Джоана Линдзи
Ухажването на века (40)

40

Пътуването към планините на Шотландия не беше толкова напрегнато и неудобно, колкото би могло да бъде. Пристигнаха късно на следващата сутрин. Никой от Макферсън не се бе завърнал още от преследването на избягалата двойка, но бяха разпратени лакеи, за да ги намерят и уведомят, че всичко е наред и Макгрегър са на път за дома с Мелиса и ревностния й ухажор.

Линкълн взе и собствената си карета, за да пренесе с нея багажа си, както и собствения си кон, който не бе взел предишния път. Натовариха и част от багажа на Мелиса, така че нямаше нужда от трета карета. Той прекара няколко часа сутринта и още няколко следобед, яздейки с Макгрегър. Нямаше смисъл да чака, за да стигнат в Шотландия, та да започнат да се опознават.

По негласна уговорка, никой не споменаваше, случилото се в миналото, проваленото им бягство или нещо друго, което можеше да породи спор, поне докато пътуваха и не можеха да избягнат определена близост. Имаше дори няколко момента на смях и веселие. Не много, но все пак беше добър признак. Но не предоставиха абсолютно никаква възможност на Мелиса и Линкълн да говорят насаме. Родителите й я наблюдаваха твърде отблизо, било то умишлено или просто като резултат от тревогите, които им беше причинила напоследък.

Шест от братята Макферсън, които лакеите бяха намерили, се присъединиха към тях по пътя. Но вместо да се приберат у дома сега, когато всичко изглеждаше наред, те не се чувстваха спокойни и яздеха зад каретите, като пазачи. За късмет след няколкото разменени думи с Лаклан, не причиниха никакъв проблем — поне за сега.

Тяхното пристигане не породи много допълнително напрежение, не повече отколкото се очакваше от тях с вечно навъсените им физиономии, които пазеха само за Линкълн. Но неочаквано напрежение бе породено от един проблем, който Мелиса и Линкълн не бяха взели под внимание. Веднъж вкусили от забраненото сега и двамата скъпо си плащаха. Липсваше им всякакъв контакт и те силно жадуваха за това. Не можеха да си откраднат дори невинно докосване, без да получат неодобрителен поглед.

Стигнаха дотам, че не смееха да се погледнат един друг от страх, че ще направят нещо, което да съсипе усилията им да накарат семейството й да го приеме. Ставаше все по-неудобно, защото бе прекалено очевидно.

Кимбърли лесно предположи какъв е проблема, тъй като знаеше, че сватбената им нощ се бе състояла преди сватбата и бързаше да разсея Лаклан, когато Линкълн хвърляше страстни погледи към Мелиса, или когато хванеше Мелиса да се взира в него с копнеж. Линкълн разумно стоеше далеч от каретата им през последния ден от пътя, използвайки липсата на сън, като извинение да си подремне в собствената си карета.

Той разбира се не заспа. Опитваше се да измисли начин да остане насаме за малко с Мелиса, без да получи ритник за това. Пътуването на Север не даваше никакви надежди. Взимаха само две стаи във всяка странноприемница, в която отсядаха за през нощта. Една за мъжете — истински ад, след като Макферсън се появиха, и една за Мелиса и майка й.

Линкълн беше сигурен, че след като вече беше вкусил Мелиса, това, че не можеше да я целуне или дори да я докосне, със сигурност щеше да го подлуди. Искаха доказателство, че е луд? Със сигурност щяха да го получат, ако не намереше начин да остане насаме с нея в близките седмици.

Пристигнаха в Шотландия сравнително бързо, но все още имаше доста път пред тях до планините, което предполагаше още една нощ, прекарана в странноприемница. За нещастие, още един от чичовците на Мелиса ги бе настигнал тази сутрин. И въпреки, че сегашната им бройка изискваше да се наеме още една стая, за да побере всички мъже, странноприемницата нямаше повече свободни стаи. Донесоха им допълнителни легла, тъй като се налагаше повечето от тях да спят на пода.

Линкълн се опита да поспи, наистина, но братята Макферсън бяха, еднакво шумни и будни и заспали, а гръмогласното им хъркане накрая го прокуди от стаята. Смяташе да намери мека купчина сено в конюшнята, но не стигна толкова далеч. Докато слизаше по стълбите, насреща му се появи още един Макферсън, който лакеите бяха открили.

— Значи тук се криеш — изсъска бясно Чарлз, точно преди да се вкопчи в краката на Линкълн и двамата да се изтърколят надолу по стълбите.

Независимо от ударите и натъртванията, от падането не го заболя толкова. Но това не беше края. Чарлз беше разярен, не бе спал достатъчно през последните няколко дни, за да е способен да мисли трезво и бе решен да накаже Линкълн, задето избяга с Мелиса, след като отказаха да му я дадат. Очевидно смяташе, че може сам да се справи с това. Слушането на извинения не влизаше в плановете му.

