Джоана Линдзи
Ухажването на века (32)

32

— Ядосана е — Иън шести предупреди братята си, преди да влязат в трапезарията, където Макгрегър и Сейнт Джеймс вече се бяха събрали. — Бих казал, че пристигна ядосана. Което означава, че и Лаклан вероятно не е в добро настроение.

Уилям, който влезе пръв през вратата и забеляза благоприятната атмосфера в стаята, прошепна зад себе си:

— На мен Кимбър ми изглежда в добро настроение.

Чарлз, следващия, който премина през вратата прошепна:

— Бузите й са порозовели, а ние знаем, какво значи това.

— Пипнала е настинка? — каза Нийл.

— Не, глупако, вероятно е правила любов, преди да слезе на вечеря. Благословен да е Лаклан, не би могъл да избере по-подходящ момент.

Стаята утихна, когато всички влязоха през вратата. Херцогинята се изправи, за да ги поздрави. Сега, след като ги познаваше, когато ги предупреди не се шегуваше:

— Никакви спорове, преди да сме приключили с десерта.

Това предизвика няколко изчервявания. Кимбърли все още не казваше нищо, а само ги гледаше. Очите й подминаха Дугъл и веднага след това се върнаха на него.

Първите думи, които излязоха от устата й не бяха поздрав.

— Какво по дяволите си сторил с горкия си нос, Дуги?

— Линкълн отново му го размаза — отговори Нийл.

— Отново?

— Е, ще преминем на това след десерта — каза Калъм, хвърляйки смутен поглед към Херцогинята.

— А твоето око, Малкълм? И него ли размаза? — попита Кимбърли.

— Както изглежда — измърмори Малкълм.

— И теб ли, Уилям?

Изчервяването беше достатъчно красноречиво. Тогава Лаклан избухна в смях, което накара шестнадесет навъсени погледа да сменят посоката си.

Той игнорира злобните погледи, както правеше обикновено.

— Впечатлен съм.

Лаклан разгледа останалите, докато заемаха местата си. Имаше четирима с насинени очи, а Джейми дори с две. Няколко други имаха сцепени устни и натъртвания по лицата.

— Много съм впечатлен — продължи Лаклан. — Не бих искал дъщеря ми да се омъжи за човек, който не би могъл да я защити и си подмокря бричовете, ако го погледна лошо. Но определено за мен е плюс, че той не се страхува и от Макферсън.

— Изобщо не се страхува, а и би било твърде глупаво — отбеляза Адам.

Лаклан кимна замислено.

— Да, но вие уважавате първото и сте подозрителни относно второто, така че все пак съм впечатлен. Вероятно и вие сте впечатлени, въпреки че едва ли ще си го признаете.

Тишина. Лаклан отново се засмя, но завърши с покашляне, когато забеляза, че трите жени му се мръщят.

— От уважение към нашата домакиня, ще обсъдим прекрасните блюда, ужасната пренаселеност на града и крайно лошото състояние на пътищата до тук.

— Трябва ли? — каза Херцога сухо. — Тъкмо бе започнало да става интересно.

Мегън отговори със сладка усмивка, предназначена за съпруга й:

— Ако не стоеше на другия край на масата, Девлин, щеше да трепериш. Припомни си, колко остри са носовете на новите ми обувки.

Той потрепери така или иначе. Останалите на масата взеха да се отпускат. Слугите започнаха да пристигат с първите блюда. И ако трите теми на Лаклан не бяха обсъждани по време на дългата прекрасна вечеря, то никой не спомена повече и Линкълн Бърнет.

Все пак, след като десертите бяха сервирани, Девлин се изправи и обяви:

— Съпругата ми ми напомни и то без думи, в което е доста добра, че не искам да се намесвам в нещо, което по същество е семеен въпрос. Така че, ако ни извините, Мегън и аз имаме доста да наваксваме след продължителното ми отсъствие.

Няколко от чичовците, погледнаха Мелиса, очаквайки тя да вземе пример и също да излезе, но тя кръстоса ръце и заяви упорито:

— Аз оставам. Чула съм всичко, така че няма да ви преча. Вие няма да ме засрамвате, като говорите за мен, а аз ще се опитвам да не ви прекъсвам, което е достатъчно лесно, след като така или иначе не говоря с никой от вас. Чух също и другата страна, но ще оставя Линкълн сам да я сподели. Мисля си обаче, че чичо Дуги трябва да направи едно признание, за нещо, което ще се разбере така или иначе щом Линкълн говори с баща ми.

Това разбира се, накара всички да обърнат глави към Дугъл, който изглеждаше някак объркан.

— Какво признание?

Мелиса въздъхна.

— Е, когато чуеш чичо Иън, който предполагам, че ще съобщи лошите новини и след като даде своето обяснение за това, което се е случило, ще разбереш, какво трябва да се добави. Няма да кажа нищо повече.

Тя приключи, взирайки се в Иън първи, който схвана намека и се обърна към сестра си и зет си.

