Джоана Линдзи
Ухажването на века (17)

17

Джъстин не поработи върху десния си удар. Той бе сигурен, че последната грешка беше просто лош късмет. Но този път бе по-добре подготвен в чакането на вратата да се отвори. И ето, че тя се отвори, а юмрука му се заби право в челюстта на Иън Макферсън.

Ударът беше добър, но не помръдна много по-възрастния мъж. Само леко отметна главата му настрани. Но все пак беше задоволително. Джъстин беше готов да раздава още наказания. Когато бе казал на Мелиса, че мъжете се освобождават от това, което ги мъчи, като раздават юмруци, той определено имаше предвид себе си.

Не беше много хубав навик и най-вероятно баща му не би го одобрил, но за момента работеше. Вече се чувстваше по-добре, особено след като Иън шести не даваше признаци, че смята да си отмъщава. Намерението на Джъстин не беше да просне човека в безсъзнание. Това щеше да се окаже трудно, тъй като Иън беше по-възрастен, по-висок и вероятно много по-опитен в тези неща. Не, той искаше бързо да покаже гледната си точка и да освободи част от чувството си за безсилие, което изпитваше, знаейки, че не може да направи нищо относно текущото състояние на нещата.

Иън се отдръпна встрани, за да освободи входа на спалнята си. Джъстин прие това, като покана и свали юмруците си, преди да влезе в стаята. Той беше все още развълнуван и малко разочарован, че реакцията на Иън бе толкова слаба. Малко изненада щеше да помогне. Но шотландеца изглежда очакваше атаката или поне смяташе, че е заслужена.

За да обясни, в случай, че Иън бе свикнал да бъде удрян без причина, Джъстин каза на по-възрастния мъж:

— Бях в дома на лорд Кембъри днес, за да се видя с него, ако още не си разбрал, защото ми беше трудно да повярвам, че е изгубил интерес към Мели. Представи си изненадата ми, когато разбрах, че съм бил прав и, че нещо съвсем друго го държи далеч от нея.

Иън кимна, затвори вратата и отиде до прозореца, далеч от Джъстин. Отчаяният му вид нямаше нищо общо с наранената му челюст.

— Каза ли ти всичко? — попита той.

— Едва ми каза, каквото и да е! — изръмжа Джъстин — Затова дойдох при теб за някои отговори. Сигурен съм, че трябва да има основателна причина, поради която Мели страда, без да знае какво се е случило.

— Аз исках да й кажа — призна Иън — Вече не мога да я погледна, без да се почувствам виновен.

Това беше последното нещо, което Джъстин очакваше да чуе. От това му се прииска да го удари отново.

— Ти си копеле! Ти и братята ти!

— Да, такива сме.

— Не говоря за обстоятелствата около раждането ти, задник такъв! — заяви Джъстин грубо.

— Да, знам.

— Тогава, защо? — настоя Джъстин — И нямам предвид, защо мразите човека. Изобщо не ме е грижа за това. Искам да знам, защо не сте казали на Мелиса, за да може тя да го забрави!

— Защото може да не се съгласи. Защото може изобщо да не забрави за него. Мисълта, че може да избяга с него натежа над лекото объркване, което може би изпитва сега.

— „Леко объркване“? Говорил ли си с нея изобщо напоследък? Ако е толкова просто, защо тогава се чувстваш виновен?

— Защото виждам, какво чувства, дори и да се опитва да го скрие — отговори Иън — Забравяш, че и аз я познавам толкова добре, колкото и ти, момко. А и аз съм единствения от братята ми, който видя Линк, преди да разбере коя е. Не съм сигурен, че сме взели правилното решение. Изобщо не му дадохме шанс да докаже, дали се е променил, или не.

— Значи стигаме все пак до причината да го мразите — намръщи се Джъстин.

Иън въздъхна.

— Ние не го мразим.

— Тогава какво? И ако ми кажеш, че го държите отговорен за нещо, което е направил, когато е бил дете, мисля, че пак ще те ударя.

— Не беше само това, което направи, а общата му реакция в цялата история.

— Каква история?

— По онова време той и брат ми Дуги бяха най-добри приятели. Всичко започна, когато Линк сложи край на приятелството им, избирайки битка, която Дуги не можеше и да се надява да спечели. Няколко от моите братя му издърпаха ушите заради това, но това беше само началото. Линк беше оскърбен и в общи линии обяви война на повечето от нас.

— Война? — присмя се Джъстин — Доста силна дума за детски боричкания, не мислиш ли?

— Да, само че в този случай изглеждаше точно така. Веднага щом Линк се позакърпеше след един бой, той идваше да си проси друг. Отново и отново ни нападаше и не се интересуваше с колко от нас наведнъж ще си има работа. Девет беше най-голямата бройка.

— Не можехте ли просто да не му обръщате внимание?

— Опитахме се. Той не го позволяваше. Отдръпвахме се от него, но той нападаше. Така доказа, че темперамента му е неконтролируем. Нямаше никаква разумна причина за това. Това го подлуди. Затова не искаме нашата Мели да има нещо общо с него. Едно дете не трябва да се държи отговорно за прегрешенията от детството си, но някои неща остават в човек завинаги. Дивият, непредсказуем темперамент е нещо, което някои хора не могат да надраснат.

