Джоана Линдзи
Ухажването на века (19)

19

Да разбере, какво мисли Мелиса? Бе много по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Това, което все пак Линкълн разбра беше, че още веднъж му отказаха достъп до резиденцията Ротстън. Той го очакваше и за това не беше дошъл по-рано, за да го потвърди. Но скоро трябваше да опита, тъй като иконома бе доста склонен да дава информация, вероятно защото самия той беше раздразнен от ограниченията, които му бяха поставили.

Той пръв сам подхвана с остър, подчертано ядосан тон:

— Бях предупреден, сър, че ще трябва да си търся нов нос, както се изрази младия шотландец, ако ви позволя още веднъж да преминете през вратата. Младата дама обаче, явно не е осведомена, че вече не сте добре дошъл, защото ми разпореди, ако се отбиете, когато тя не е тук, да ви осведомя за плановете й за вечерта.

Придобил тази информация Линкълн веднага я свери с леля си и се оказа, че и те имат покана за голямото вечерно парти. Това разбира се не гарантираше, че ще успее да говори с нея. Ако някой от чичовците й бе с нея, и той опиташе да я приближи, щеше да наруши забраната им, а това щеше да доведе до същински ад. Ад, който не би пожелал на никого, най-малко на себе си.

Докато не разбереше без съмнение, дали Мелиса се съобразява с желанията на чичовците си или не, той щеше се държи благоразумно и да не създава впечатление, че се отнася пренебрежително с тях. Но, ако тя му дадеше и най-малък знак, че все още иска да е с него, нищо нямаше да го отдели от нея.

Видя я в момента, в който пристигна на вечерята с леля си и братовчедка си. Събитието беше в частен дом. Той се насочи право към салона, тъй като леля му се спря да поговори с домакинята в антрето. И тя беше там. Той се почувства, като прегладнял, а присъствието на Мелиса бе храната, която го изпълни с усещания, отвъд нормалните. Беше му липсвала повече отколкото бе осъзнавал.

Беше в другия край на стаята, и говореше с Мегън Сейнт Джеймс. В този момент изглеждаше, че са сами. Можеше ли да е такъв късметлия? Не!

— Тръгвай си, преди да те е видяла — каза Иън Макферсън до него.

Линкълн бавно се обърна към по-младия мъж, който се бе облегнал на стената. Защитните му реакции бурно надигнаха глава, както и гнева, така остър, че почти усещаше вкуса му.

Той не даде израз на нито едното, когато попита похвално спокойно:

— Какво правеше, пазеше вратата само в случай, че аз се появя?

— Всъщност, да. Не много приятно задължение, да си призная — каза Иън. — Не започвай отново, човече. Тръгвай си.

Просто така? Когато беше толкова близко до нея, че можеше да изрече името й и тя щеше да го чуе?

— Случайно бях поканен тук.

— Случайно беше помолен да стоиш далеч от Мели — напомни му Иън — Ако това означава да промениш социалните си ангажименти…

— Каква е разликата? — прекъсна го Линкълн — Ако тя не иска вече да има нищо общо с мен, какво значение има, ако сме в една и съща стая на едно събиране? Тя ще ме игнорира, аз ще я игнорирам. Това се случва, когато двама души нямат вече интерес един към друг.

Смущението на Иън се изписа по лицето му.

— Още не сме и казали.

— Така и предположих, след като младият Сейнт Джеймс ме взе на прицел, задето съм я избягвал. Което ме поставя на кръстопът, и се надявам да го оцениш. Разбираш ли, аз съм достатъчно загрижен за нея, за да не я оставя да прави догадки, докато изглежда вие не сте.

Страните на Иън се обляха в цвят.

— Ще й кажем, щом баща й пристигне.

— И кога ще е това? Ако не е утре, по-добре направете нещо или аз ще се намеся. — Линкълн беше толкова ядосан, че бе на път да направи сцена. Обърна се да си върви, преди да е направил нещо, за което щеше да съжалява. Беше планирал предварително нещата, в случай че се развият по този начин. Ако не го бе направил едва ли би имал волята да си тръгне, преди да е говорил първо с Мелиса, след като бе толкова близо до нея.

Спря, колкото да каже на леля си, че тръгва и ще прати каретата обратно за тях. Тя бе достатъчно проницателна, за да разбере защо, след като бяха обсъждали тази възможност по пътя, така че не го затрупа с въпроси. Той кимна на братовчедката си, давайки й знак да се погрижи за резервния му план.

Беше написал бележка на Мелиса. Едит щеше да й я даде, без да събужда подозрения или поне без чичовците на Мелиса да забележат. Той я помоли да не я чете, и тя силно се изчерви, с което ясно показваше, че вече си бе помислила да го направи. Но след това го увери, че няма да наднича и няма да го разочарова, а ще предаде бележката на Мелиса, дори и да трябва да я завлече настрани, за да го направи.

Отвън той спря и си пое дълбоко дъх. Вечерта беше топла и ясна, прекрасна вечер за тайна среща. Неочаквано вълнение го заля при тази мисъл. Това щеше да е много по-добре, осъзна той, отколкото да се опитва да говори с Мелиса в препълнена стая. Щеше да я има насаме за себе си. Ако дойдеше. Имаше възможност тя да откаже. Той искаше прекалено много от нея. Молеше я да се промъква, да направи нещо крайно непристойно.

При други обстоятелства, тя би отказала без никакво колебание, само поради тази причина. Но беше оставена в неведение. Беше оставена да гадае. Той разчиташе това да е решаващия фактор. И тя щеше да получи отговорите си. Нямаше да й харесат, но и двамата имаха нужда от своите отговори. По един или друг начин, щяха да разберат, дали има някаква надежда за тях след тази вечер.