Схватката се превърна в състезание по борба. Просто нямаше достатъчно място в подножието на стълбите, за да се изправят на крака. Чарлз разумно държеше Линкълн долу, след като разбра, че е в негова полза. Всеки път, щом Линкълн замахваше с ръка за удар, лакътя му се блъскаше в стена или в пода. А когато се опиташе да каже на Чарлз да престане, той го преобръщаше отново или го прекъсваше с ръмжене.

Трябваше да си отгоре, за да успееш да нанесеш сносен удар. Линкълн най-накрая успя да го удари добре, което изненада Чарлз.

Това го укроти за няколко мига, достатъчни за Линкълн да се измъкне.

— Да, тя е тук, но също така и родителите й, както и доста от братята ти. Отивам в Крегора, като техен гост.

Това би трябвало да сложи край. Линкълн със сигурност мислеше, че ще стане така и понечи да се изправи, но отново бе дръпнат на земята.

— Друг път. Нима очакваш да ти повярвам? — каза Чарлз и изсумтя преди борбата да започне отново.

Нийл също още не бе заспал и бе чул шума от падането по стълбите. Като видя какво става, той събуди братята си, преди да предприеме нещо друго. Бяха се събрали на върха на стълбището и повечето от тях седяха на стъпалата и се забавляваха от гледката долу.

Нийл най-накрая отбеляза, сръгвайки брата, който стоеше до него:

— Не трябва ли да се намесим, за да помогнем.

— Да помогнем на кого? — попита Малкълм, посочвайки синината около окото си, която почти бе изчезнала, но все още бе там. — Не мисля, че Чарли е прав, но ще бъде противоестествено да помогнем на Линк.

— Можем поне да ги спрем — предложи Джейми.

— И да ни обвинят, че пак се намесваме? — каза Иън четвърти.

— Съдържателят ще се оплаче — отбеляза Нийл.

Адам бе твърде развеселен, за да сдържи кикота си.

— Че защо? Те чудесно почистват пода му.

— Шт, Нийл, това е твърде забавно, за да го прекъсваме — добави Иън трети през смях — Скоро ще се изморят.

Но те не спряха. Чарлз бе твърде упорит и не бе пострадал достатъчно, за да иска да обсъдят въпроса, което Линкълн продължаваше да се опитва да направи, докато не изгуби търпение. Той се ядоса, рискувайки да получи още няколко синини и въпреки, че това беше чудесна възможност да се отърве от част от отчаянието си, беше твърде уморен, за да се възползва.

— Достатъчно! — изръмжа той в ухото на Чарлз. — Доникъде няма да стигнеш по този начин.

— Луд ли си? Аз побеждавам!

— След като побеждаваш, кучи сине, тогава ставай — предизвика го Линкълн.

Все още въргалящ се на пода, Чарлз можеше моментално да се метне отгоре му, но бе повдигнат от ръката на Линкълн увита около врата му. Задушаващата хватка просто изключваше всякакво изправяне. Тя даде възможност на Чарлз да види върха на стълбите и въпреки, че единствената светлина идваше от една свещ, поставена на стената под тях, той все пак успя да забележи публиката им горе.

— О, — изсъска той — защо не ми каза, че са тук?

Линкълн повдигна глава, колкото да погледне покрай главата на Чарлз. Неговата собствена се стовари обратно на земята със заглушен стон.

— Казах ти, проклет идиот.

И двамата бързо станаха на крака. Чарлз, убеден вече в грешката си, измърмори:

— Няма да се извинявам. Избяга с Мелиса и заслужаваш хубав бой заради това, ако все още никой не го е направил.

— Не е, и ти няма да си този, който ще го направи — отговори Линкълн, изтупвайки праха от дрехите си.

Отговорът на Чарлз беше типичен за него — изсумтяване. Линкълн не му обърна внимание и подхвърли по посока на стълбите:

— Предполагам, че трябва да ви благодаря, задето не взехте участие в тази безсмислица.

Адам сви рамене.

— Ти се изказа достатъчно ясно, човече. Вече не сме деца с разлика единствено в размерите, за да се намесваме. Това, че нашия Чарли не се справи много добре си е по негова вина. Явно, за разлика от теб, не се е научил да се бие както трябва.

Непохватния комплимент предизвика само едно кимване от страна на Линкълн, който бе все още твърде раздразнен, а вече и засрамен, за да го оцени.

— Ако ме извините, ще продължа пътя си към конюшнята с надеждата да поспя малко тази вечер, каквото бе намерението ми, след като вие, Макферсън, не само се държите като диваци, а и хъркате като такива.

— Прав е, — отбеляза Лаклан зад тях, който тихо бе станал свидетел на всичко — такива сте.