Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (9)

Осма глава

Натрапчивият ритъм на старинна индийска рага изпълваше горещия, застоял въздух в апартамента на Мавритания. Самият Мавритания седеше с кръстосани крака в средата на застлания с меки килими под и се полюшваше напред-назад под звуците на музиката, затворил очи, почти изпаднал в транс. На устните му играеше блажена усмивка.

Той не видя, а по-скоро усети неодобрителния поглед на току-що влезлия в стаята Абу Ауда.

— Привет — поздрави на арабски Мавритания своя лейтенант, без да променя позата си и почти без да отваря очи. — Абу Ауда, бъди снизходителен към моите малки слабости. Класическата индийска рага е част от богатата култура на Изтока и е възникнала много преди жалките опити на европейците да създадат стойностна музика. Аз лично се гордея с този факт и вярвам, че Аллах е великодушен и ще ми прости тази проява на нескромност.

Абу Ауда сбърчи страдалчески лице.

— Не разбирам как може да наричате това музика…

Великанът беше все още с дългата си, поръбена със злато роба, която беше носил в таксито при срещата си с капитан Бонард, но тя вече не изглеждаше снежнобяла, а по-скоро пепелява от мръсотията на Париж и полите й бяха изкаляни от бурята навън. Нито една от жените на Абу Ауда не беше дошла с него в Париж и се налагаше той сам да се погрижи за тоалета си. Той отметна назад краищата на своята кафия и откри черното си продълговато лице с изпъкнала брадичка и плътни, твърдо стиснати устни.

— В настроение ли сте да изслушате доклада ми или…

Мавритания се засмя и отвори очи.

— … или ще продължите с празното си занимание?

— Не разполагам с излишно време — отвърна Абу Ауда, който остана съвършено сериозен.

— В такъв случай да не губим повече ценното ти време… — В очите на Мавритания проблясваха игриви пламъчета, но някъде дълбоко под повърхността се мярна нещо, което предупреждаваше събеседника да не се подвежда по добродушното му изражение и да не злоупотребява с търпението му.

— Моят човек в института „Пастьор“ ме уведоми, че Смит е ходил там. Срещнал се е с доктор Майкъл Кърнс, очевидно негов стар познат, и са провели доста дълъг разговор, от който, за съжаление, моят човек е чул само част. Ставало е въпрос за доктор Целербах. След като напуснал института, Смит изпил чаша бира в едно бистро и взел метрото. Тук, уви, оня некадърник го изгубил.

— Изгубил го?

— Ами да! Според него Смит се мотаел привидно безцелно, зазяпал се във витрината на някаква книжарница, но не влязъл вътре и изведнъж се разбързал — хлътнал в един от входовете на метрото и се загубил в навалицата.

— Значи така… Изведнъж — и хоп! — загубил се… Виж ти, виж ти… Да не би да е усетил, че има „опашка“?

Зеленикавите очи се присвиха.

— Възможно е. Щяхме да знаем повече, ако оня идиот не го беше оставил да му се изплъзне под носа…

— Това вече го разбрах. Има ли друго?

— Тази вечер Смит беше засечен отново. Отишъл при дъщерята на Шамборд, която също наблюдаваме. Останал в апартамента й петнайсетина минути, след което слезли с асансьора заедно. Долу при входа четирима нападатели причаквали момичето. Професионалисти от класа, не може да се отрече! Не като някои… Успели да елиминират временно Смит и да отвлекат дъщерята на Шамборд. Когато Смит отново дошъл на себе си, било прекалено късно. Застрелял единия от похитителите, но останалите избягали с черен микробус заедно с момичето. Смит претърсил убития, прибрал пистолета му и офейкал малко преди да дойде полицията. Хванал такси пред близкия хотел и слязъл на „Шанз-Елизе“. Оттам следите му отново се губят.

Абу Ауда въздъхна, но Мавритания поклати глава почти със задоволство.

