Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (27)

Двайсет и шеста глава

Алжир, недалеч от столицата

След доста обикаляне Джон най-сетне стигна до крилото, където бяха спалните помещения. Тук стаите вече не бяха отделени със сводове, а имаха истински врати — резбовани, от тежка дървесина и с месингови украшения в стила на първите арабски или берберски династии по тези земи.

Спря в началото на един страничен коридор с прелестни мозайки по пода и стените. За изпълнението им бяха използвани гладко шлифовани полускъпоценни камъни в такова изобилие, че Джон имаше чувството, че е попаднал в пещерата на Аладин.

Пристъпи предпазливо в пищно украсения и едновременно с това изолиран коридор. По всичко личеше, че тук са били покоите на някоя важна особа. А вероятно и до ден-днешен беше така.

Стараеше се да стъпва безшумно. В дъното на коридора имаше една-единствена врата — масивна и с изящни орнаменти. Странното беше, че резето й се намираше от външната страна и беше спуснато.

Джон долепи ухо до вратата и сърцето му подскочи — чу шум от клавишите на компютърна клавиатура.

Лекичко вдигна резето и внимателно завъртя дръжката. Открехна вратата едва забележимо и видя стая, обзаведена по западен маниер — с тапицирани столове и дървени маси. Забеляза още легло и старинно писалище. В единия край на стаята имаше свод, зад който започваше друг коридор.

Но онова, което прикова вниманието му и го накара да настръхне, беше странното, подобно на гигантски октопод устройство, разположено на писалището. Джон го разпозна мигновено — това беше ДНК компютърът, а слабата висока фигура, надвесена над него, която виждаше само в гръб, беше не друг, а доктор Емил Шамборд.

Затаил дъх, Джон съзерцаваше всеки детайл от грандиозното изобретение — стъкления съд със сребристосинкавите снопчета желе, които съдържаха жизненоважните ДНК полимери, свързващите ги тънички тръбички и пихтиестата пяна, в която бяха потопени клъбцата, за да се избегне и най-малката вибрация и да се осигури стабилност на „четящия“ поток. Температурата в стъкления съд също се контролираше — Джон знаеше, че молекулярните взаимодействия са свръхчувствителни към температурните промени. Имаше и малък цифров уред за разчитане, регулиране и настройка.

В съседство се намираше друг уред със стъклен екран, свързан с множество тънички тръбички със съда с ДНК полимерите. През прозрачния екран се виждаха малки помпички и стъклени кутийки. Това очевидно беше ДНК синтезаторът, който служеше за захранване. Върху контролния му пулт примигваха светлинки.

Джон наблюдаваше всичко това в захлас, почти забравил къде се намира. Върху продълговатия стъклен съд имаше капак, а тънка метална пластина с биофилмово покритие (вероятно също вид молекулярен полимер) го отделяше от съдържанието на съда. Джон предположи, че това би следвало да бъде нещо като сензор, който поглъща химичната ДНК енергия, трансформира я и в резултат излъчва светлина.

Идеята да се използва молекулярен превключвател на светлинен принцип беше наистина гениална. Шамборд използваше ДНК молекулите като активни участници не само в компютъра, но и в сензора. Брилянтно решение на проблем, който досега беше изглеждал нерешим.

Джон не можеше да не се възхити на постижението на своя колега. След малко обаче успя да се изтръгне от унеса си и си припомни за какво е дошъл. ДНК компютърът представляваше заплаха за сигурността на света и трябваше да бъде унищожен. Джон знаеше, че Фред Клайн би искал това да стане незабавно, но той се спря, разкъсван от противоречиви чувства. Ученият в него съзнаваше стойността на това изобретение, което би могло да тласне напред развитието на човечеството и да подобри живота на хората. Ако сега го унищожеше, щяха да минат години, докато някой успееше отново да създаде нещо подобно…

Но попаднал в неподходящи ръце, ДНК компютърът се превръщаше в могъщо оръжие за унищожение и разруха и в такъв случай нямаше друг изход, освен… Той пристъпи напред, като притвори вратата безшумно. Щеше да направи последен опит да измъкне прототипа от бърлогата на терористите. Ако не успееше, щеше да прибегне до крайната мярка, но нямаше да си прости, ако поне не опиташе.

