Джоана Линдзи
Ухажването на века (24)

24

Линкълн не се заблуждаваше, че чичовците на Мелиса ще разберат, че грешат и ще се отдръпнат от становището, което бяха заели. Бяха го предупредили. Той ги игнорира, дори бе казал на най-младия Иън, че ще го направи. Мелиса също бе казала, че ще говори с тях, така че за тях нямаше съмнение, че ги предизвиква.

Той очакваше отмъщението им, при това скоро. Беше подготвен. Дори стоя далеч от вкъщи на следващия ден, защото не искаше семейството му да става свидетел на предстоящото насилие. Познавайки Макферсън, той не очакваше нищо по-малко, освен най-лошото от тях.

Въпреки това остави известие, къде могат да го намерят. Не можеше да става и въпрос да ги отбягва. Странно, но той дори очакваше сблъсъка. Не можеше да спечели, това му беше ясно. Те просто бяха твърде много. Но и те нямаше да се отърват непокътнати.

Изглеждаше, все едно цял живот се бе подготвял за точно този сблъсък. Беше в превъзходна форма. Беше издирил някои, от най-добрите борци в страната, за да го научат на триковете си. Никога повече нямаше да бъде в такова неизгодно положение, както последния път, когато се сблъска с Макферсън. Бе се уверил в това, въпреки че не очакваше отново да се натъкне на тях.

Сега лесно можеше да се справи с трима или четирима наведнъж. Но доколкото познаваше Макферсън те залагаха на числеността при нападение и тогава нямаше как да не надделеят. Те не познаваха смисъла на думата „честно“.

Е, добре, той щеше да мине през това толкова пъти, колкото беше нужно нужда, ако това означаваше, че Мелиса ще е негова накрая. Това беше. Естествено, ако оцелееше. Винаги имаше шанс да не оцелее.

Появиха в частния му клуб късно същия следобед. Той се бе отегчавал цял ден с игра на билярд с няколко стари приятели, така че буквално изпита облекчение, когато ги видя. Те не можеха да влязат, тъй като не бяха членове, но го информираха за пристигането им и той излезе навън, за да се срещне с тях.

Само половината от тях бяха дошли. Е, осем все още бяха с няколко повече, отколкото можеше да се справи, но почти, тъй като изглежда само най-младите Макферсън бяха дошли. Забеляза, че най-младия Иън и бившия най-добър приятел на Линкълн — Дугъл не бяха сред тях. Той предположи, че най-големите вече бяха твърде възрастни за тези неща. Но бе по-вероятно по-младите да нямат умения, поне не в неговите стандарти, което бе в негова полза.

За да не привличат твърде много внимание, той щеше да предложи да отидат в един спортен клуб, тъй като имаше един, по-надолу по улицата, който сигурно още беше отворен, въпреки, че се здрачаваше. Лондончани се мръщеха на публичните размени на юмруци по улиците им. Поне по улиците на добрите квартали.

Линкълн не успя дори да отвори уста. Той бе избутан, блъснат и накрая набутан в голямата карета, с която бяха дошли. Очевидно имаха план и едва ли щеше да му хареса. Когато приключиха той се озова със завързани ръце и крака, запушена уста и превръзка на очите задушаващ се на пода на каретата.

Учудващо, но не му бяха казали и дума, дори и след като беше напълно овързан и безпомощен. Той си призна, че наистина го изненадаха. Имайки предвид тяхната численост, задкулисни тактики, като тази не бяха нужни, нито очаквани. Но те очевидно имаха план, тъй като не последва спор какво да правят. Просто още не го бяха споделили. Но, какъвто и да беше, той инстинктивно усещаше, че няма да му хареса.

Беше напълно естествено, докато часовете минаваха, Линкълн да започне да си представя най-лошото. Подкупили са надзирател да го хвърли в затвора и да го държи там и просто чакат останалите от затвора да заспят, за да се промъкнат. Че кой изобщо обръщаше внимание на твърденията на затворник, че е невинен? Или… вече са изкопали дупка някъде и щяха безцеремонно да го екзекутират и да го закопаят. Просто не можеха да я открият в тъмното. Това, че го овързаха беше просто начин да му попречат да се съпротивлява. Но парцала в устата му? Само защото не искаха да чуят мнението му относно това, което вършеха? Или не искаха никой друг да го чуе? Връзването на очите, също не беше нужно, за да го укротят. Всъщност, не можеше да се сети за много причини, поради които това да е било нужно. За да не можеше да види, къде го водят? За да не види, кой им помага, ако имаше такъв човек? Най-вероятно, за да не виждат нарастващата ярост в очите му.

Странно, но той не беше ядосан — все още. Беше му неудобно, да. Леко притеснено, определено. Но най-вече любопитно. Това просто не бе типично за тях. Те никога не отбягваха битки. Ако искаха сериозно да го наранят, щяха да са много по-склонни да го сторят с юмруци. Ако пък просто не искаха да им се изпречва на пътя, значи не трябваше да се разправят повече с него.

