Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (29)

Двайсет и осма глава

Бейрут, Ливан

Агентът на ЦРУ Джеф Масуд, се промъкваше предпазливо през развалините на Южен Бейрут — призрачен град, над който витаеше дух на обреченост. Във въздуха се носеше пушилка и навсякъде се виждаха опустошенията на продължителната гражданска война, превърнала града, известен някога като „Париж на Изтока“, в мрачна сянка на самия себе си. И въпреки че централната част на Бейрут лека-полека се връщаше към живот, тук все още бе мъртва, „ничия“ зона, погребана под купища изпотрошени тухли.

Джеф беше въоръжен и с променена външност. Задачата му беше да установи контакт с важен източник на информация, чиито координати откриха в тефтерчето на друг агент, загинал при атентат.

Тази мисия нямаше да бъде никак лесна и можеше да бъде осъществена единствено благодарение на разузнавателните средства, с които разполагаше американското правителство — от традиционните разузнавателни самолети „U-2“ до свръхмодерните сателитни системи и безпилотните самолети с дистанционно управление.

Тъй като навсякъде цареше разруха и сградите бяха сринати почти до основи, Джеф разчиташе за ориентация единствено на специално програмираното миниатюрно навигационно устройство. От време на време спираше и се взираше в екрана, който му показваше картина на улиците в района. Триизмерният образ се предаваше директно от един от дистанционно управляваните разузнавателни самолети и с негова помощ Джеф се придвижваше напред.

Беше изминал близо половин километър, когато изведнъж някъде съвсем наблизо проехтяха пушечни изстрели и зад гърба му се чуха стъпки. Пулсът му се ускори и той се притаи в сянката на един овъглен танк, зарязан насред улицата. Измъкна пистолета си. Трябваше да стигне до мястото за връзка бързо, преди да са го открили.

Отново хвърли поглед на мининавигатора. Вече беше близо. Но докато се ориентираше накъде да свие, се случи нещо невероятно, нещо немислимо. Екранът на мининавигатора угасна. Джеф тихо изруга и се втренчи в него невярващо. Може би всеки момент образът щеше да се възстанови… В противен случай беше загубен. Нямаше никаква идея накъде трябва да върви. Започна отчаяно да натиска бутоните, но на екрана се появи само обичайната „камуфлажна“ информация — телефони, уговорени срещи и т.н., която задължително трябваше да фигурира в мининавигатора. Връзката със сателита обаче беше преустановена.

Нямаше никакво обяснение за онова, което се беше случило. Без мининавигатора се чувстваше съвършено безпомощен, но щеше да се опита да се справи. Горе-долу си спомняше откъде трябва да мине…

Тръгна отново сред развалините, като се озърташе. Тук някъде трябва да беше… Последното, което видя, бяха дулата на четири пушки, насочени към него. Четирите изстрела прокънтяха почти едновременно.

Форт Белвоар, Вирджиния

На юг от Вашингтон се намираше историческият Форт Белвоар, който сега приютяваше няколко десетки организации към Министерството на отбраната. Някои от тях бяха свръхсекретни — сред тях беше и центърът за получаване на сателитна информация към Националната разузнавателна служба. Тази мощна организация разполагаше с бюджет от милиарди долари — сума, която надхвърляше многократно средствата, изразходвани годишно от ЦРУ, ФБР и Националната служба за сигурност. Тя беше създадена още през 1960 г., но съществуването й беше оповестено официално едва през деветдесетте.

Центърът за приемане на сателитна информация разполагаше с най-модерната електроника и с най-добрите експерти аналитици. Една от тях беше и Дона Линдхърст, с гарвановочерна коса и обсипано с лунички лице. Шести пореден ден работеха под такова напрежение, че тя вече едва издържаше. В момента наблюдаваше на екрана един от центровете за изстрелване на ракети в Северна Корея — държавата, която открай време представляваше потенциална заплаха за Съединените щати и техните съюзници и беше превърнала военната индустрия в свой приоритет.

Дона работеше към Националната служба за сигурност от години и знаеше, че разузнавателните сателити се използваха вече близо четири десетилетия. Те обикаляха на около стотина километра от повърхността на земята и изпращаха черно-бели кадри от всяко кътче на планетата, което представляваше интерес за ЦРУ, висшите военни или хората от правителството. По такъв начин сателитите осигуряваха поглед върху „горещите“ зони — от гражданската война в Судан до природните бедствия в Китай — нищо не оставаше извън обсега им.

