Джоана Линдзи
Ухажването на века (34)

34

Линкълн не можеше да си спомни досега да е бил толкова нервен. През няколкото дни, прекарани в морето, когато нямаше нищо за правене, освен да размишлява, той осъзна, че историята някак се повтаряше. Макферсън отново стояха на пътя между него и нещото, което най-силно желаеше. Също разбра, че Мелиса нямаше само да му бъде идеална съпруга и да придаде смисъл на живота му. Тя вече беше нещо много повече от това. Трябваше да бъде негова. Нямаше друг избор.

За съжаление виждаше приликата между сегашната ситуация и тази в миналото. Тогава всички мислеха, че бе полудял, а заради белите петна в паметта му той дори не можеше да го отрече. Нищо в живота му от тогава до сега не бе предизвиквало такива емоции, та да ги издигне до взривоопасни. За това и не можеше да се отърве от разкъсващия страх, който го бе обзел. Не знаеше какво ще прави, ако не можеше да има Мелиса.

Нервността му нарастваше, защото решението не зависеше от него. Бъдещото му щастие щеше да се реши от Лаклан Макгрегър, който от своя страна щеше да се повлияе от Макферсън. Уверението на Мелиса, че нейното мнение и това на майка й ще бъдат взети под внимание не беше толкова успокояващо, ако се стигнеше до там. Все пак накрая решението щеше да вземе баща й.

Срещата му беше за десет часа. Той пристигна точно на време и веднага бе поканен. Мелиса се натъкна на него докато слизаше тичешком по стълбите.

— Ти дойде! — каза тя, останала без дъх.

— Мислила си, че няма?

— След това, което чичовците ми ти сториха, не бях сигурна, дали още ще ме искаш — призна тя.

Той й се усмихна нежно.

— Разбира се, че още те искам. Семейството ти не е променило това, нито пък би могло — добави той многозначително.

Тя засия.

— Чакат те в салона.

— Те?

— Майка ми и най-големия й брат са с баща ми — предупреди го тя.

— Чувствам се така, все едно отивам на съдебен процес.

— Просто бъди себе си.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Не, бях там снощи, когато чичовците ми разказваха тяхната версия. Баща ми беше категоричен относно присъствието ми на тази среща. Но не се притеснявам.

— Лъжкиня — усмихна й се той.

Тя не отговори, а просто го избута към вратата на салона. Той пое дълбоко дъх и пристъпи напред.

Иън първи беше там. Изглеждаше сериозен и потиснат от внушителния ръст на Лаклан, който стоеше до него пред незапалената камина. Майката на Мелиса седеше на близкото кресло и наливаше чай, когато Линкълн влезе.

Тя се изправи, усмихна му се и се представи. Не беше точно това, което бе очаквал. Не приличаше на Мелиса, която очевидно бе наследила външния вид на баща си. Висока за жена, с тъмно руса коса и тъмно зелени очи. Не беше красавица и вероятно никога не бе била, но усмивката й променяше всичко това и й придаваше неповторимо излъчване, което изумително преобразяваше външността й.

Линкълн се обърна към Лаклан и започна, заявявайки очевидното:

— Искам да се оженя за дъщеря ви. Вече знаете това. Откакто дойдох в Лондон, за да я ухажвам, нищо не е променило желанието ми, дори и това, кои са роднините й.

Линкълн погледна право към Иън, докато изричаше последната реплика. Най-големия брат Макферсън го гледаше стоически, незасегнат от двусмислената обида.

Лаклан прочисти гърлото си.

— Възникнаха няколко въпроса.

— Да, сигурен съм, че е така — отговори Линкълн. — Никога не съм мислил, че поговорката, как миналото те преследва може да бъде толкова вярна.

— Братята на съпругата ми ми разказаха тяхната версия на това „минало“ — поясни Лаклан ненужно. — Бих искал да чуя и твоята версия, ако нямаш нищо против.

Линкълн кимна. Знаеше, че ще трябва да излее душата си пред тях. Когато някой иска да се ожени за дъщеря ти, не го оставяш, без да си го изправил пред собствените му демони.

Спокоен, без да се вълнува особено, той им каза всичко, което си спомняше и вече бе казал на Мелиса. Отне му почти час, защото те го прекъсваха на места с въпроси. Дори Иън му бе задал няколко.

Той завърши:

— Това, което се случи тогава, беше причинено от много странни обстоятелства. Някои от тях дори бяха свързани със смъртта на баща ми. Не скърбих както подобава, когато той умря. Като повечето момчета на тази възраст мислех, че сълзите не са за мъже. Вместо това бях много разярен, че си е заминал. Майка ми също си бе заминала. Не физически, но все едно я нямаше, тъй като рядко я виждах след смъртта му. Така ги изгубих и двамата и нямаше кой да заеме мястото им. Нямаше роднини, нито други деца на моята възраст наоколо. Докато не срещнах Макферсън и Дуги се превърна в брата, когото никога не бях имал. Това че го загубих, при това заради нещо толкова глупаво, предизвика яростта ми.