Където и да го водеха, отнемаше много време, за да стигнат до там. Дойде му на ум за Шотландия. Предположи, че може да го водят в дома си, за да го държат там затворен до безкрайност. Все пак бяха сплотен клан. Никой от тях нямаше да го оспори. Щяха да го държат затворен, докато Мелиса забрави за него и се омъжи за някой друг.

Или пък не напускаха наистина града. Спомни си, че бе накарал кочияша си да обикаля предната нощ с Мелиса, само за да се движат, без да отиват на някое определено място. Те можеше да правят същото, само за да мине време. Но той изгуби броя на часовете. Най-доброто му предположение беше, че е някъде около полунощ или дори по-късно. Изчакването на малките часове от нощта не вещаеше нищо добро. Означаваше, че имат нужда от потайност, защото каквото и да направеха нямаше да е законно.

Все още не бяха проговорили нито веднъж, нито дори, за да спорят помежду си, което не беше добър знак, като знаеше как се държаха обикновено. За малко да помисли, че е сам в каретата, ако понякога не чуваше местенето на краката им.

Собствените му крака бяха изтръпнали, както и ръцете му, вързани зад гърба му. Лежейки по лице, притиснато в студения под, вероятно имаше вече няколко забити трески от тръскането, причинено от неравния път.

Когато най-накрая каретата спря, той се бе вкочанил и изпита силна болка, когато живота започна да се връща в обездвижените му крайници. Избутаха го от каретата и му помогнаха да застане на краката си, но само за момент. Един от тях опита да го вдигне на рамо, за да го носи, но това не проработи добре. Някои бяха високи, колкото него, но повечето не толкова мускулести. Той имаше солидно тегло и мускулатура и бе по-широкоплещест, отколкото техните рамене можеха да понесат.

Несръчно го изправиха на крака, но не за да го развържат и да може да ходи. Двама от тях го вдигнаха за краката и раменете и дори сега имаха проблем с това, заради теглото и нежеланието му да ги улесни. И все пак го носиха известно време докато той усети, че вече не са на открито. Разбра го, защото вече не усещаше соления бриз.

Почувства се по-добре, че вече е на закрито, където и да беше това. Беше подушил водата по пътя. Въпреки, че не можеше да каже, дали е река или океан, сериозно се бе притеснил, че ще го хвърлят вътре. Това определено щеше да разреши проблема, който той представляваше за тях. Нямаше да може да направи нищо, за да се спаси.

Но те не бяха убийци. Никога не ги бе смятал за такива. Диваци, да. Със собствени закони, да. Но въпреки че нямаше да се поколебаят да обединят сили и да го пребият до неузнаваемост, те нямаше да пресекат границата заради убийство и то предумишлено. Инцидентите бяха друго нещо.

На каквото и да лежеше, беше твърдо, но не солидно и не беше под, а нещо неравно. Чакаше да го отвържат. Не го направиха. Чу ги да си тръгват. Бяха го доставили и щяха просто да го оставят овързан. Без обяснения. Сега имаше идея, къде се намира — звуците около него бяха по-скоро ясни, но не потвърждаваха, това, което предстоеше.

Но един от тях бе все още там. Той изцъка и каза оплаквайки се:

— Ти не ни послуша и се видя с Мелиса, въпреки че те бяхме предупредили да стоиш на страна. Тя е в Лондон тук, за да се омъжи. А ние пък, за да се уверим, че няма да е за теб. С малко късмет и двете ще се осъществят, преди да си намерил пътя към дома. Приятно плаване, Линк.

Минаха още часове. Линкълн заспа по някое време. Беше оставен напълно сам, затворен в трюма или склада на някакъв кораб. Леглото му можеше да е от чували с царевица или брашно. На Лондонското пристанище или на някое друго пристанище по брега, не знаеше това. Какво щеше да се случи, като настъпи утрото? Щяха ли да го пуснат и да го свалят на следващото пристанище?

Не и, ако се съди по коментара на раздяла. Не и според забележката на човека, който се появи по някое време късно на следващия ден, за да го пусне.

Това, в което бе хвърлен бе склад, а не трюм, и няколкото плъха го потвърждаваха. На момъка явно му бе платено, за да съдейства при отвличането му. Без значение, дали на кораба му достигаше екипаж или не, Линкълн щеше да се присъедини към моряците.

— Няма смисъл да се оплакваш, така че недей — каза му големия нахалник, когато го отвърза. — Ние сме в морето на път за Китай. Няма да видиш земя няколко години. Свиквай с това, друже. Върши си работата, като останалите от нас и може дори да ти хареса. Животът на моряка е здравословен.

Когато въжетата изчезнаха и най-накрая започна да чувства крайниците си, Линкълн скочи на крака и повали мъжа. Сега вече бе ядосан, но опита да се въздържи, като затишие пред буря.