му е изглеждал много по-висок тогава.

— Разбира се, господин Морисън. Не сте се променили много.

Малкият стар шотландец се разсмя — всъщност, беше по-скоро хихикане.

— О, но вие доста сте се променил. Не бих ви познал, ако не знаех, че ви очакват.

Линкълн не мислеше, че се е променил толкова много в лице, а по-скоро бе станал доста по-висок. Разбира се, да живееш с това лице всеки ден през всички тези години беше много по-различно от това да не си виждал някого деветнайсет години. Косата му беше точно толкова черна, както като беше по-млад, очите му, най-обикновено кафяви. Лицето му беше понапълняло и по-очертано. Жените го намираха красив, въпреки че той смяташе, че титлата му е също толкова привлекателна, както външността му.

Линкълн взе чашата, но не отпи от нея, а я остави на перваза. В момента предпочиташе нещо много по-силно от чай.

Той кимна към прозореца.

— Диваците още ли живеят тук?

— Едва ли, те също пораснаха. Но винаги са странели от хората, така че нищо не се чува за тях.

На Линкълн не му се налагаше да пояснява, кого има предвид. Той не беше единствения, който наричаше тези странни шотландци „диваци“. Те силно се открояваха още като деца. Живееха около четири мили на Север, достатъчно далеч, за да не ги срещне никога, ако не се скиташе надлъж и нашир като дете.

Той реши да разбере. Всъщност се нуждаеше от извинение, за да се измъкне от тази къща, преди майка му да се е появила отново. Не си и помисляше да пресича пътя на диваците отново, въпреки, че сега бе много по-подготвен за евентуален сблъсък. Вече бе достатъчно зрял, за да търси възмездие. Просто си търсеше извинение да се махне за няколко часа и изобщо не възнамеряваше да ги търси.

Половин час по-късно, яздеше на север.