Джоана Линдзи
Ухажването на века (20)

20

Мелиса смяташе, че прескачането през прозореца на спалнята за твърде нелепо, след като имаш прекрасно стълбище по-надолу по коридора. Но всичко това красноречиво показваше колко объркана се чувства. Искаше й се да обвини него затова, че отново прекара три часа над закуската си, без да я докосне, за втори пореден ден, но днес замайването и беше прераснало в нещо по-лошо.

„По-лошото“ започна, когато Джъстин се появи отново, преди тя да е напуснала малката трапезария, в която сервираха закуската. Изглеждаше така, сякаш току-що е станал от леглото. Личеше си, че е крайно развълнуван.

— Не съм спал, защото цяла нощ мислих. Направи си услуга и отиди на посещение при дамите Бърнет днес. Вземи майка ми със себе си. Не го споменавай на чичо си. И не ме питай защо.

Той не каза нищо повече, завъртя се на пета и излезе от стаята. Мелиса смяташе да тръгне след него, за да получи обяснение, но не можа да го намери никъде. Но тя бе способна да чете между редовете на загадъчното му предложение. Той знаеше нещо, но поради някаква причина не можеше да й каже. Вероятно щеше да разбере, ако отидеше на посещение в семейство Бърнет.

Тя прекара известно време, в упреци към себе си, че изобщо обмисля подобна визита. Меган определено имаше желание да я придружи. Но посещението им в дома на Бърнет не премина, както тя очакваше. За жалост Линкълн не беше у дома, когато пристигнаха, нито се появи, преди да си тръгнат.

При тези обстоятелства Мелиса не разбираше какво става. Но все пак имаше някаква полза от визитата, защото бележката, която получи бе пряк резултат от посещението й.

Едит Бърнет бе пъхнала бележката в ръката й без никакъв коментар, когато никой не ги гледаше. Твърде потайно от нейна страна, но имайки предвид съдържанието на бележката, Мелиса разбираше защо.

Вместо да я покани по подходящ начин, Линкълн искаше да се срещнат насаме късно тази вечер, без придружители. Той я чакаше отвън в момента. В бележката пишеше, че ако е нужно ще чака цяла нощ. Любовна среща ли беше това? Едва ли, те не бяха любовници. И въпреки това, тази бележка намекваше точно това.

Какво трябваше да си помисли? Може би не беше редно да следва инстинктите си. А те и подсказваха да се срещне с него, въпреки всичко, ако не за друго, то поне за да разбере защо е променил решението си да я ухажва по стандартния начин, както тя очакваше.

Никога през живота й не и се бе налагало да се измъква тайно. Чувстваше, че върши нещо крайно нередно. Въпреки това го направи. Излезе като стъпваше на пръсти в коридора, надолу по стълбите, покрай музикалната стая и навън през френските врати. Всеки шум, я караше да спира на място, сърцето й препускаше бясно, а дланите и се потяха. Очакваше иконома всеки момент да изскочи иззад някой ъгъл. Но, не, къщата бе напълно утихнала, с изключение на нейните собствени стъпки.

Навън нощта бе все така ясна, както по-рано вечерта. Веднага забеляза чакащата в сенките карета надолу по улицата минаваща пред къщата. Затича към нея, но не успя да си отговори дали от желание да го види или от страх да не им попречат.

Цялата ситуация беше голямо изпитание и предизвикваше у нея объркани мисли. Ами ако Линкълн не беше в каретата? Или пък не той беше изпратил бележката? Някой друг, някой напълно непознат може да я бе дал на Едит и просто да й е казал, че е от името на Линкълн. Налудничав заговор — с какъв край?

Но човека в каретата, който и да бе той, бе чул приближаването й или я беше наблюдавал. Той излезе от каретата. Сенките обаче не го разкриваха напълно. Беше с правилната височина, правилната форма, но все още не можеше да види ясно лицето му, така че спря на място.

Той чакаше, но изглежда осъзна, че тя няма да се приближи. Скъси разстоянието помежду им, взе ръката й в своята и каза единствено:

— Ела, преди да са ни видели.

След като се увери, че е той можеше да го последва навсякъде. По ирония на съдбата, цялата й нервност отлетя. Вероятно не трябваше. Най-малкото, начина, по който се срещаха беше подозрителен. Но тя бе твърде доверчива. За някой това можеше да бъде недостатък, но не и за нея. Беше сигурна, че има обяснение и очакваше да го чуе.

Каретата бе добре осветена отвътре, а прозорците плътно покрити, за да задържат светлината. Едно почукване по тавана и кочияша потегли бавно, твърде бавно, сякаш знаеше къде отиват.

Линкълн потвърди това, като каза:

— Ще кара наоколо, докато не му кажа друго… не бях сигурен, че ще дойдеш.

Сега Мелиса го огледа целия, което се оказа голяма грешка от нейна страна. Беше толкова хубаво да го види отново, твърде хубаво. Тя потисна порива си да обвие ръце около врата му и да му каже, колко много й е липсвал. Не бяха стигнали толкова надалеч в отношенията си, за да бъде толкова смела. Но странно, чувстваше се, така сякаш бяха.

Във всеки случай, той отново бе близо до нея. Това, което го държеше надалеч, очевидно беше изчезнало… или може би не, имайки предвид странния начин, по който се срещаха. Но каквото и да беше, тя бе сигурна, че могат да го преодолеят. Ако не го вярваше, сега щеше да е опустошена, тъй като той я гледаше по начин, който ясно показваше, че няма да се откаже от нея.

