Джоана Линдзи
Ухажването на века (43)

43

Мелиса си легна крайно недоволна от баща си. Започваше да се чувства като затворничка, въпреки че знаеше какво и защо прави той. Не беше поставил пазач пред вратата й, за да се увери, че ще си остане в собственото легло през нощта, но можеше да го направи.

Той спря в коридора пред стаята й, когато тя се оттегли. Неспособна да заспи, час по-късно тя реши да отиде до кухнята и го завари все още отвън в коридора, да говори с един от чичовците й. Затвори вратата, преди той да я е видял.

Най-накрая тя заспа, въпреки раздразнението си, но съня и беше неспокоен, изпълнен със сънища и дори кошмари, които я събудиха внезапно някъде през малките часове на нощта. Нямаше нищо ново в този кошмар. Беше го сънувала много пъти под една или друга форма. Беше за езерото и проклетия дракон, който го обитаваше. Обикновено се събуждаше точно преди да я изяде. Този път се събуди точно преди Линкълн да бъде изяден.

Не беше сънувала езерото, откакто го бе срещнала, така че това беше първия път, в който той участваше в кошмарите й. Това не беше странно. През годините много от приятелите и роднините й се бяха появявали в езерните и кошмари и бяха поглъщани от дракона — тя невинаги се събуждаше, преди звяра да победи. Но в този сън Линкълн се опитваше да я спаси. Героичен опит, но безсмислен, тъй като дракона винаги побеждаваше.

Тя пропъди съня, както правеше винаги. Кошмарите никога не я държаха будна след това, поне откакто беше дете. Не бяха предчувствия и нараняваха единствено душевния й мир. Бяха твърде обичайни, за да я притесняват вече, дразнеше се само, че все още ги имаше, въпреки че вече бе пораснала.

Но след като беше будна посред нощ, любопитството й я тласна да отвори вратата. Както и очакваше, един член на клана седеше на къса пейка до стената и четеше книга на светлината на свещ. Тя си помисли да излезе от стаята си, за да види какво ще направи, дали ще я предупреди да се върне обратно или ще отиде да повика баща й. Беше толкова очевидно, какво прави, след като изобщо нямаше работа там.

По ирония на съдбата, тя не бе и помисляла да види Линкълн насаме през нощта, но тази охрана пред вратата й показваше, че баща й мислеше, че ще опита. Вместо това, тя обмисляше как да го види през деня и вече беше задвижила план, който щеше да им даде няколко часа насаме следващата сутрин.

Иън шести щеше да я заведе на езда и да покани Линкълн да се присъедини към тях. Докато имаха придружител с тях, родителите й нямаше да възразят. Той обеща, че ще ги остави за известно време насаме, за да поговорят, макар да подчерта, че говоренето ще е всичко, което ще правят.

Един разговор с него беше всичко, което тя имаше на ум. От това се нуждаеха точно сега, след като не бяха успели да поговорят по пътя на Север, поне не и за нещо лично. Никой не очакваше да не си говорят изобщо, но не можеха добре да изразят мислите си с десетки уши, следящи всяка дума, която разменяха помежду си.

Тя се притесняваше, че на Линкълн ще му дойде до гуша и ще се завърне в Лондон, без нея, че не е осъзнал, колко трудна задача ще е да надвие семейството й. Тя също не го бе осъзнавала и си бе мислела, че скоро ще се откажат от съмненията си към Линкълн.

Пътуването към дома би трябвало да е приятно. С всички тях, натъпкани в близки стаи, беше превъзходна възможност за родителите й да научат повече за Линкълн и това да ги освободи от тревогите. Но после чичовците й се появиха и заради неприязънта си към тях, Линкълн се бе затворил в себе си. А снощи на вечеря стана ясно, че няма да го оставят на мира.

Самата тя бе твърде заета в опити да се възпира да не го гледа постоянно и не осъзна колко безмилостно го провокират чичовците й. Изглеждаше така, сякаш водят нормален разговор. Тя забеляза, че той не се храни, за разлика от останалите, и в един момент напусна стаята, без да е опитал нищо.

Макар да се държа тихо и сдържано, гневът му беше очевиден. Нейният също, заради това, че бе отблъснат и тя нямаше да си мълчи.

Но баща й не й даде възможност да каже каквото и да е, като нахока чичовците й, веднага щом Линкълн излезе от стаята. Лаклан държеше на храната и смяташе, че това важи за всеки мъж, така че той не одобряваше някой от гостите му да бъде притесняван по време на хранене. През всяко останало време на деня, нямаше нищо против и смяташе, че е честно.

Мелиса избърза към конюшнята. Вълнението й нарастваше с всяка изминала крачка. Нямаше никакви очаквания за по-голяма близост от допустимата. Не това караше сърцето й да препуска. Изпитваше нужда от подкрепата на Линкълн и се надяваше да си вдъхнат взаимно кураж, за да могат да се върнат по-уверени в Крегора и да издържат на изпитанието.

Имаха потребност от това, поне тя имаше, след като отлагането на женитбата беше нейна идея. Идея, за която се молеше, че няма да съжалява. Беше сигурна, че след няколко часа насаме ще са способни да издържат на всичко.

Иън шести беше вече в конюшнята, подготвяйки конете им. Беше сам с двете животни.

— Още ли не е дошъл? — попита тя. Той не я погледна и сякаш нарочно избягваше да го направи. — Е?

— Той няма да дойде.

— Какво!? Защо?

Иън остави това, с което се занимаваше, седна върху една преобърната кофа и продължи да отбягва погледа й.

— Аз съм виновен.

Тя изстена.

— Какво си направил?

— По-скоро, какво не съм направил — обясни той. — Надявах се, че ще ми се довери и не му казах направо, че ще се присъединиш към нас. Но му казах, че ездата ще му се хареса, когато го поканих. Подчертах, че истински ще й се наслади. Намекът беше достатъчно ясен.

Тя постави ръце на бедрата си.

— Ха, защо ли би се доверил на теб или на някой от братята ти, че ще му направите услуга, след като всички му имате зъб?

Той най-накрая я погледна.

— Защото вече го уверих, че съм на негова страна.

— Направил си го?

— Да — каза той някак глуповато. — Знам, че бях предпазлив в началото и се надявах да си намериш някой друг. Но видях достатъчно, за да се съглася с теб. Няма вероятност да изгуби контрол, както е направил, като дете. Освен това, няма спор за това, че го обичаш, а на любовта не може да се заповядва. Трябва да приемем лошото заедно с доброто. Мисля, че нямаме друг избор.

Тя се наведе и го целуна по бузата.

— Благодаря ти. Но предполагам, че не е повярвал на уверенията ти?

Иън въздъхна.

— Не. Разбира се, може просто да има други планове за сутринта, или да не си вярва достатъчно, за да остане с теб насаме за малко. Искаш ли да отменим ездата?

— Не, искам той да се присъедини към нас — каза тя и добави с непоколебим тон. — Аз ще се погрижа за това.