Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (35)

Трийсет и четвърта глава

Париж, Франция

Доктор Лочиел Камерън забелязваше колко притеснен и угрижен е Марти. Беше минало доста време, откак взе лекарството си, и започваше да става неспокоен. Крачеше напред-назад из стаята с леко тромавата си походка, а доктор Лочиел усмихнато го наблюдаваше от креслото. Той беше сърдечен, добронамерен човек и след като на младини беше минал през ада на войната и беше видял с очите си болката, смъртта и разрухата, сега нямаше нищо против да се посвети на едно далеч по-спокойно занимание, каквото беше пластичната хирургия.

— Тревожиш се за приятелите си, нали? — меко попита доктор Камерън.

— Много ясно! — избухна Марти. — Кой знае на какво са подложени, докато аз вегетирам в този луксозен затвор! — Той огледа с отвращение елегантната болнична стая и продължи, като размахваше разпалено ръце. — Досега трябваше да са тук! Гренобъл не е на луната…

Още не можеше да се примири, че го бяха оставили тук, и уютната, успокояваща болнична атмосфера само усилваше раздразнението му.

Къде ли бяха сега Джон, Ранди и Питър? Би дал всичко, за да е с тях в този момент. Ако не можеше да спаси приятелите си, поне щяха да умрат заедно.

— Разбирам, че си притеснен… — започна доктор Камерън, но Марти го прекъсна гневно:

— Притеснен ли?! Отчаян съм! Те може би имат нужда от мен! Може би точно в този миг ги дебне смъртта… — Той трепна изведнъж и погледът му се оживи: — И аз знам какво трябва да направя! Може би все още не е късно! Точно така. Ще ги спася! Ще скоча за тях в бездните на ада и ще ги изтръгна от ноктите на смъртта! Само ако знаех къде са…

В този момент вратата се отвори и Марти се извърна, готов да излее гнева си върху натрапника.

Но на прага стоеше Джон в тъмно авиаторско яке и с усмивка, която озаряваше цялото му лице. Зад гърба му надничаха Ранди и Питър, също усмихнати. Марти винаги се беше затруднявал в разчитането на чуждите емоции, така както и в изразяването на собствените. С течение на времето беше разбрал, че вдигнатите нагоре ъгълчета на устата означават усмивка, с други думи — радост, разбра и че смръщеното лице изразява скръб или гняв, но някои по-тънки нюанси все още му убягваха. Този път обаче като че ли успя да прочете всичко, изписано на лицата на тримата си приятели. Наред с радостта им, че го виждат отново, долови и някаква спотаена тревога, някакво напрежение, като че ли бързаха да свършат нещо неотложно и не възнамеряваха да останат за дълго.

Тримата се приближиха към него и Джон заговори:

— Е, Март, ето ни и нас! Радвам се да те видя, братле. Не бива да се тревожиш за нас — нали знаеш, вършим си работата.

— Надявам се, че добре сте се позабавлявали, докато аз вегетирах тук, в луксозния плюшен затвор на този… касапин!

— Както виждате, приятелят ви отново е във форма — усмихна се „касапинът“. — Съвсем малко му остава, докато се възстанови напълно, затова още не бива да се натоварва. И трябва да е под наблюдение — ако се почувства неразположен или му се вие свят, трябва да се вземат мерки.

Марти го изгледа гневно и отвори уста, за да запротестира, но Джон се засмя и го прегърна през рамо. Пълничкото лице на приятеля му отново грейна в щастлива усмивка.

— Е, радвам се, че поне се върнахте… цели-целенички — промърмори той.

— Така изглежда — ухили се Питър.

— Ако не бяха Ранди и Питър, сега нямаше да съм тук — добави Джон.

Марти на свой ред го прегърна и каза дрезгаво:

— Слава Богу, че успяхте да се измъкнете… Вече почти те бях прежалил… Толкова ми липсваше, Джон! Без теб нищо нямаше да е същото… Кога най-после ще престанеш да си играеш с огъня и ще заживееш един нормален живот?

Джон вдигна вежди.