Погълнат от заниманието си, Шамборд изобщо не беше усетил чуждото присъствие. Смит се огледа, като трескаво преценяваше възможностите си. В стаята нахлуваше свеж нощен въздух, но прозорците бяха с решетки. Спря поглед на свода, зад който започваше вътрешният коридор. Сега забеляза, че той отвеждаше към друго помещение. Своеобразното разположение на стаите му подсказа, че това по всяка вероятност са били покоите на любимата жена на някой знатен турски велможа или берберски благородник.

Джон направи крачка към учения, който изведнъж рязко се извърна. В ръката си държеше пистолет.

В същия миг откъм вътрешното помещение се дочу вик:

— Не, папа! Това е Джон Смит, който се опита да ни помогне в Толедо! Той е наш приятел! Свали оръжието, моля те!

Шамборд се намръщи. Пистолетът остана насочен към Джон.

— Не си ли спомняш? — развълнувано продължаваше Терез. — Това е приятелят на доктор Целербах. Той се опитва да открие виновника за експлозията в „Пастьор“.

— И доста добре си служи с оръжието за доктор — отбеляза баща й. Очите му бяха подозрително вперени в Смит.

Джон се усмихна и каза, също на френски:

— Наистина съм лекар, доктор Шамборд. Но освен това съм тук, за да ви спася. Вас и дъщеря ви. Ще ви измъкна от ръцете на терористите. Имайте ми доверие.

— Доверие? — присви очи Шамборд. — Откъде можем да сме сигурни, че сте на наша страна? Казвате, че сте приятел на Мартин, че искате да ни помогнете… но защо? Кой ви изпраща? И как така вече два пъти успявате да ни откриете? Мисля, че отговорът е очевиден — вие сте един от тях и очаквате да се хванем на въдицата ви… За толкова наивни ли ни смятате?!

— Папа… — запротестира Терез и застана между двамата мъже. Това даде на Джон възможност да измъкне револвера си.

— Не съм един от тях, доктор Шамборд — твърдо каза той. — В Париж не казах на Терез цялата истина, за което се извинявам. Аз съм лекар, но освен това съм и офицер от американската армия. Подполковник Джон Смит, на вашите услуги. Кълна се, че единственото, което искам, е да ви помогна. Но трябва да се опитаме да се измъкнем, преди да е станало късно. Преди малко всички се бяха събрали в залата с купола. Нека да използваме момента и да побързаме…

— Вие сте американски офицер… — повтори Терез. — Тогава… — Тя се обърна към баща си. Очите й трескаво горяха на бледото развълнувано лице. — Той е тук, за да ни помогне!

— Така е — повтори Смит.

— Сам? — поклати глава Шамборд. — Това е невъзможно. Знаете ли с кого си имате работа?

— Ще намерим начин да се измъкнем от тук заедно. Трябва само да ми вярвате.

Шамборд го гледаше изпитателно.

— А можете ли да докажете, че сте този, за когото се представяте?

— В момента не. Би било прекалено рисковано… надявам се, че разбирате.

— Разбирам само, че очаквате да приемем думите ви за чиста монета. Не искате ли прекалено много от нас? Дори да сте на наша страна, това начинание ми се струва твърде… авантюристично. А аз не мога да рискувам живота на дъщеря си.

— Това, че ви открих повторно и най-вече това, че успях да стигна до тук, доктор Шамборд, би трябвало да ви говори нещо. Не съм аматьор и ще направя всичко, за да ви защитя. Радвам се, че и вие имате пистолет — ще ни свърши добра работа. Но как така се е озовал във вас?

