Джоана Линдзи
Ухажването на века (45)

45

Намериха ги късно същия следобед на половината път до дома им, пресичайки откритата пустош. Ездачите дойдоха от брега зад тях. Бяха ги изпуснали при първото преминаване през района, вероятно, докато се криеха в обгорелите останки от изоставен земеделски имот, след като пороя бе започнал отново сериозно.

Двайсет и трима ездачи. Все едно ги притискаше армия, или престъпна банда. Лошото време бе допринесло за това Лаклан да изпусне нервите си от тревога.

— Няма да има повече разходки, докато този въпрос не се реши по един или друг начин — беше първото нещо, което каза на Мелиса. — Опитваш да се държиш така, сякаш няма нищо нередно в цялата ситуация. Достатъчно.

Мелиса само изстена.

— Дори няма да ме попиташ, какво се случи? Или мислиш, че се забавлявахме, вървейки пеша до дома в този дъжд?

— Изгубили сте конете си — отговори и Адам. — Това вече го знаем.

— Твоят и коня на Иън се завърнаха в конюшнята и затова тръгнахме да ви търсим — добави Иън четвърти.

— Жребецът на Линкълн обаче не е достатъчно запознат с околността. Вероятно се скита наоколо и ще трябва да го намерим — каза Джони, а после предложи — ще взема няколко от братята си и ще видим, дали можем да го намерим, преди да се е стъмнило.

— Трябваше да се върнете у дома при първия признак за дъжд — смъмри ги Лаклан.

Линкълн не можеше да повярва, че се заяждат за дреболии, когато Мелиса стоеше там и трепереше.

— Тя ще хване настинка — каза той отсечено. — Ще довършите упреците някъде на топло.

Това, че всъщност критикуваше Лаклан не помогна. Макгрегър се пресегна и настани Мелиса в скута си, а после потегли, без да каже и дума. Беше твърде много да се надява, че някой от тях би му предложил кон, за да може той да я отведе до дома.

Линкълн изобщо нямаше да се изненада, ако го оставеха да извърви пеша остатъка от пътя. Всъщност, дори беше изненадан, когато Иън първи му подаде ръка, за да се качи зад него на коня и се отправиха след Лаклан.

— Размекваш се на стари години, Макферсън — отбеляза Линкълн, когато коня забави ход няколко минути по-късно.

Иън се подсмихна.

— Мислиш ли? Тогава, нека ти кажа, как виждам нещата от моята гледна точка. Когато Дуги си призна, че малко или много той е започнал всичко, това някак промени цялата картина.

— Друг път. Ти все още си против брака ми с Мелиса.

— Да, но вече има само една причина. Преди това признание, имаше много повече — предателството срещу Дуги и много други неща. Ако не беше полудял, аз и братята ми щяхме да ти дължим няколко сериозни извинения.

— Да приема ли, че вие не се чувствате виновни за това, че съм „полудял“?

— Ти наистина ли ни обвиняваш за това?

— След като знам, че не съм полудял, не. Това, за което ви обвинявам, е, че никога не ме попитахте, какво всъщност се случи. Ако ме бяхте попитали, можехте да разберете, че действията ми, са били в резултат на моментно замъгляване на разума, причинено от възможността да загубя най-добрия си приятел завинаги, ако не съумея да оправя тази каша с него. Ти и братята ти дори нямаше да ми позволите да опитам. За това ви виня, Иън.

— Е, това няма да се промени, както няма да се промени и това, че ти се държеше като луд. И без друга причина, която да оправдае…

— Вече ви дадох причини.

— Да, отчаяние, болка, ярост — отвратителна комбинация, но недостатъчна, за да се приеме при пълната ти липса на разум и чувство за самосъхранение. Би ли искал да видиш Мелиса, която твърдиш, че обичаш, застрашена от нещо подобно?

— Значи сега рискувам живота й, като я обичам? Осъзнаваш ли, колко пресилено е това, Иън, след като нищо подобно на това, което се случи тогава, не се е случвало отново? Изминаха деветнайсет години и нищо дори бегло не предполага, че мога да крия и зрънце лудост дълбоко в себе си, която може да се отприщи по всяко време.

— Но то се случи — напомни му Иън. — А това, което се е случило веднъж, може…

— Спести ми го — прекъсна го Линкълн с отвращение. — По-добре ми позволи да направя друго обобщение. Повечето от вас сте твърде виновни за действията си тогава, за да се откажете сега и да признаете, че сте сгрешили.

Иън въздъхна.

— Щом го виждаш така, така да бъде. Просто искаме племенницата ни да бъде щастлива и в безопасност със съпруга си. Не искаме да прекараме остатъка от дните си, притеснявайки се, че тя зависи от грижите ти. А нищо не се е случило, за да докаже твоята гледна точка.

— Не, доказателството, което вие чакате, е това, което ще потвърди вашето мнение. Но това няма да се случи. Провокирайте ме по всички възможни начини и пак няма да се случи, защото не съм луд. Но, кълна се, че ако нещо може да подлуди някой, това сте вие, Макферсън.

Иън се разсмя.

— Така ли мислиш, момко? Може би това може да се добави към легендата.

Линкълн изсумтя и не каза нищо повече. И тогава дъжда започна отново. Двамата с Иън вече кихаха, когато достигнаха стените на Крегора.

Досега тревогата на Лаклан би трябвало да се е успокоила, но ставаше все по-зле. Мелиса не се опитваше да измъкне извинение от него за това, че си е помислил най-лошото. Тя не казваше нищо. А за дъщеря му не беше естествено да е толкова тиха.

Той я уви в дебелото си палто, което бе малко по-сухо от нейното, но не много. Те също бяха попаднали на силен дъжд, когато претърсваха брега, преди да се върнат да ги търсят във вътрешността.

— Колко лошо си настинала, скъпа? — той се наведе над рамото й, за да я попита.

— Съвсем леко, въпреки че може да имам и малко температура — каза тя.

Той едва я чу.

— Майка ти ще се погрижи за това, веднага щом те върнем у дома.

— Знам — отвърна тя с въздишка. — Но кой ще се погрижи за Линкълн, ако и той се разболее? Никой, освен мен не го е грижа за него тук.

— Аз ще го направя — отговори той неохотно.

— Обещаваш ли, татко?

Не му убегна, че дори и болна, тревогата й беше не за самата нея, а за мъжа, който обичаше. Искрено му се искаше да може да му се довери и да й даде това, което искаше, благословията си. Никога не му се бе налагало да й отказва нещо преди. Разбира се, тя никога преди не бе искала нещо, което би могло да я застраши.