— Любопитно ми е какви точно са представите ти за „нормален“ живот, Март? Това е доста… разтегливо понятие, не мислиш ли? При теб също имаше някои перипетии…

— Знаех си, че ще стане дума за това — въздъхна Марти.

Доктор Камерън ги остави да се видят на спокойствие и в момента, в който остана насаме с приятелите си, Марти ги изгледа от упор.

— Надушвам нещо… Какво има? Надявах се, че всичко е приключило и ще си вървим у дома…

— И ние бихме искали — поклати глава Ранди. Под очите й имаше тъмни кръгове. — Март, те ще се опитат да ударят отново, и то в най-скоро време. Трябва да ги спрем.

Зениците на Марти се разшириха.

Джон му разказа събитията от последните дни, без да навлиза в подробности. Не разполагаха с излишно време.

— Стигнахме до извода, че вероятно има и втори прототип — завърши той. — Как смяташ, възможно ли е?

— Дали е възможно?! — възкликна Марти. — Разбира се. От самото начало бяха два, за да може Емил да изпробва различни молекулярни последователности в едно и също време. И да съпоставя резултата. Така бяха тествани различните показатели на компютъра. Нали разбираш, при молекулярните компютри проблемът, който трябва да бъде решен, е закодиран на ДНК езика. Четирите основни стойности са съответно: А, Т, С и G. Като бъдат използвани в цифрова система, решението на всеки проблем може да бъде закодирано в ДНК веригата и…

Марти видя празните погледи на приятелите си и спря на средата на думата.

— Благодаря ти, Март — бързо каза Джон, — но кажи направо за втория прототип на Шамборд.

Марти въздъхна и махна с ръка.

— Добре… Както и да е. И така, един прекрасен ден вторият прототип изведнъж изчезна. Бам! Изпари се. Емил каза, че го е разглобил, защото вече не му бил необходим — работата била към края си. — Той сви рамене. — Не виждах особен смисъл в това, но Емил си знаеше работата — решението си беше негово и не му се бърках. Освен това наистина всички детайли бяха вече изчистени, оставаше само фината настройка и компютърът щеше да е готов за действие.

— Кога точно изчезна вторият прототип? — попита Ранди.

— Три дни преди експлозията.

— Трябва да го намерим. Важното е да знаем дали Шамборд е отсъствал от лабораторията за цял ден. Дали е ползвал някаква почивка?

— Хмм… доколкото си спомням, той почти не излизаше от лабораторията. Дори си беше донесъл походно легло…

— Именно. Затова си помисли… Не може да не ти е направило впечатление, ако го е нямало няколко часа.

Марти сбърчи лице в напрегнат размисъл. Компютърът в мозъка му щракаше ли, щракаше, докато най-после той извика:

— Спомних си! Единия път беше вечерта, когато изчезна вторият прототип. Емил ме помоли да отида за пица. Бяхме само двамата. Жан-Люк беше отишъл някъде… След около петнайсетина минути се върнах с пицата, но Емил го нямаше. Дойде си след още петнайсетина минути и трябваше да затоплим пицата в микровълновата фурна.

— Значи го е нямало всичко на всичко половин час… А вторият път?

— На следващия ден каза, че бил много уморен и искал да се прибере в къщи и да поспи в собственото си легло. Наистина бяхме преуморени — работехме денонощно… Тогава се върна след около шест часа.

— Следователно… първия път Шамборд е занесъл прототипа някъде наблизо, най-вероятно у дома си — замислено каза Ранди. — А на следващия ден го е закарал някъде по-надалече, на около три часа път от института или по-малко.

— Откъде сме сигурни, че го е закарал — попита Питър, — а не е пътувал с влак или не е взел самолет?

— Прототипът е прекалено тежък, прекалено обемист и се състои от много различни части — обясни Джон. — Не е лесно да бъде транспортиран.