— Да… това само доказва подозренията ми, че Смит е повече от онова, за което се представя. Не иска да се замесва с полицията, усеща кога е следен и успява да се изплъзне, при нападение действа хладнокръвно и доста професионално…

— Добре, очевидно е служил в армията и има добра военна подготовка. Това само по себе си не означава, че е изпратен със специална мисия. Изобщо, поне за момента, Смит е най-малката ни грижа. Ами момичето, дъщерята на Шамборд? Не трябваше ли да предвидим, че нещо подобно може да се случи, и да го предотвратим? И най-после, откъде се взеха онези четиримата? С шофьора петима. Кой може да ги е изпратил? Прекалено добре са обучени, което ме притеснява…

Мавритания се подсмихна.

— Имам добра новина за теб. Това са наши хора. Радвам се, че си оценил уменията им. Добре съм постъпил, като съм се спрял на тях, нали?

Абу Ауда се намръщи.

— Без да ми кажеш…

— А трябваше ли? Планината не казва всичко на вятъра.

— Но дори и планината може да бъде унищожена от стихиите — отвърна му Абу Ауда в същия тон.

— Успокой се, Абу Ауда. Това не е проява на незачитане. Познаваме се не от вчера и мисля, че съм показал, че изключително много те ценя. Двамата, рамо до рамо, ще утвърдим пред света волята на Аллах и ще вкусим плодовете на победата. Не ти казах какво се подготвя, защото знаех, че ще искаш да участваш в акцията, а аз имах нужда от теб тук, до мен.

— Вероятно си прав — отвърна Абу Ауда, все още доста мрачен.

— Разбира се, че съм прав. Но остави това. Да се върнем на американеца, Джон Смит. Ако капитан Бонард не греши, този човек работи за нечии секретни служби, но за чии?

— Възможно ли е нашите нови съюзници да са го изпратили? За да се подсигурят? Честно казано, много-много им нямам вяра…

— Защо ли не съм изненадан. Та ти нямаш вяра на жените си, на кучето си, дори на родната си баба — усмихна се Мавритания. Той отново затвори за миг очи, заслушан в ритъма на рагата. — Но всъщност имаш право — трябва да се внимава. Предателството никога не е изключено. Човек винаги трябва да има едно наум, нали, лукави пустиннико?

— Има и още нещо — продължи делово Абу Ауда. — Човекът, поставен да наблюдава института „Пастьор“, има чувството, че някой… някаква жена наблюдава не само Смит, но и него. Жената е тъмнокоса, сравнително млада, но непривлекателна и безвкусно облечена.

Мавритания се намръщи.

— Наблюдава и нашия човек?! И той няма представа каква е тази жена?

— Абсолютно никаква.

Мавритания се изправи.

— Напускаме Париж.

Абу Ауда го погледна изненадано.

— Без да сме научили нещо повече за Смит и за онази жена?

— Разбира се, ще следим нещата, но е дошъл моментът да се изтеглим. Както казват, да „прегрупираме силите си“.

Абу Ауда за пръв път се усмихна и разкри искрящо белите си зъби.

— Звучиш ми като истински пълководец. Май си понаучил нещо през всичките тези години…

— Това комплимент ли беше, Абу? — ухили се Мавритания. — Голяма чест е за мен да го чуя от устата ти. Колкото до Смит, не се безпокой. Ще възложа на хора да се заемат с него. А ти се свържи с нашите приятели в Париж и им кажи, че тук е станало твърде… пренаселено и се налага да сменим позициите си. Освен това трябва спешно да набележим следващите си ходове.

Гигантът кимна по войнишки и последва дребничкия терорист, който излезе от стаята, стъпвайки леко и безшумно като котка.

Фолсъм, Калифорния

Атаката започна в шест вечерта в централата на Калифорнийския независим системен оператор (КалНСО), разположена в градчето Фолсъм, източно от Сакраменто. КалНСО беше важно звено от системата на електрозахранването в страната и стратегически пункт при разпределението на електричеството из цяла Калифорния. Въпреки че беше едва месец май, калифорнийци вече започваха да се безпокоят, че през лятото пак може да се стигне до режим на тока.

Тим Милович, един от операторите, се вгледа в показателите на големия брояч и едва не подскочи.