Това беше главната й тревога. И сега, след като изглеждаше, че е била неоснователна, можеше да се успокои. Спокойствието се беше върнало, а с него и шеговитата й природа.

Така, че тя просто се шегуваше, когато каза:

— Така ли ще я караме? Една среща на няколко седмици?

— Не и ако мога да направя нещо по въпроса.

Не беше много обнадеждаващ отговор.

— Не си сигурен? — попита тя и шеговитата нотка изчезна от гласа й.

Вече изглеждаше много сериозен и дори въздъхна.

— Имам да ти казвам доста неща, но повечето от тях не са добри. Но преди да започна, искам да се уверя, че не знаеш, защо спрях да те посещавам.

— Не, изобщо… — отговори тя. — Трябваше ли някой да ми каже?

— Да, поне според мен ти трябваше да си първата, която да научи. И след като предупредих чичо ти Иън тази вечер, беше редно да ти кажат веднага. Със сигурност, преди да се прибереш у дома. Но предполагам, че не ме е взел на сериозно, когато му казах, че ако те не ти дадат обяснение, аз ще го направя.

— Говорил си с Иън тази вечер?

— На вечерята, на която бяхте. Помолиха ме да си тръгна, преди да си ме видяла.

— О, прав си, това не звучи добре. Преднамерено са ме държали неинформирана за… какво?

— Защо спрях да те ухажвам.

— И причината е?

Тя наведе поглед и затаи дъх. Ръката му докосна брадичката й и повдигна лицето й, за да го погледне отново. В очите му се четеше нежност.

— Не беше по мой избор, Мелиса — каза той тихо — Помолиха ме, по-точно ми наредиха да стоя далеч от теб.

— Кой?

— Чичовците ти.

Лицето й се смръщи.

— Имаш предвид Иън?

— Имам предвид всичките ти чичовци.

— Но къде? Как? Докато беше в Шотландия ли?

— Не, те са тук в Лондон, всичките. Още нещо, което не са ти казали.

— Казаха ли ти защо?

— Нямаше нужда да ми казват. Това е заради това, кой съм и кои са те. Защото имаме общо минало, бурно минало.

Тя се намръщи още повече.

— Но Иън първи каза, че никога не е чувал за теб, че единствения Линкълн, за който е чувал е бил хлапето Рос. О, не, ти си той?

— Значи са ти казали за мен?

— Не, имам предвид, да, но само кратка история, за да обяснят, защо трябва да се надявам, че не си същото хлапе.

— Всяка история има две страни. Сигурен съм, че тази, която си чула ме представя в най-лошата ми светлина.

Тя кимна, потрепервайки.

— Знам, защо не искат да ме ухажваш. Те мислят, че си луд.

Той успя да се усмихне.

— Вероятно съм бил тогава.

— Не можаха ли да видят, че вече не си такъв? — попита тя.

— Би ли имало някакво значение за тях? Веднъж щом си създадеш мнение за някого то обикновено не се променя. Аз мисля за тях, че са диваци. Те мислят, че съм луд. Няма средно положение.

— Глупости. Ти си бил дете, когато си ги познавал. Каквото и да си направил тогава, няма вероятност да го направиш сега, нали?

Той не отговори веднага, което беше някак притеснително. Имаше ли нещо повече тогава, освен някаква обикновена случка?

Тя добави несигурно:

— Вероятно трябва да знам подробностите, преди да те моля да потвърдиш или отречеш.

Той и се усмихна нежно.

— Емоции, които толкова рядко идват с гаранции. И спомени, някои от които са толкова неясни и изкривени, че вече не съм сигурен дали са истински или измислени. Но да, дължа ти обяснение.

Той изглеждаше толкова изпълнен със страх, че съчувствието и избуя.

— Не е нужно да говориш за това, ако спомените ти са толкова болезнени.

— Има ли друг начин? — каза той полуусмихнат — Прости ми, това не беше истина. Имам и други спомени, не само лоши, просто лошите преобладават в живота ми. Ако звуча огорчено, това е вероятно, защото наистина съм. Но не говоря само за това, какво се случи с чичовците ти. Те бяха просто началото и първопричината за всичко останало, но се отплесвам.

Въпреки любопитството си, тя се опита да го спре, защото беше очевидно, че не иска да се връща отново към тези спомени.

— Линкълн, това е било толкова отдавна. Нужно ли е да изкарваш отново всичко на повърхността?

— За теб да. Истината е, че никога преди не съм говорил за това с някой друг. Чичо ми Ричард, който ме отгледа, след като дойдох в Англия знае, една част, но не всичко. Вероятно е било грешка да тая всичко в себе си. Но наистина имам нужда да ти разкажа всичко Мелиса. Ако промениш мнението си за мен, ще те разбера.

Страхът обхвана и нея. Ако той мислеше, че тя може да си промени мнението, тогава това, което щеше да й каже, щеше да го покаже в толкова лоша светлина, в каквато го виждаха и чичовците й. Но нещо, което се бе случило толкова отдавна, наистина ли можеше да влияе на настоящето? Тя силно се надяваше да не е така, но не можеше да знае, преди да го чуе. Така да бъде.