Една от „критичните“ точки беше и Северна Корея. Не можеха да допуснат някое враждебно настроено правителство да се възползва от възникналите напоследък електронни смущения. Само това липсваше. Гърлото на Дона беше пресъхнало от притеснение — кадрите, които в момента течаха на монитора, бяха доста обезпокояващи.

Тя се взря напрегнато в екрана и се опита да фокусира образа така, че да получи по-добра видимост. Този сателит беше от най-усъвършенствания вид и препращаше кадри всеки пет секунди. Дона държеше да се увери дали наистина има повод за тревога, тъй като онова, което беше видяла, твърде много наподобяваше струя горещи газове, които се отделяха при изстрелването на ракета. Дано се лъжеше…

Тя се наведе развълнувано напред, като продължаваше да сканира образите и да обработва данните, но изведнъж… мониторът угасна. Дона примигна изумено и отмести стола си назад. Цялата стена с екрани беше излязла от строя. Тя гледаше като втрещена и се молеше тази безпрецедентна авария да не се окаже фатална. Защото ако в този момент в Северна Корея действително подготвяха ядрена атака срещу Америка, нищо не би могло да ги спре.

Вашингтон

По коридорите на Белия дом се усещаше някакво празнично оживление, сякаш беше навечерието на Коледа или Денят на благодарността. А президентът Кастила, който беше събрал съветниците си в Овалния кабинет, се усмихваше — нещо, което не му се беше случвало през последните няколко дни.

— Много се радвам, че целият този кошмар най-после свърши, сър. — Винаги сдържаната Емили Пауъл-Хил, съветник по въпросите на националната сигурност, днес изглеждаше необичайно развълнувана.

— Успяхме, Емили! Все пак успяхме… — И президентът стана от мястото си зад писалището и седна до нея на дивана — рядко си позволяваше подобно скъсяване на дистанцията, но днешният ден беше изключителен. Имаше чувството, че огромен товар се е свлякъл от плещите му. Радваше се да види облекчението, изписано на всички лица. И все пак не биваше да се забравя и за онези, които бяха платили с живота си за удържаната победа.

— Господа, нека отдадем дължимото на онези доблестни американци, които работят далеч от родината и ежедневно залагат на карта живота си, но без чиято безкористна саможертва много от нашите победи не биха били възможни.

— Така е — кимна адмирал Стивънс Броуз. — Разбрах от капитан Лейнсон от „Саратога“, че заслуга за унищожаването на бърлогата на терористите и на онзи чудовищен компютър имат агентите от ЦРУ.

— И по-конкретно агент Ръсел — добави директорът на Централното разузнаване. — Справила се е блестящо, както обикновено.

— Господа, истината е, че този път ни се размина на косъм. — Президентът изгледа събралите се със сериозно изражение. — Изводът е, че ни чака много работа, за да не ни свари бъдещето отново неподготвени. Щом беше създаден действащ молекулярен компютър, знаем ли какво ще ни поднесе утрешният ден? Науката се развива, това е неизбежно, и ние не можем да останем на място и да смятаме, че това, което е било ефективна защита днес, ще гарантира сигурността ни и утре.

— Е, поне получихме малка отсрочка — въздъхна Емили Пауъл-Хил. — Слава богу, проектът на доктор Шамборд значително беше изпреварил времето си и едва ли скоро ще се сблъскаме с друго такова революционно изобретение.

— Не бих разчитал на това — възрази президентът. — По-скоро бих гледал на случилото се като на сериозно и недвусмислено предупреждение.

Събралите се в Овалния кабинет се спогледаха. Телефонен звън наруши настъпилото напрегнато мълчание.

Сам Кастила знаеше, че за да го търсят по време на заседание, въпросът не търпеше отлагане.

— Да? — в гласа му се долавяше безпокойство.

Обаждаше се Фред Клайн.

— Може ли да се видим, господин президент?

— Сега ли?

— Да, сър. Веднага, ако е възможно.

Париж, Франция

Ранди и Питър седяха до леглото на Марти в скъпата частна клиника на доктор Камерън. В болезнения разговор беше настъпила пауза и сега отвън долиташе само приглушеният уличен шум. По бузите на Марти се стичаха сълзи.

