Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шеринг Крос (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pursuit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 151 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh

История

  1. — Добавяне

13

Линкълн пристигна в театъра същата вечер, нетърпелив да види отново Мелиса. Нямаше значение, че я бе видял само няколко часа по-рано. Това не беше достатъчно.

Не му отне много време да разбере, колко му е трудно да стои далеч от нея и да не може да я вижда, когато си поиска. Посещенията не му бяха достатъчни. Само женитбата щеше да му даде близостта с нея, за която жадуваше. Реши да попита леля си, колко точно трябва да продължи ухажването и да помоли Мелиса да се омъжи за него в мига, в който това време изтечеше.

Тя не се появи. Ако Линкълн не бе взел Едит със себе си, щеше да отиде да провери защо. Но той беше единствения придружител на братовчедка си тази вечер и не му даде сърце да я разочарова, след като бе получила солидна доза неочаквано внимание.

Очевидно, това че бе поканена на танц от някой, като Джъстин Сейнт Джеймс бе дало резултат. Няколко господа дойдоха да й се представят, преди да заемат местата си в публиката, други няколко по време на антракта, а един намина два пъти и дори попита, дали може да я посети на следващия ден.

Едит беше много развълнувана по пътя към вкъщи. Линкълн направи усилие да не помрачи настроението й, въпреки тревогата си. Много и най-различни причини можеха да възпрепятстват посещението на Мелиса в театъра. Досега не и се бе налагало да пропусне официално събитие без преди това да изпрати съобщение, че е възпрепятствана. Когато я посетеше утре, щеше да разбере какво е променило плановете й.

Поне така си мислеше. Но когато пристигна пред градската къща на Херцога следобед на следващия ден, се натъкна на нещо съвсем различно. Отново отказаха да го пуснат вътре, но този път поради простата причина, че Херцогинята и младата и гостенка са извън града. Вече бяха заминали за провинциалното събиране, за което Мелиса му бе споменала и бе малко вероятно да се върнат преди края на седмицата.

— На чие събиране отидоха? — реши да попита Линкълн, тъй като можеше да е някое, на което той или леля му вече бяха поканени.

Нетърпелив да затвори вратата, икономът отговори:

— Нямам никаква представа, сър.

Линкълн се усъмни, тъй като повечето икономи си навираха носа във всичко, свързано с господарите им. Но вместо да отправя обвинения, които щяха да доведат до незабавно затръшване на вратата, той попита:

— Тук ли е чичото на госпожица Макгрегър? Той трябва да знае.

— Не, сър, мистър Иън придружава дамите.

— И ти наистина не знаеш, къде ще се състои това провинциално събиране?

Икономът леко се скова.

— Съжалявам, сър, но не съм осведомен. Секретарят на Нейна светлост може да знае, но му дадоха няколко свободни дни докато тя е извън града, и той също не е тук.

Това поне звучеше правдоподобно, така че Линкълн кимна и си тръгна. Не му оставаше нищо друго, освен да чака обещаната покана от Мелиса.

Тя не пристигна. Четирите дни, през които щеше да се състои събирането дойдоха и отминаха. Поканите за по-важните събития през сезона се лееха. Но херцогинята на Ротстън и нейните гости не се завърнаха в града до края на седмицата, нито за уикенда, който последва. И иконома на Сейнт Джеймс ежедневно поддържаше твърдението си, че не знае, кога ще се приберат.

Линкълн не беше глупав. Той осъзна, че поради някаква причина го отбягват. Мелиса не искаше да го види, а още по-малко да бъде ухажвана от него. Но защо просто не му кажеше и не го отървеше от нещастието му?

Знаеше, че няма голяма надежда да греши, но продължи да се чуди какво става. И не бе изненадващо, че потърси утеха в бутилката, за да прогони тягостните си мисли, макар и за кратко.

Имаше една кръчма не много далеч от градската му къща, скромно заведение, което преди често посещаваше с приятелите си. Той прекара там цялата предна вечер, докато най-накрая кръчмаря, когото познаваше по име, затвори и го заведе до дома му. Имаше неясни спомени, как той му помага, и че не би се справил без него. Беше благодарен, че проспа по-голямата част от деня.

Но тази вечер пак се върна там. Когато го видя кръчмаря Патрик, или Пати, както по-често го наричаха, извъртя очи към Линкълн, но занесе бутилка бренди на масата му, без да го молят. Приятелите му редовно се шегуваха с това, защото те предпочитаха скоч, а той шотландеца — не.

Пати се опита да му припомни неволите от предната вечер, бидейки на мнение, че това ще е добре за него, но Линкълн не беше склонен към разговори, когато пиеше, без значение на коя чаша беше. Да се напиеш умишлено все пак бе сериозна работа. Той се надяваше след още няколко подобни нощи да се чувства толкова зле, че да загърби целия този провал. Може и да успееше, пък и трябваше да продължи да си търси съпруга.

Когато пристигна, кръчмата му се стори претъпкана. Пет от масите бяха заети, до край и още няколко мъже стояха на бара. Линкълн не познаваше никой от тях, което бе добре, защото не искаше да го притесняват с каквито и да е разговори. Те пиеха тихо. И той се зае със същото.

Не забеляза новата група, която пристигна, тъй като беше с гръб към вратата. Другите клиенти обаче ги видяха и бързо започнаха да опразват мястото. Подобна група от неприятелски изглеждащи господа, всеки един висок повече от шест фута, винаги вещаеше проблеми.