— Велики Боже…

— Какво има? — попита го Бетси Тедеско.

— Цифрите се въртят като обезумели! Само погледни! Всичко ще отиде по дяволите! Повикай Хари!

Арлингтън, Вирджиния

Групата елитни компютърни специалисти на ФБР беше вдигната по тревога и успя да установи, че електрическият срив е дело на неизвестни хакери. Сега събрани в секретната база край река Потомак, те се опитваха да предотвратят изваждането от строя на цялата система на електрозахранването в Калифорния. Но усилията им се оказаха напразни. Беше твърде късно.

Хакерът, който и да беше той, беше съставил сложен софтуер, който му позволяваше да премине безнаказано защитните програми и му осигуряваше достъп до самата система за енергийно захранване. Беше се промъкнал покрай алармените предпазни инсталации, без да ги задейства, и беше успял да се добере до най-секретните пунктове на системата. След което беше извадил от строя един след друг енергийните доставчици, тъй като компютрите на КалНСО бяха свързани в мрежа, отговаряща за снабдяването с електроенергия на целия щат. А калифорнийската система от своя страна беше свързана с разпределителната мрежа на Западните щати. Хакерът се прехвърляше от система на система с феноменална скорост. Направо не беше за вярване, ако не се извършваше пред очите на най-опитните кибернетици и въпреки отчаяните им усилия да попречат на катастрофата.

В един момент лампите, печките, климатиците, нагревателите, компютрите и касовите апарати, болничните монитори и животоспасяващите уреди излязоха от строя, тъй като електрозахранването в Сиатъл, Сан Франциско, Лос Анджелис, Сан Диего и Денвър беше отрязано.

В околностите на Рино, Невада

Старият поочукан крайслер на Рики Хитоми кънтеше от крясъците и смеховете на петимата приятели, докато се носеше в нощта по междуселския път. Събраха се в дома на гаджето му Джанис Боротра, изпушиха малко трева в плевнята и се натовариха в таратайката на Рики. Сега се бяха отправили към дома на Джъстин Харли да си продължат купона. Оставаше им още само седмица до завършването на гимназията и това трябваше да се отпразнува.

Веселието беше достигнало връхната си точка и замаяни от тревата, изобщо не забелязаха задаващия се товарен влак в далечината. Нито им направи впечатление, че семафорът не свети, а бариерата е все още вдигната. Когато Джанис най-после чу отчаяната свирка на локомотива и писъка на спирачки, вече беше късно.

Автомобилът изскочи на релсите и влакът го помете, а после влачи цяла миля купчината ламарина и смазаните до неузнаваемост тела.

Арлингтън, Вирджиния

Кибернетиците в секретния пункт на ФБР на река Потомак бяха обхванати от паника. Само преди десетилетие телефонните служби, електроснабдяването и централите за бедствия и аварии функционираха отделно и независимо едни от други. Ако някой хакер случайно успееше да се вмъкне в една от системите, той би могъл да причини големи поражения, но нямаше начин автоматично да се прехвърли и в останалите системи.

Сега с напредъка на високите технологии и повсеместната компютъризация нещата не стояха така. Съществуваха стотици фирми за електроснабдяване и производство на електроенергия, но всички те бяха свързани в глобална мрежа заедно с многобройните телефонни централи. Тази единна, непрекъснато разрастваща се система функционираше на принципа на Интернет и осигуряваше директни връзки, което освен огромно предимство можеше да се окаже и недостатък, защото даваше възможност на някой достатъчно добър хакер да прониква безпрепятствено от една система в друга.

А този хакер явно беше добър, защото вилнееше из системите с такава скорост, че експертите на ФБР можеха само да гледат безпомощно как си разиграва коня. Кодовете биваха разблокирани почти мълниеносно, защитните системи хвърчаха във въздуха и пораженията бяха такива, че случващото се все повече заприличваше на зловещ кошмар.