Вестта за смъртта на Джон го беше разтърсила. През всички тези години Джон беше най-близкият му приятел, въпреки че двамата бяха толкова различни, а може би — точно заради това. Те някак взаимно се допълваха и всеки дълбоко ценеше качествата, които откриваше у другия и които самият той не притежаваше. Без Джон светът на Марти нямаше да е вече същият. Със смъртта на приятеля му в живота му зейваше огромна празнина, която нищо нямаше да е в състояние да запълни.

Откакто чу мрачната вест, Марти не беше проронил и дума, но изглеждаше безутешен. Ранди взе ръката му в своята. Нейното лице също беше мокро от сълзи. Единствено Питър с нищо не издаваше скръбта си.

— Марти, той знаеше какъв риск поема — тихо каза Ранди. — И знаеше защо го прави.

— Той беше… истински герой — промълви Марти през сълзи. Не му беше лесно да изразява емоциите си и сега с усилие търсеше точните думи. — Казвал ли съм ви колко много съм се възхищавал винаги на Бертран Ръсел? Бях десетгодишен, когато прочетох неговите „Математически принципи“ и тази книга преобърна представите ми за света, разкри ми нови хоризонти. Беше… изумително преживяване. И Ръсел стана моят герой. Знам, че това са силни думи, винаги съм предпазлив, когато ги използвам, затова можете да сте сигурни, че не преувеличавам.

Ранди и Питър се спогледаха озадачено. Все още не можеха да схванат накъде бие Марти, но знаеха, че мисълта му следва особена нишка, и го слушаха най-внимателно.

— Разбира се, Мартин Лутър Кинг, Уилям Фокнър, Мики Мантъл също бяха мои герои — говореше Марти през сълзи. — Но Джон винаги е бил… най-големият ми герой. От детството — досега. Разбира се, никога не му го казах… Той умееше всичко, в което мен не ме биваше. Е, и обратното… Това ни харесваше. Джон беше приятел, какъвто се среща веднъж в живота… И то само ако извадиш късмет. Не знам как ще живея отсега нататък — чувствам се, като че ли са отрязали част от мен… — Той преглътна сълзите, които го задавяха.

Ранди стисна ръката му.

— Знам колко ти липсва Джон… Знам как се чувстваш, защото и с мен е същото… До последния миг се надявах, че ще успее… Той също се надяваше… — Тя сведе глава и не довърши. Отново заплака неутешимо.

— Джон знаеше какво прави — мрачно каза Питър. — Такъв е животът. Все някой трябва да върши черната работа, за да могат господата бизнесмени и техните съпруги, и продавачите, и чиновниците, и милионерите да спят спокойно.

Ранди долови горчивината в гласа на стария агент, почувства безкрайната му самота. Питър също не обичаше големите думи и прочувствените изблици — това беше неговият начин да изрази болката си.

— Аз исках да помогна — тихо каза Марти. — Исках да бъда до него…

— Знам, братле — внезапно омекна гласът на Питър. — Той също го знаеше.

Тримата помълчаха и в стаята отново влетя уличният шум. Животът продължаваше.

— Понякога всичко става не така, както бихме искали… — промърмори Питър като на себе си.

Изведнъж телефонът на нощното шкафче звънна и тримата се спогледаха. Питър вдигна слушалката.

— Тук Хауел. Нали се разбрахме да не… Какво?! По дяволите… Кога? Ясно. Разбрах, ще се заема.

Той бавно остави слушалката. Лицето му беше мрачно, изопнато.

— Току-що получих свръхсекретна информация от „Даунинг стрийт“. Някой е поел контрола над всички американски военни сателити в космическото пространство и е блокирал достъпа на Пентагона и НАСА до тях. Известен ли ви е начин, по който би могло да стане това, освен…

Ранди прехапа устни.

— Възможно ли е да са успели да изнесат компютъра? Изключено… Тогава, как…

— Проклет да съм, ако разбирам нещо, знам само, че при това положение опасността изобщо не е отминала. И преследването ще трябва да започне отново — пресипнало каза Питър.

Ранди поклати глава.

— Не разполагаха с време, за да изнесат прототипа от вилата. Ами ако… Шамборд е оцелял? Да… така трябва да се е случило… О, Боже.

Марти се надигна развълнувано.

— Ако Шамборд е оцелял, възможно е и Джон…

— От едното не следва непременно другото — възрази Питър. — „Щитът с полумесеца“ биха направили и невъзможното, за да измъкнат Шамборд невредим, това е ясно. Затова пък не биха имали нищо против да видят мъртви Джон и мадмоазел Шамборд, няма защо да се лъжем. Освен това Ранди твърди, че е чула стрелба с автомат. Последвана от… тържествуващи възгласи.