— Но какво, ако го е надраснал?

— Трябваше ли да го подложим на тест, да го провокираме и да видим дали ще успее да се овладее? — попита Иън.

— Абсолютно. Аз щях да постъпя така.

— Значи не си предвидил всички възможни резултати. Да рискуваме един или повече от нас или най-вероятно той да пострада сериозно, докато го изпитваме? Вече сме възрастни. Възрастните не се бият като деца. Или да прекъснем романса му с Мели още преди да е започнал. Ти кое би избрал?

— Казано по този начин, последното разбира се — беше принуден да каже Джъстин — Но май е прекалено късно да използваме думата „започнал“. Тя е твърде увлечена, за да охладите чувствата й, когато става въпрос за него.

— Което е още една причина да не застана срещу братята си и да й кажа истината. Тя би последвала по-скоро сърцето си, отколкото здравия разум.

Джъстин кимна.

— Вероятно си прав. Но все пак не трябваше да постъпвате така. Тя дойде тук, за да се обвърже. Доколкото разбрах, това е смисъла на пътуването. Но как ще го направи, ако продължава да чака мъж, който няма да се появи? Тя все още го очаква. Дори самият аз я окуражих да не губи надежда, преди да разбера как стоят нещата. Тя ще продължава да го чака и да отпраща всеки мъж, който се опитва да я ухажва. А това означава, че ще се прибере у дома без съпруг. Предвидили сте това, нали?

— Мислиш, че това ми харесва ли?

— Мисля, че няма да направиш нищо, за да го поправиш. Аз не съм толкова потаен.

— Не, ще трябва да те помоля да запазиш за себе си това, което знаеш.

— По дяволите…

— Нямаш право на избор.

Иън застана пред вратата, скръствайки ръце. Вече не изглеждаше виновен. Всъщност изглеждаше дяволски непоклатим. Джъстин изпъшка вътрешно. Все пак нямаше да си тръгне непокътнат. Така да бъде. Сейнт Джеймс не бягаха от предизвикателство.

Джъстин отново вдигна юмруци. Иън поклати глава и каза:

— Ще загубиш, така че не се опитвай. Обмисли последиците от това да й кажеш. Тя ще му съчувства и ще заеме неговата страна. И като теб ще настоява, че миналото трябва да си остане минало. Ще пренебрегне опасността, която гнева му може да породи, защото още не го е виждала.

— Опасност?

— Полудял мъж може и ще нарани всичко около себе си, защото губи чувството си за правилно, грешно, логично и всякакви други неща, които обуздават човешката природа. И ти казвам, че лично съм го виждал в такова състояние. Виждал съм го да предизвиква братята ми Джордж, Малкълм и Иън втори, всичките трима по-възрастни и по-големи от него, след като вече имаше три счупени ребра, два счупени пръста, изкълчена китка, няколко счупени кости, изместена челюст или вероятно е бил носа му…

— Представих си картинката! — прекъсна го Джъстин ужасен.

— Не, не мисля. Момчето пак ни нападаше, въпреки всичките си наранявания. Едва ходеше. Едва виждаше през двете си насинени очи, които бяха почти затворени. Но въпреки това настояваше да се бие с нас. Яростта му беше необяснима. Изглеждаше така, сякаш искаше да умре, въпреки че не допускам подобна вероятност за едно малко дете. Определено беше полудял. Но независимо от причината, какво се случва с невинните, които се изпречат на пътя на такава ярост? И по-специално с пристрастна жена насреща?

— Това все пак е предположение. Със същия успех можеш да кажеш, какво ако вече не е същия? Може просто да е бил неспособен да овладее емоциите си на тази възраст, но сега да ги е хванал здраво в ръце. Очевидно не е затворен някъде. Значи е успял да достигне зряла възраст, без да убие някого. Но ако се основаваме на „какво ако“ и нещо такова се е случило дори преди Мели да е била родена, вие възнамерявате да я лишите от мъж, който може да е идеалния за нея, или ако не идеален, поне такъв, какъвто тя иска. Избрали сте лесния начин, просто да му кажете да се омита, след като лесно е можело да пробвате водата, за да разберете дали още се пени или не.

— Прав си за някои неща — каза Иън. — Но все още има твърде много въпроси около този човек, за да е добър избор за племенницата ми. Баща й ще се съгласи, когато научи всички факти. И това ще е краят. Така, че всички тия приказки и предположения са ненужни. Самият Макгрегър ще забрани да се срещат.

Иън отвори вратата, обявявайки края на разговора. Джъстин го погледна кисело. Според него нищо не бе решено. И ако не друго, сега бе по-разочарован отколкото, когато дойде и си мислеше, че може да промени нещо. Да промени нещо? Мелиса все още щеше да остане в неведение и това не беше правилно. Ако някой трябваше да реши, дали чичовците и са прави или не, то това беше самата тя.

— Засега няма да казвам нищо, но по-добре баща й да пристигне скоро и да реши въпроса, защото не мисля, че вие, Макферсън сте се справили с това изобщо.

— Вярваш или не, но аз се надявам на същото — каза Иън. Той потри брадичка, докато Джъстин минаваше покрай него на излизане и добави — Всъщност съм левичар.

Вратата се тресна в лицето му, давайки му най-накрая повод да се усмихне.