Линкълн забеляза един от новодошлите, който се настани шумно на масата в ляво от него. Странно, но той някак напомняше за най-големия от братята Макферсън, чиито черти на лицето си спомняше. Но след деветнадесет години спомените на Линкълн за тази сбирщина от невъзпитани и зли хулигани бяха много смътни.

Сигурно бе заради алкохола. Беше имал достатъчно лош късмет напоследък и ако трябваше да се добави и среща с един от тях, щеше да е прекалено. Никой не можеше да е толкова злощастен.

— Аз самия не бих го разпознал — каза някой почти развеселено.

Линкълн се обърна към говорещия от дясно. Този го познаваше. По дяволите.

— Нито пък аз. Разбира се, той беше хлапе в кюлоти, когато напусна планините.

Линкълн се огледа. Още шест от тях, го наблюдаваха подпрени на бара. Шестият всъщност седеше върху него. Горкият Пати стоеше нервно накрая, готов да побегне към задната стаичка при първия признак на насилие.

— Няма никаква прилика с него, освен очите и косата, които не са забележителни.

Още един от тях прекрачи единствения друг стол на неговата маса. Други трима сядаха на съседната маса. Бързия оглед му показа, че другите маси зад него бяха запълнени с тях, поне петнайсетина мъже. Освен него и Пати, те бяха единствените останали в помещението.

— По дяволите.

— Радваме се да те видим отново, Линк — каза един от тях, подсмихвайки се.

— Затова ли всички сте ме обградили отново? — отбеляза Линкълн горчиво. После довърши питието си и си наля ново.

— Докато не започнеш да раздаваш удари, както правеше толкова често преди, не планираме да те бием — обади се нов глас, изпълнен с презрение.

— На какво тогава дължа нещастието да ви срещна отново?

— Дойдохме да те предупредим да стоиш далеч от племенницата ни — беше бързия отговор.

— Каква племенница? — изсумтя Линкълн. — Ако имате такава, съжалявам горкото момиче. Тъй като никой от вас не е имал дете, преди да напусна Шотландия, всяка, която се е родила след това определено би била твърде млада за мен, ако допуснем, че няма да презра всеки ваш роднина само заради връзката му с вас — добави той с известна доза от собственото си презрение.

— Тази племенница е дете на единствената ни сестра, тя е по-голяма от нас.

— Преди нямахте никаква сестра. Ако имахте, щяхте да го споменете, след като толкова гордо тръбяхте навсякъде, колко сте много.

— Тогава не знаехме за нея, нито пък баща ни — обясни един от по-младите Макферсън. — Открихме съществуването й месец или два, след като ти замина. Тя роди дъщеря на Макгрегър след около девет месеца.

Когато чу това, Линкълн замръзна.

— Не, тя не може да е ваша племенница.

— Напротив.

— По дяволите! Съсипахте всичко останало в живота ми, но няма да ви позволя да унищожите и това!

— Приписваш ни прекалено голяма вина. Ти беше този, който не се отказваше.

— И който започна всичко — добави нов глас още по-ядно.

Линкълн се обърна към гласа. Странно беше, как го позна след толкова много години. Нямаше абсолютно никаква прилика с момчето, което бе негов приятел цели две години, освен тъмно зелените очи, по които много от тях си приличаха.

Повечето бяха и си останаха с тъмноруси коси, но неговата бе потъмняла до кестеняво. Дугъл Макферсън. Дуги. Единственият човек, за който Линкълн някога бе могъл да претендира, че му е бил най-добър приятел. Никога повече не се бе сближил толкова с някого.

— Дуги…

Трябваше само да спомене името и двама от по-големите братя пристъпиха пред Дугъл, за да го предпазят. Което беше абсурдно. Може би им бе станало навик, докато растат да защитават по-малките, без значение дали имат нужда или не. Но вече всички бяха пораснали и Дугъл беше достигнал Линкълн на ръст, което предполагаше, че е напълно способен да се защитава сам.

— Виждам, че не сте се променили — каза Линкълн с отвращение. — Защо ли не се изненадвам?

— Обиждаш ли ни вече, момко?

— Остави го, Адам — предложи най-големия зад него със спокоен тон.

Иън първи, гласа на разума, решаващия глас и почти винаги спокойния глас. Щом тази сбирщина се сбиеше помежду си, винаги Иън първи се намесваше накрая и разрешаваше спора. Първородния, или поне допреди да научат за по-голямата си сестра.

Той продължи в същия тон:

— Иън шести беше прав да се разтревожи и да ни извика. Линк може и да се е държал добре с момичето, без да броим откраднатата целувка, но виждам, че не се е променил. Ако един мъж не може да надрасне лошия си нрав за деветнайсет години, значи никога няма да може. Видяхме това, заради което дойдохме. Сега той знае, че тя е една от нас и ще спре да я преследва. Вече каза, че не иска никакви взаимоотношения с никой от нас. Мисля, че въпросът приключи с това изявление, така че оставете човека на мира.

Всички се изнизаха от кръчмата, толкова бързо, колкото бяха влезли. Пребледнял като платно, Пати се запъти към масата на Линкълн, като взе една бутилка и за себе си.

— Бях чувал за големи семейства, но не и с толкова много братя на почти еднаква възраст, при това толкова огромни! — възкликна той изумен.

— Един баща и много различни майки — каза Линкълн уморено.

— Е, това обяснява всичко.

— И двама от тях липсват — най-голямата, за която аз самият не знаех и най-малкия, който е разбрал кой съм, миналата седмица и е изпратил да доведат останалите.

— Цели седемнайсет?

— За моя най-зла участ.