Шамборд мрачно се усмихна.

— Явно всички си мислят, че съм само един застаряващ многознайко, който витае в облаците… Какво пък — нека си го мислят, щом това ми дава възможност да се възползвам от непредпазливостта им. Пистолетът беше забравен в един от автомобилите и аз успях да го взема, без да ме забележат. И както се досещате, не са си направили труда да ме претърсват повторно…

— А за какво ти беше пистолетът, папа? — попита Терез, смъртнобледа.

Шамборд сви рамене.

— Можеше да потрябва…

Джон се намеси:

— Моля ви, да побързаме… Ще ви помогна да разглобите компютъра.

Шамборд изключи устройството и двамата се заловиха за работа. През това време Джон се опитваше да събере колкото може повече информация — колко, горе-долу, са терористите, с колко автомобила разполагат, откъде минава пътят, по който може да се излезе от имението, и охраняван ли е.

Шамборд отговаряше стегнато и изчерпателно:

— Има един тесен път, който свързва имението с крайбрежната магистрала. Магистралата свързва Алжир и Тунис, но е доста отдалечена от имението — поне на километър. Пътят не стига до самата вила, а свършва при лагера за новопостъпили терористи. Там ни остави автомобилът, който ни докара. Освен него видях още няколко военни автомобила. Има и площадка за хеликоптери. Вилата се охранява от поне пет-шест човека, които се сменят, но не мога точно да кажа колко са всички терористи в базата. Освен това едни пристигат, други тръгват нанякъде… А и новобранците в лагера не са малко…

Джон слушаше съсредоточено, като се стараеше да не показва раздразнението си от това, че Шамборд разкомплектоваше изобретението си прекалено бавно. В края на краищата това беше трудът на живота му — разбираемо беше да трепери над него.

Стратегията на бягството вече започваше да се оформя в главата на Джон. Трябваше да се доберат до паркинга, без да бъдат забелязани — оттам нататък беше въпрос на бързина. И на късмет.

 

 

В залата с купола Мавритания и изтощеният от пътуването доктор Сюлейман водеха доста мъчителен разговор на четири очи. Двамата разговаряха на френски. Мавритания седеше на ръба на дървената маса и небрежно полюшваше крака във въздуха като малко момче. Измамното впечатление за мекота и подкупващо добродушие, което оставяше у хората, винаги безкрайно го беше забавлявало. Играеше си като котка с мишка с наивниците, които не го взимаха на сериозно, защото в изопачените им представи само физическата сила беше достойна за уважение.

— Значи, казваш, че Смит нахлу в апартамента ти така, изневиделица?

— Не! Един приятел от института се обади да ме предупреди, но само половин час по-рано. Така и не разбрах как се е добрал до адреса ми…

— В документите ти в „Личен състав“ беше записан фалшив адрес, нали?

— Точно така.

— Но очевидно някой все пак е знаел къде живееш и ги е завел до там… А защо не тръгна веднага? Какво те забави?

— Трябваше да завъртя няколко телефона, да сложа в ред нещата си и да кажа на приятелката си какво да прави.

— Добре… А сигурен ли си, че онзи мъж беше сам и че отвън е нямало още някой?

— Да, нали вече казах… Оня, черният, сто пъти ме попита. Никой не би могъл да ме проследи, без да го усетя — да не съм вчерашен?!

Изведнъж по коридора прокънтяха стъпки и в залата нахлуха капитан Дариус Бонард, Абу Ауда и двама въоръжени бедуини. Лицата на капитана и на черния гигант бяха разкривени от ярост.

— „Оня, черният“, никога не говори празни приказки, филипинецо! — изръмжа Абу Ауда. — Мислиш се за много хитър, но си ги довел до тук, без дори да се усетиш! Заради теб се опитаха да проследят и мен, но при Барселона им се изплъзнах. А ти не си си отварял очите, жалък нещастнико, и през целия път от Париж до тук са били по петите ти!