С тази разлика, че катастрофата имаше съвсем реални измерения, а най-страшното беше, че техните контраатаки като че ли все повече активираха кода за достъп на хакера. Колкото повече се опитваха да му попречат, толкова по-бърз и ловък ставаше той. Беше абсурдно, беше… ужасяващо. Никога досега не бяха виждали нещо подобно. Машина, която усъвършенства ходовете си непрекъснато, с бързина, изпреварваща човешката мисъл.

Денвър, Колорадо

Каролин Хелмс, основател на една от водещите козметични фирми на Запада, „Кожено седло“, празнуваше четиридесет и втория си рожден ден в отбрана компания в своето ателие под покрива на двайсететажния гигант „Аспен“. За празничния повод беше поканила стари приятели и бизнес партньори, съдружниците си, с помощта на които ръководеше своята империя и щеше да я изведе до нови върхове. Шампанското се лееше като река. В мига, в който Джордж Харви, дългогодишен изпълнителен директор на компанията и пръв приятел на Каролин, вдигаше поредния тост в нейна чест, тя изведнъж изохка, хвана се за сърцето и се свлече на земята. Джордж коленичи над нея, а Хети Сайкс, ковчежник на компанията, набра 911.

Екипът за спешна помощ пристигна след четири минути. Но точно когато влизаха в сградата, токът угасна. Аварията явно беше засегнала целия квартал, защото всичко изведнъж потъна в мрак. Опипом се добраха до стълбите и изкачиха двайсетте етажа почти на бегом.

Но когато стигнаха горе, Каролин Хелмс вече беше мъртва.

Арлингтън, Вирджиния

В секретната компютърна централа на ФБР тревожно звъняха телефони.

От Лос Анджелис:

— Какво, по дяволите, става?!

От Чикаго:

— Нищо ли не можете да направите?!

От Детройт:

— Опитайте се да разберете кой стои зад всичко това! Ако не овладеете положението, ние сме следващите.

Един от екипа на ФБР изведнъж се провикна:

— Мисля, че успях да го засека! Атаката е дошла от сървър в Санта Клара, Калифорния! Опитвам се да го проследя.

Планините Битърут, на границата между Монтана и Айдахо

Самолетът „Чесна“, натоварен с ловци, плавно се приземи на малкото летище, зави и се насочи към осветената туристическа хижа, където щяха да се подкрепят с бърбън и горещо кафе. Днешният улов беше добър и ловците бъбреха оживено, показваха си един на друг трофеите, разменяха си шеги и закачки.

Пилотът изведнъж изруга:

— Какво, по дяволите…

Светлините угаснаха и стана тъмно като в рог. Смеховете и разговорите секнаха. И тогава в последния миг забелязаха приземяващия се малък пайпър. Пилотът му, местен жител, се беше отклонил от курса и сега пайпърът идваше право срещу тях. Чесната се опита да избегне сблъсъка, но пайпърът беше набрал скорост.

При удара и двата самолета избухнаха в пламъци. Оцелели нямаше.

Арлингтън, Вирджиния

Една дузина компютърни специалисти на ФБР си блъскаха главите над атаката срещу КалНСО и се опитваха да открият някакви следи от дръзкия хакер. Най-добрите кибераналитици се взираха в екраните на своите свръхмодерни компютри с надеждата да съзрат „отпечатъците“, които всеки хакер оставя след себе си. Такива нямаше.

В разгара на напразните им усилия електрозахранването на територията на Западните щати изведнъж беше възстановено като с магическа пръчка.

Разнесоха се плахи въздишки на облекчение.

Експертите още примигваха невярващо, когато ръководителят на киберекипа изведнъж изрева:

— По дяволите! Оня тип се е вмъкнал в системата на телекомуникациите!

Париж, Франция

Сряда, седми май

Остро иззвъняване изтръгна Смит от съня. Той измъкна револвера си изпод възглавницата и седна в леглото като навит на пружина. Озърна се. Стаята тънеше в мрак и различи само неясни очертания. Къде беше? Зад стъклата ритмично почукваше дъждът.

Звъненето не спираше. Идваше от клетъчния телефон на нощното му шкафче.

— По дяволите… — промърмори и се пресегна за телефона.