— Точно това написах и в доклада си — въздъхна Ранди. — Ако не е бил прострелян, Джон е загинал при експлозията. И все пак…

Марти отметна завивките и скочи на крака, въпреки че още се олюляваше.

— Джон е жив! Знам го. И не ме интересува какво смятате вие двамата!

Съзнанието му явно беше решило да отхвърли болезнената мисъл. Той продължи настойчиво:

— Има шанс Джон да е оцелял! И в такъв случай може би се нуждае от помощта ни. Представете си, че лежи там някъде ранен, безпомощен… или онези зверове се готвят да го убият! Трябва да го потърсим, незабавно!

Очевидно въздействието на поредната доза „Мидерал“ върху него ставаше все по-слабо и Марти се изпълваше с енергия и с непоколебимо желание за действие. В такива моменти се чувстваше готов да премести планини. А сега ставаше въпрос за най-добрия му приятел — за Джон, за когото бе готов да мине през огън и вода.

Питър сложи ръка на рамото му.

— Успокой се, братле. Мисли трезво. В момента си позволил на въображението си да се развихри…

— Кой, аз ли не разсъждавам трезво?! — наежи се Марти. — Или вие, англичаните, наричате „развихрено въображение“ всичко, чиято логика не можете да съзрете?! Гордеете се, че сте стъпили здраво на земята, а не виждате колко сте ограничени…

— Добре, добре, не се горещи — сухо каза Питър. — Да допуснем, че Джон може да е жив. От думите на Ранди става ясно, че той, в най-добрия случай, е пленник. Или е ранен, преследван и се крие. Въпросът е — как да разберем къде е? Щом връзката със сателитите е прекъсната, не можем да разчитаме и на електронните средства за комуникация.

Марти отвори уста, за да възрази, но идеите все още не бяха започнали да се раждат в укротения му от лекарството мозък и той замлъкна объркан, ядосан на собствената си безпомощност.

— Ако приемем, че Джон действително е успял да избяга — намеси се Ранди, — особено ако и Шамборд е с него, „Щитът с полумесеца“ е по петите им. Мавритания вероятно е изпратил своя главорез Абу Ауда да се погрижи… И ако случайно още са живи, би трябвало да са някъде в Алжир…

— Но ако се съди по това, което се е случило с американските разузнавателни сателити, по-вероятно е Шамборд да е в ръцете им — забеляза Питър. — Както и Джон, ако въобще е жив. А в такъв случай нямаме и най-малка представа къде биха могли да бъдат…

 

 

По-притеснен от всякога, Фред Клайн се въртеше неспокойно на дървената пейка, пренесена от ранчото в Таос в президентския апартамент. Той местеше разсеяно поглед по рафтовете с книги, като се опитваше да подреди в главата си онова, което трябваше да обсъди с президента. Изпитваше остра нужда да запали лулата си. Кракът му нервно се поклащаше.

Когато президентът най-после се появи, той веднага забеляза състоянието на Фред, но го отдаде на болката от загубата.

— Съжалявам за полковник Смит, Фред. Моите съболезнования.

— Може би скръбта ни е преждевременна, сър — прокашля се шефът на Първи секретен. — Както и радостта от победата…

— Какво искаш да кажеш? — изгледа го Сам Кастила с изопнато лице.

— Групата рейнджъри, изпратена на мястото на експлозията, не можа да открие телата на полковник Смит, доктор Шамборд и Терез Шамборд.

— Но… това е разбираемо. След такъв силен взрив…

— Вярно е, че телата на жертвите са разкъсани и обгорели до неузнаваемост, но нашите ДНК експерти също се отправиха натам, веднага щом получихме доклада на агент Ръсел. Досега анализът на ДНК материала е отрицателен. Няма съответствие за никой от тримата. И със сигурност няма останки от труп на жена. В такъв случай остава открит въпросът: ако Терез Шамборд е жива, къде би могла да е? Къде са баща й и полковник Смит? Ако Джон беше жив, щеше да намери начин да се свърже с мен… Ако Шамборд или дъщеря му бяха оцелели, също биха се опитали да установят контакт…

— Освен ако, разбира се, не са в плен на терористите. — Президентът неспокойно закрачи из кабинета. — Мислите ли, че е възможно терористите да са се измъкнали и да са отвлекли Смит и двамата Шамборд с тях?