— Точно така — кимна Марти. — Нужен е поне микробус. А и Емил не би го поверил никому… — Той хвана главата си с ръце. — Какъв кошмар. Умът ми не го побира…

— Три часа не са никак малко време — сбърчи вежди Питър. — Радиусът, в който ще трябва да търсим, е доста голям… — Той се обърна към Марти: — Няма ли някакъв начин да го засечем с компютъра ти? Знаеш толкова трикове…

— Уви… — поклати глава Марти. — Един обикновен компютър няма шансове срещу ДНК компютъра. Те са в различна категория. Защитните кодове на молекулярния компютър се променят с такава скорост, че всеки опит да се проникне в тях предварително е обречен на неуспех.

— В такъв случай защо си включил лаптопа си? — попита Джон. — Какво се опитваш да направиш?

— Да се изхитря… Да си опитам късмета… — промърмори Марти, докато щракаше по клавиатурата. — Ще се свържа с моя суперкомпютър у дома, във Вашингтон. Разработил съм доста добър софтуер, с чиято помощ… — Той прехапа устни. — О, не! Емиле, това беше долен номер…

— Какво има? — взря се в екрана Джон. Там се беше появило някакво съобщение на френски.

— Какво е станало? — разтревожено попита Ранди.

— Не съм очаквал такава подлост… — фучеше Марти. — Как се осмеляваш, Емиле?! С какво право?! Ще съжаляваш за това…

Джон прочете на Ранди и Питър съобщението, което гласеше:

Мартин,

Очаквах от теб по-добри защитни мерки. Съветвам те да бъдеш по-предпазлив. Не забравяй какво имаш насреща си. Блокирах те отвсякъде, вече си вън от играта. Аут. Какво си мислеше — че ученикът може да надмине учителя?

Емил

Марти вирна глава.

— Почакай, Емиле… Ще видим кой ще се смее последен. Аз съм Паладин, Белият рицар. На моя страна са силите на светлината. Силите на мрака ще трябва да отстъпят!

Лицето му придоби решително, съсредоточено изражение и пръстите му отново пробягаха по клавиатурата. Опитваше се да възстанови прекъснатата от Шамборд връзка със софтуера си. Джон, Питър и Ранди чакаха, без да помръдват, с напрегнати, сериозни лица. Времето изтичаше…

На челото на Марти се бяха появили ситни капчици пот.

Най-после той въздъхна и погледна приятеля си.

— Нищо не става. Но ще се добера до него! Трябва да има и друг начин…

Недалеч от Бусмле сюр Сен, Франция

В мрачната оръжейна зала, която беше превърнал в свое работно помещение, Емил Шамборд се взираше в екрана на компютъра си. Както и предполагаше, Целербах се беше опитал да се свърже с компютърната система у дома си и се беше натъкнал на малка изненада. Ха-ха. Доскорошният му колега му беше погодил лоша шега. Шамборд можеше да си представи физиономията на наперения, арогантен американец. Така му се падаше. Но главното беше, че сега щеше да проследи връзката и да открие местонахождението му. И той веднага се залови за работа.

— Доктор Шамборд? — чу се изведнъж зад гърба му гласът на капитан Бонард.

Емил Шамборд вдигна глава.

Бонард взе един стол и седна до него. Лицето му беше мрачно.

— Току-що се получи доклад от Париж. Показали са снимката на Целербах на продавача и… той не го е разпознал. Очевидно някой друг е купил лаптопа с неговата кредитна карта. Вероятно някой от приятелчетата на Джон Смит. — Той въздъхна. — Но е бил даден адресът във Вашингтон. Никакви координати в Париж, нито дори телефон за връзка, нищо.

По лицето на Шамборд пробяга усмивка.

— Спокойно, приятелю. За наш късмет Целербах реши да посети софтуера си у дома, така че сега просто ще се помъча да го проследя. Естествено, той е взел всички предпазни мерки, прехвърлил е сигнала през множество сървъри, направил е всичко необходимо, за да ми попречи…

— Как тогава ще го проследиш? — намръщи се Бонард. — На какво разчиташ?

— На ДНК компютъра си — спокойно отвърна Шамборд. — След броени минути ще имаме телефона, който търсим. А така също и адреса на Целербах в Париж. След което ще ти разкрия плана си, благодарение на който ще сложим край на преследването веднъж завинаги.