Лека-полека всичко си идваше на мястото — беше в Париж, в една хотелска стая, недалеч от булевард „Сен Жермен“, а по това време можеше да звъни само…

— … мислех, че поне ще ме оставиш да поспя… — каза с още дрезгав от съня глас.

— Хайде, хайде, да не си на почивка — за разлика от него Фред Клайн звучеше доста бодро. Така поне му се стори в първия миг, но после долови напрежението в гласа му! — Новините не са добри, Джон. По всичко личи, че инцидентът на остров Диего Гарсия не е бил в резултат на атмосферно смущение. Имаме аналогичен случай.

— Така ли? — трепна Смит, окончателно разсънен. — Какво е станало?! Кога?

— Нещата още не са приключили. — И Клайн набързо го запозна със събитията, разиграли се след повсеместното преустановяване на електрозахранването в Западните щати. — Петима младежи са загинали в Невада при сблъсък на автомобила им с товарен влак. Забелязали го в последния момент, а бариерата не била спусната. Затрупан съм от подобни съобщения за пътнотранспортни инциденти и смъртни случаи в резултат на аварията. А със сигурност ще има и още…

— От ФБР не са ли успели да проследят хакера?

— Ударили са на камък. Имат насреща си компютър, който действа светкавично бързо и като че ли непрекъснато набира мощ.

Джон прехапа устни.

— Това е само молекулярният компютър. Освен това е в ръцете на някой, който си разбира от работата. Проверете за изчезнали хакери. Нека се включат и останалите агенции.

— Вече се разпоредих за това.

— А какво стана с информацията, за която те помолих? Има ли нещо интересно около Шамборд и дъщеря му?

— Доколкото мога да преценя, по-скоро не.

— Все пак, ако вече разполагаш с биографиите им, ще те помоля да ме запознаеш с тях поне в най-общи линии. Току-виж нещо ти е убягнало от вниманието…

— Добре. Започвам. Шамборд е роден в Париж. Баща му е бил френски офицер, убит при обсадата на Диен Биен Фу. Майка му, алжирка по произход, го е отгледала сама. От най-ранна възраст проявявал забележителни способности в областта на математиката и химията и е печелил стипендии за най-добрите френски училища. Защитил докторат в Калифорнийския технологичен институт, а след това — дисертация при най-добрия генетик на Станфорд и още една — в института „Пастьор“. Работил е в изследователските центрове на Токио, Прага, Мароко и Кайро, но преди десет години се е завърнал в Париж, в института „Пастьор“. Като дете е бил възпитаван от майка си в нормите на мюсюлманската религия, но може да се каже, че е по-скоро атеист. Хобитата му са разнообразни — от колекциониране на малцово шотландско уиски до разходки сред природата и игра на рулетка и покер. Прекалено светски интереси за последовател на исляма, нали? Е, какво ще кажеш?

Смит се замисли.

— От всичко това следва, че Шамборд обича риска в определени граници. Целеустремен е, но не се лишава от някои дребни удоволствия. Има търсещ, доста неспокоен дух и като че ли, за разлика от повечето си колеги, няма слабост към уседналия живот. Доверява се на преценките си и явно не страда от нерешителност. Определено не е книжен червей, нито кон с капаци. Дотук — нищо изненадващо. А дъщерята? Сходен тип ли е?

— Единствено дете, израснала е много близо до баща си, особено след смъртта на майката. Отначало тръгнала по неговите стъпки, но се отказала от академична кариера, тъй като прекалено много обичала сцената. Учила е в Париж, Лондон и Ню Йорк и е работила в провинциални френски театри, докато най-после успяла да пробие на парижка сцена. Определено може да се каже, че двамата са сходни типове, въпреки че дъщерята е поела по свой път. Не е омъжена, не е била сгодена, въпреки че е имала своите романи. Привлекателна жена е и очевидно не страда от липса на ухажори, но обичала да казва: „Прекалено съм отдадена на работата си, за да мога да посветя достатъчно време на някой мъж извън театъра, а мъжете актьори са прекалено вятърничави и егоистични, каквато всъщност, предполагам, съм и самата аз.“ Проявява типичните за Шамборд трезва преценка и чувство за самоирония.