— Не можем да изключим подобна възможност…

— Разбирам… И все пак това е само в сферата на предположенията, нали? Чиста хипотеза.

— Ние работим с хипотези и предположения, сър. Всички разузнавателни служби го правят. Длъжни сме да отчитаме всички фактори, ако искаме в края на краищата да стигнем до истината. Но в момента споделям с вас най-мрачните си догадки, сър. Възможно е те да не се оправдаят, но докато останките от телата не бъдат открити, не можем да не си даваме сметка и за тях.

— И какво смятате да предприемете?

— Екипът ни в Алжир продължава издирването на останките, но…

Прекъсна го иззвъняването на телефона.

Президентът грабна слушалката.

— Да?

На челото му се вряза бръчка.

— Разбрах, Чък. Ела веднага в кабинета ми.

Гласът му беше дрезгав от вълнение.

Той остави слушалката и затвори за миг очи, сякаш за да прогони някакъв кошмар.

Фред Клайн чакаше напрегнато.

— Някой е пренастроил компютърните процесори на сателитите ни и е блокирал достъпа ни до информация от космоса. Пълна катастрофа. И което е най-лошото, експертите ни са безсилни да ги препрограмират и да възстановят притока на информация.

— Нямаме картина от сателитите?! Проклятие… — изпъшка Фред Клайн. — Това е само оня дяволски компютър… Но как би могло?! Беше вън от всякакво съмнение, че е унищожен! Не е възможно да са го измъкнали от вилата! Просто няма начин…

— Знам, Фред — тихо каза президентът. — Логично е да е бил унищожен. След малко ще си продължим разговора. А сега, моля те, мини в другата стая — Чък ще дойде всеки момент.

Фред едва беше затворил вратата зад гърба си, когато Чарлс Аурей, началник-щабът на президента, влетя в кабинета:

— Още се мъчат да възстановят връзката, но нищо не става! Според НАСА онзи, който е направил пробива, направо ни е изключил от играта… Отрязал ни е всяка възможност за обратен достъп. Това ще създаде големи проблеми…

— По-конкретно?

— Вече изгубихме един агент — Джефри Масуд, който беше изпратен на мисия в Южен Бейрут. Триизмерният му мининавигатор е загубил картина в мига, в който връзката със сателита е била преустановена, и се боим, че се е случило най-лошото… В Тихия океан един от самолетоносачите ни за малко не се блъснал с подводница. Дори програмата „Ешелон“ е извън строя…

Тази съвместна програма на разузнаването на Съединените щати и Великобритания се занимаваше с подслушване на телефонни разговори, провеждани чрез сателитна връзка или по междуконтинентални подводни кабели.

Президентът си пое дълбоко дъх.

— При тези обстоятелства се налага отново да съберем членовете на Висшия съвет… И то незабавно. Възможно е още да не са напуснали сградата. А в случай, че са, помоли адмирал Броуз да ги уведоми за създалото се извънредно положение. Трябва да сме готови за отбиване на атака, насочена срещу Съединените щати — от биологическо оръжие до ядрен удар… Погрижите се да бъдат взети спешни мерки, мобилизирайте всички ресурси — дори онези, които са в експериментален период и още не са обявени официално.

— Но, сър… Съюзниците…

— Аз ще имам грижата да ги уведомя. Освен това те също трябва да имат готовност за действие… А и сигурно вече са започнали да се чудят какво става — нали ползват картини от нашите сателити… Засега ще се опитам да обясня всичко с поразиите на някой хакер, за да не се създава излишна паника. — Той въздъхна. — А ние междувременно трябва да направим и невъзможното, за да предотвратим удара. Много разчитам на експерименталната ни отбранителна система, разработена при най-строга секретност… Не мисля, че можем да очакваме мащабен ядрен удар — той би бил по силите на Москва, но не и на терористите, а руснаците, слава Богу, този път са на наша страна… И, Чък… моля те, засега дръж настрана пресата. Кашата и бездруго е голяма… — Той поклати угрижено глава.

След малко Аурей излезе забързан, а Фред Клайн отново пристъпи в кабинета. Лицето му беше посивяло от тревога.

— Нали чу? — дрезгаво попита президентът.

— Чух всичко.

— Тогава, моля те, заеми се с нещата и се постарай този път адската машина наистина да бъде унищожена.