— Той никога не ни каза, че се е наранил, падайки върху теб — каза Иън първи — Призна си го едва снощи. Твърди, че е бил твърде засрамен, за да го спомене тогава, но и не е знаел, че толкова пъти опита да се добереш до него, а ние не ти позволихме.

— Предполагам, че нищо от казаното не променя нещата за вас?

— Не, след като си изяснихме причините за гнева ти, колкото и да е разбираем, все пак си се държал като луд. Няма друга дума, с която да се опише дете, което е толкова ранено, че едва стои на краката си, каквото бе твоето състояние, когато те видях и въпреки това се хвърля в бой. Помолихме те да се отдръпнеш, да забравиш. Аз самият те помолих за това веднъж, когато се опита да минеш през мен. Спомняш ли си изобщо това?

— Не — въздъхна Линкълн. — Спомням си Уилям да ми казва да си отида у дома и да се възстановя, но бях твърде отчаян да получа прошката на Дуги, за да го послушам. Както и да е, уверен съм, че спомените ми са твърде бледи или напълно заличени за някои от тези срещи. Две неща ме контролираха — болката и нуждата да поправя нещата с Дуги. Предполагам, че болката ме е карала да действам неразумно.

— Забравяш третото нещо — гнева ти — напомни му Иън. — Той не те напусна и ясно си личеше при всяка една от тези срещи. Болката, която си изпитвал, може и да е била една от причините, но гнева те караше да се хвърляш срещу непобедимо превъзходство отново и отново. Не се интересуваше, какво стои на пътя ти, Линк. Опита се да смажеш всичко по пътя към целта си — неуспешно, да, но само защото самият ти беше твърде наранен, за да нанесеш на някой друг сериозна вреда.

— Иън, знам какво си мислиш, но грешиш. Никога не бих я наранил. Нито пък мисля, че съм бил луд тогава. Признавам, че се държах странно, но каквото и да го е причинило — болка, ярост или комбинация от двете, без значение, никога повече не ме е обсебвало. Това само по себе си показва, злочест, но изолиран случай.

— Можеш ли честно да кажеш, че това никога повече няма да се случи? — попита Лаклан тихо.

Линкълн би казал незабавно да, ако не бяха липсващите парчета в паметта му.

— Не — беше принуден да признае той, но докато го изричаше, осъзна, че прерязва собственото си гърло.

— Тогава не бих могъл да ти поверя дъщеря си — каза Лаклан с искрено съчувствие. — Съжалявам.

Гърлото на Линкълн се стегна от емоции. Той знаеше, че това е една от възможностите, но не бе мислил, че ще се превърне в реалност. Те наистина ли мислеха, че нещо в живота може да бъде гарантирано?

Беше толкова съсипан, че думите едва излязоха от гърлото му.

— Разбирам. Всъщност не разбирам, но предполагам, че това няма значение. Желая ви приятен ден.

Веднага щом Линкълн излезе от стаята, Лаклан каза на жена си още преди да я погледне и да види навъсеното й изражение:

— Не ме гледай по този начин.

— Съгласна съм с него — измърмори тя. — Аз също не разбирам.

— Чу го. Той не може да гарантира, че няма да полудее отново.

— И аз не мога да гарантирам, че някой ден няма да си купя пистолет и да те застрелям — отговори тя разгорещено. — И двете възможности са еднакво вероятни. А и от кога се съобразяваме с крайностите в живота.

— Ти никога не си купила пистолет и не си застреляла някой с него, когато си била малка, Кимбър. Но той е полудял като дете. Мисля, че разликата е голяма.

— Глупости. По-добре ми кажи, че просто си го изпитвал или наистина ще си поръчам пистолет.

— Виж, Кимбър… — започна Лаклан.

Но Иън добави:

— Трябва да го пребием почти до смърт, за да можем истински да го проверим.

— Дори не си го помисляй! Всъщност, вие двамата мислите твърде много. Това е проблема, така че престанете.

Навън в коридора Мели чакаше. На Линкълн му се искаше тя да не беше там. Нямаше сърце да й каже. Но и нямаше нужда. Изражението й беше нетърпеливо, развълнувано, докато не видя лицето му.

Все пак трябваше да го чуе.

— Той отхвърли ли ухажването ти? Нима няма да ти позволи да ме имаш?

— Не.

Тя не заплака. На него му се искаше да заплаче. Тя не изруга. На него му се искаше да ругае.

Мелиса просто каза:

— Тогава ме вземи със себе си.

Той не бе очаквал това повече отколкото очакваше да му откажат, но чувайки го от нея, отново можеше да диша. Все пак трябваше да попита:

— Сигурна ли си?

— Да, обмислила съм го, в случай че нещата се развият по този начин. Дори написах бележка до майка ми, за да не се тревожи. Наистина мислех, че ще я скъсам и изхвърля, вместо да я използвам. Но родителите ми ще разберат, след като се оженим. Вземи ме с теб и побързай, преди да са излезли, за да ми обяснят, защо са били толкова глупави.