— Имаме неопровержими доказателства за това — добави Бонард. Лицето му беше кървавочервено.

Сюлейман слушаше смъртноблед, а Мавритания бързо попита:

— Стигнали са до тук?!

— Човекът, който беше оставен да пази корабчето, е мъртъв, наръган с нож. Следователно на борда е имало още някой. И къде според теб е той сега?! — нахвърли се върху Сюлейман капитан Бонард.

— Кой е бил? Джон Смит?

— Скоро ще разберем. Хората ти вече претърсват…

— Да вървим и ние…

 

 

„Морският ястреб“ летеше без светлини в нощта. Той закръжи ниско над парниците и цитрусовите горички, недалеч от мястото, където продълговатият нос се вдаваше в морето. Ранди беше застанала на вратата на хеликоптера, готова за скок, а вятърът брулеше лицето й. Беше облечена в маскировъчен гащеризон, а косите й бяха скрити под черната шапчица. На гърба й имаше раница. Тя се взираше надолу и мислеше за Джон. Къде ли беше той сега? Дали изобщо беше жив? Опита се да съсредоточи мисълта си върху мисията, тъй като нейният успех беше по-важен от всичко останало, по-важен от живота на отделните хора. ДНК компютърът трябваше да бъде унищожен, преди да е започнал да сее смърт.

Тя хвана ремъците на парашута и даде знак, че е готова. След малко и пилотът на свой ред даде знак, че хеликоптерът е в подходяща позиция. Ранди скочи в тъмната бездна, като се опитваше да забрави за страха си. След малко сви колене и тупна на земята, като се претърколи. Свлече от себе си парашута — нямаше да си прави труда да го заравя, и бездруго скоро щяха да разберат за пристигането й.

Включи малкия предавател:

— „Саратога“, чувате ли ме? „Саратога“?

Звукът от военния информационен център на крайцера беше чист и ясен:

— Чуваме те, „Морски ястреб 2“.

— Прието.

Ранди мушна предавателя в джоба си, свали миниавтомата от рамото си и побягна навътре през цитрусовата горичка, като се придържаше встрани от отъпканите пътеки. Луната беше надвиснала ниско над хоризонта и млечнобялата й светлина хвърляше върху стъклата на парниците мистериозни призрачни отблясъци. В далечината се чуваше ритмичният плясък на вълните, които се разбиваха в брега. Високо над главата й искряха звезди, но самото небе изглеждаше по-мрачно и непроницаемо от всякога. Не долавяше никакъв шум, освен диханието на морето и прошумоляването на вятъра в клоните на цитрусовите дръвчета.

Изведнъж чу приближаването на два автомобила по магистралата. Те профучаха зад гърба й, но в следващия миг гумите им рязко изскърцаха — двете коли бяха свили по тесния път, който водеше към носа. След няколко минути двигателите им изведнъж заглъхнаха. Явно някой много бързаше да стигне до вилата.

Ранди също затича по-бързо и скоро стигна до високата бяла стена, която завършваше с бодлива тел. Десетина метра открито пространство отделяха стената от края на горичката, което означаваше, че Ранди нямаше да може да разчита на дърветата, за да се изкатери. Тя свали раницата от гърба си — от ЦРУ я бяха снабдили с най-съвременна екипировка. Извади отвътре малък въздушен пистолет, миниатюрна титаниева стреличка и тънка найлонова жица. Прикачи жицата към халкичката на стрелата, пъхна стрелата в цевта на въздушния пистолет и се огледа. След малко откри каквото търсеше — високо старо маслиново дърво, което се извисяваше зад стената, отдалечено от нея само на няколко крачки.

