Джоана Линдзи
Ухажването на века (6)

6

Линкълн знаеше, че няма да е лесно да седне на една маса с майка си. Бе пропуснал вечерята предния ден, със слабото извинение, че е изтощен, а закуската обикновено пропускаше, тъй като не обичаше да става рано. Но обяда нямаше как да бъде избегнат и той се чувстваше точно толкова неловко, колкото бе предположил, че ще бъде. Дори и в присъствието на леля му и братовчедката му, които поддържаха разговора, липсата на каквото и да е участие от негова страна бе ярко забележима. Толкова бе разсеян, че дори не бе усетил, че не ги слуша докато братовчедката Едит, която рядко повишаваше тон почти извика:

— Линкълн! Какво ти става?

— Извинявай?

— Попитах те три пъти — сопна се тя — Ще ме заведеш ли да пояздим този следобед? Това е първото ми посещение в Шотландия, все пак. Бих искала да видя малко повече, отколкото гледката, която ми предложи пътя до тук.

— Съжалявам, Еди. Просто вчера срещнах един човек, който завладя ума ми.

— Момиче, надявам се — добави Хенриет.

— Всъщност да.

Леля му се усмихна доволно, очевидно извадила си собствени заключения.

— Прекрасно! Ще е много добре, ако си намериш съпруга, преди да започне сезона. Точно така, няма смисъл да се чака и на нас ще ни е още по-лесно да направим приготовленията за сватбата, докато ти придружаваш Едит на всички балове и вечеринки.

Той за малко да извърти очи при тези думи.

— Все още не знам абсолютно нищо за нея, освен името й. Днес я срещнах случайно, лельо.

— Когато мъж се разсее дотолкова, че слуха му да се повреди като твоя, той вече мисли за женитба — настоя Хенриет.

Линкълн се изчерви, но не защото бе спомената думата „сватба“. Това изобщо не занимаваше мислите му. Той знаеше, че иска Мелиса Макгрегър в живота си и то завинаги. Всяка представа за кратка авантюра с нея по време на престоя му тук го караше да роптае вътрешно. „Кратка“ никога нямаше да е достатъчно предвид желанието, което изпитваше. Само една продължителна връзка би задоволила чувствата, които тя бе събудила.

Мислите за нея го бяха държали буден през половината от нощта и точно преди да заспи си мислеше да й купи къща в Англия и да я задържи като своя любовница. Но се чудеше как да повдигне въпроса пред нея. Нямаше навика да издържа любовници. До сега не беше срещал жена, която да пожелае толкова, че да я иска само за себе си.

Но защо по дяволите да не се ожени за нея вместо това? Какво като той има титла, а тя не? И все пак беше доста самонадеяно да мисли, че тя ще се съгласи. Предполагаше се, че трябва да я попита, преди със сигурност да реши, че тя ще приеме.

— Е, коя е тя и кога ще се срещнем с нея? — поиска да узнае Едит.

— Тя е Макгрегър от Крегора. Не съм съвсем сигурен, къде е това. Мисля, че няколко Макгрегър живееха в стар замък на няколко часа оттук.

— Крегора е името на замъка — обясни Елеанор с несигурен тон, сякаш се колебаеше дали да сподели това, което знае или не.

На върха на езика му беше да я пита, дали познава Мелиса, но се въздържа. Колкото и нетърпелив да беше да научи всичко за момичето, той предпочиташе да го чуе от всеки друг, освен от майка си.

— Ще яздя в тази посока днес следобед, ако искаш да се присъединиш към мен, Еди.

— Два часа докато стигнеш дотам и два часа на обратно? Това е малко повече, отколкото си мислех, имайки предвид, че още ме боли всичко от четиридневното пътуване с каретата. Утре може би — ако можеш да чакаш толкова дълго — добави тя с усмивка.

Той не можеше и изражението му сигурно го бе показало достатъчно ясно, защото Едит се разсмя и добави:

— Много добре, наистина не искам да стоя толкова дълго на седлото, без значение колко съм си починала преди това. Една малка обиколка из околността утре ще ми бъде напълно достатъчна.

— Ако ще яздите утре, може и аз да се присъединя към вас — каза Хенриет — Имаш ли достатъчно коне за всички ни, Елеанор?

— Не, имаме само няколко впрегатни коня, тъй като аз не яздя вече, но ще осигуря няколко подходящи за утре.

— Прекрасно. Очаквам го с нетърпение!

Разговорът пое в друга посока и Линкълн пак се умълча. Беше благодарен, че майка му отново се бе отказала да го заговори директно. Тя опита вече няколко пъти, но явно не се осмеляваше.

Какво очакваше от него, покана ли? Вероятно заради това щеше да си отиде от тук без нищо да се е променило. Беше се надявал, че ще остави горчивината зад гърба си, но не бе предвидил, негодуванието, което щеше да го обземе като я види отново тук, в дома, където се бе отказала от него.

Знаеше, че е купила наела или заела специално за него прекрасният жребец, толкова подходящ за добър ездач като него. Беше помислила за това, още преди той да пристигне. Освен това изпрати един слуга, преди да тръгне след обяда, за да го насочи към замъка Крегора и да не му се налага да разпитва за пътя.

Вероятно за пореден път се опитваше да избегне пренебрежителният му поглед, след като се бе отнесъл с такава неблагодарност към думите й в трапезарията. И въпреки всичко тя знаеше, че той има нужда от помощ и се бе погрижила да я получи.

Постъпка, която всяка майка би извършила, без да я молят за това. — Господи, искаше му се да не го бе правила. Твърде късно беше. Имаше деветнадесет години да му даде това, от което наистина бе имал нужда, но тя никога не направи и най-малък опит. Да, той правеше всичко възможно, за да я отбягва, дори не отговаряше на писмата й. Но ако тя наистина държеше на него щеше да го намери. Можеше да открие път към сърцето му, и да го върне у дома.