— Първо, направихме няколко грешки, когато разбрахме, кой ухажва Мели и дойдохме в Лондон, за да прекратим това. Предупредихме Линк да стои далеч от нея, и за да бъдем честни към него, той го правеше, докато не разбра, че сме пропуснали да я уведомим, за този разговор.

— А защо не й казахте, след като тя е била тази, която са ухажвали? — попита Кимбърли.

— Имаше две добри причини, поне ние смятахме тогава, че са такива. Не предполагахме, че вече толкова се е увлякла по него, че да не може лесно да го забрави и да намери някой друг. Не искахме да й казваме мръсните детайли, защо трябва да го направи. Но Линк й каза всичко.

— Значи за това е била разстроена?

— Не, това го преживя. Както и да е, тя каза, че ще изчака твоето решение и дотогава няма да се вижда с него. Но аз направих грешката да не уведомя братята си навреме за решението й. Половината от тях взели нещата в свои ръце и решили да се отърват от Линкълн, тъй като той очевидно не се бе подчинил на заповедта ни.

— Как да се отърват? — попита Лаклан със сурово изражение.

Иън обясни за пътуването до Китай и преди Лаклан да избухне заради това, както изглеждаше, че ще стане, бързо допълни, че Линкълн е успял да се върне в Лондон.

— Изпратих ви писмото, преди да разберем, че се е върнал, когато Мелиса бе толкова разстроена, че се бе заключила в стаята си и не говореше с никой.

Кимбърли изгледа навъсено брат си.

— Можеш ли да я виниш?

— Не, всичко беше една голяма грешка. Както и да е, преди да си се отрекла от тях, припомни си, че според тях Линкълн не ни бе зачел. Той щеше да продължи да ухажва Мели, въпреки, че го предупредихме. Не са знаели, че беше постигнат компромис. Сметнали са, че да го изведат от страната е по-добре, отколкото да го пребият до неузнаваемост. Искали са да постъпят цивилизовано и да избегнат насилие.

— Като гледам някои от вас, насилието определено е било избегнато — каза Лаклан сухо.

— След като Линк се върна в града, направи опит да ни накара да си заминем — каза Иън първи, обяснявайки натъртванията. — Не се получи.

— Мислеше, че ако победи всички ни, въпроса ще бъде решен — добави Адам.

Чарлз изсумтя.

— Сякаш един бой може да ни накара да се откажем да защитаваме някой от нашите.

— Искал е да се бие с всички ви? — попита Лаклан невярващо.

— Не беше толкова нелепо хрумване, както си мислехме отначало — призна Иън първи — Той почти го постигна. С малко повече късмет от негова страна, можеше и да успее.

— Това, което беше лудост, — добави Иън трети — беше, че се раздаде и пострада, без основателна причина. Каза, че не е било за отмъщение заради пътешествието с кораба. Било заради Мели и за да ни накара да спрем да се месим в ухажването му. Но ние го уверихме, че ще оставим въпроса на теб и ти ще пристигнеш скоро. Така че нямаше смисъл да се бие с нас. Това беше наистина налудничаво от негова страна.

Мелиса понечи да отвори уста, но я затвори и замълча. Иън първи забеляза и й се усмихна.

— Няма нужда да си държиш езика зад зъбите, Мели, само защото си казала, че ще го направиш. Ако се сещаш за причина, поради която Линк би настоявал да се бие с нас, след като нямаше нужда, ще се радваме да я чуем.

Чарлс добави:

— Той го отрече, но отмъщението е единствения разумен мотив.

Мелиса поклати глава.

— Той няма причина да лъже за това. Имал е право на възмездие. Вие сте го очаквали. Но той е отказал да го потърси. Това говори много за него. И вероятно не е било нищо повече от това, че вие още веднъж се опитвате да го държите далеч от нещо, което наистина иска. Само че, този път е бил по-способен да се справи с това, отколкото преди деветнайсет години.

— Значи мислиш, че е било само демонстрация? Да ни покаже, че сега е мъж, който е сериозен противник?

— Нека вместо това да попитам, какво ви кара да мислите, че можете да дойдете в града, да го заплашите и да вярвате, че той просто ще се отдръпне и ще забрави за мен? Че няма да се бори за мен? Защото вие сте шестнадесет, а той един? Това че в началото е стоял настрана е било само защото е мислел, че имате право да взимате решения и аз смирено ще им се подчинявам. Е, вие сте мои чичовци и аз ви обичам и дори може отново да говоря с вас някой ден, но нямате право да взимате решения за живота ми вместо мен. И вероятно, той ви е показвал, че нямате право да определяте и неговия живот.

Имаше няколко виновни погледа, но никой не заговори, за да каже, че са сгрешили с първоначалните си намерения.

Всички до един се чувстваха невинни относно позицията си срещу Линкълн.

— Преди да сте ме объркали още повече с всичко това, — каза Лаклан нетърпеливо — не мислите ли, че е време да ми кажете, за какво става въпрос?