Смит се усмихна. Клайн беше пословичен със своята деликатност, когато говореше за личния живот на някого, бил той и наблюдаван обект. Разбира се, успяваше да се добере до желаната информация и не се свенеше дори да изпрати някоя агентка в ролята на съблазнителка, когато обстоятелствата го налагаха, но по отношение на коментара беше сдържан и пределно лаконичен. Не беше от хората, на които пикантните подробности доставят удоволствие.

— Всичко това съвпада с моята преценка за нея — отбеляза Смит. — Не разбирам само защо е било необходимо да я отвличат. Не смятам, че е в състояние да работи с молекулярен компютър, след като не е била в течение на работата на баща си и от години не се е занимавала с научни изследвания.

— Не съм сигурен, че… — започна Клайн, но връзката изведнъж прекъсна.

— Шефе? Какво стана? — извика Смит в слушалката, но на другия край цареше гробно мълчание. — Шефе! Чуваш ли ме?

Нямаше никакъв сигнал, нито дори глухо бръмчене, нищо. Смит провери батерията — всичко беше наред. Странно. Изключи телефона и се опита той да набере. Не успя. Връзката беше пропаднала. Какво ставаше? Телефоните на Първи секретен бяха защитени от интервенции, допълнително подсигурени срещу аварии от всякакъв характер. Това просто не можеше да се случи. Но ето че се беше случило. Опита се да набере няколко други телефонни номера — все така безрезултатно.

Най-после включи лаптопа си и пусна възможно най-безобидния имейл: „Рязко влошаване на времето. Силните гръмотевици ми пречат да те чуя. Как е времето там?“

Докато изчакваше отговора, закрачи напред-назад, отиде до прозореца и го отвори широко. В стаята нахлу свежата прохлада на утрото. Измитите от дъжда улици се събуждаха за новия ден. Облаците се бяха разнесли и небето беше ясно, като озарено изотвътре. Искаше му се да се наслади докрай на това усещане за чистота и прохлада, да се полюбува на гледката на пробуждащия се град и да загърби мрачните мисли, но го чакаха куп задачи. Въздъхна, загърна се с халата, мушна револвера в джоба си и седна отново пред компютъра. „Грешка“, гласеше безстрастното съобщение на екрана. Сървърът отказваше. По дяволите.

Очевидно го чакаше тежък ден. Поклати глава, притеснен не на шега, и отново занатиска бутоните на клетъчния телефон. Нищо. Облегна се назад, опитвайки се да не изпада в паника.

Първо Диего Гарсия.

После електрозахранването в Западните щати.

А сега и това.

Свръхсекретната, свръхзащитена безжична комуникационна система на американската армия беше извън строя. Защо?

И какво ли още щеше да последва?

Дали наистина някой изпробваше ДНК компютъра на Шамборд?

Или някой невероятно добър хакер създаваше проблеми с най-обикновен силиконов компютър?

Молеше се да е второто.

Но в случай, че си имаше работа с хора, в чиито ръце беше молекулярният компютър на Шамборд, след проведения разговор с Клайн те биха могли да засекат координатите му и да се доберат до него. А със сигурност вече си задаваха някои въпроси.

Трябваше да изчезва. Нямаше никакво време за губене. Облече се набързо, нахвърля в сака дрехите и принадлежностите си, взе лаптопа и мушна револвера в кобура на кръста си. Спусна се надолу по стълбите, като се ослушваше. Никъде по етажите не се чуваше шум. По коридора не срещна никого. Във фоайето също нямаше жива душа. Хотелът още спеше. Измъкна се безшумно навън. Прозорците на околните сгради бяха като вперени в него очи на митично чудовище. Прекоси тясната уличка и излезе на булевард „Сен Жермен“, където се смеси с първите минувачи и се придвижи до Северната гара. Там смени таксито и се отправи към болницата „Помпиду“, където лежеше Марти. Знаеше, че Клайн ще се опита да се свърже с него веднага щом това бъде възможно.