Ранди отстъпи назад, прицели се и стреля. Стреличката се заби в ствола на дървото. Ранди прибра пистолета в раницата и измъкна чифт плътни кожени ръкавици. После се изкатери нагоре по тънката жица. Когато най-после се озова горе, извади ножиците за рязане на метал и сряза бодливата тел, така че да може да се промуши от другата страна. Скочи долу, сряза тънката жица, прибра остатъка в раницата си и се промъкна навътре между храстите. Трябваше бързо да стигне до вилата, И едновременно с това — да се придвижи максимално предпазливо.

Разчиташе на това, че съвременните високотехнологични средства за охрана струваха цяло състояние, и терористите рядко можеха да си позволят да си ги набавят. Още повече, че продажбата на хардуера, необходим за целта, се контролираше прекалено зорко и това не им беше по вкуса. Затова предпочитаха старите изпитани методи и пълната секретност — поне Ранди се надяваше и сега да е така.

 

 

Емил Шамборд изслуша плана на Смит и кимна.

— Добре, полковник. Идеята ми се струва осъществима. Явно наистина разбирате с какво сте се захванали…

— Само че не разполагаме с никакво време. Трябва да тръгнем незабавно. Ще вземем само най-важната част и ще зарежем останалото — Смит кимна към частично разглобения компютър.

В същия миг вратата се отвори със замах и в стаята нахлу Абу Ауда, следван от трима въоръжени терористи. Терез извика и доктор Шамборд побърза да застане пред нея, за да я защити с тялото си, но залитна и се блъсна в Джон, който за момент загуби равновесие.

Уви, вече беше прекалено късно да унищожи прототипа, но възнамеряваше поне да го повреди, така че да бъдат необходими дни, докато заработи отново. Така щеше да спечели време и да даде на Ранди и Питър шанс да довършат започнатото от него, в случай че с него се случеше най-лошото.

Насочи пистолета към стъкления съд с клъбцата желе, но преди да успее да стреля, Абу Ауда и хората му се хвърлиха върху него, избиха пистолета от ръката му и го проснаха на пода.

— Изненадан съм, доктор Шамборд — прозвуча мекият като кадифе глас на току-що влезлия Мавритания. — И в същото време съм впечатлен.

Той се приближи до доктор Шамборд и взе пистолета от ръката му.

Абу Ауда насочи дулото на пушката си към главата на проснатия на пода Джон.

— Време е да приключа с теб веднъж завинаги — изсъска той. — Достатъчно неприятности ни създаде!

— Почакай — спря го Мавритания. — Винаги можем да го убием, но помисли малко. Един полковник от американската армия може да ни бъде по-полезен жив, отколкото мъртъв. При условие, че го държим под око. Тези, които са го изпратили, може да са готови на известни компромиси, за да си го получат обратно, кой знае?

Абу Ауда не изглеждаше твърде склонен да остави Джон жив, но нещо в изражението на Мавритания охлади яростта му и го накара да отстъпи.

— Какво пък — сви рамене той. — Ако наистина можем да спечелим нещо…

Мавритания кимна. После добави:

— Струва ми се, че този пистолет е на някой от нашите. — Той посочи взетия от ръцете на Шамборд пистолет.

Абу Ауда огледа пистолета.

— Така е. Някой ще плати за тази небрежност.

Мавритания се обърна към Смит:

— Да се унищожи ДНК компютърът би било смела, но безполезна постъпка, полковник Смит. Доктор Шамборд просто щеше да направи нов.

— Лъжете се — процеди Терез.

— Младата дама се държи враждебно от самото начало — поклати глава Мавритания. — Тц… тц… тц. Мисля, че надценявате влиянието, което имате върху баща си, мадмоазел. Можехме да се обзаложим, че многоуважаемият доктор не би пожертвал живота ви, за да спаси от гибел няколко хиляди безименни нещастници. Американците също пет пари не дават за вас двамата. Тяхната цел е компютърът, а ако междувременно някой от вас пострада, това са „странични“ поражения.

— Познавам баща си — повтори Терез. — Той нямаше да направи нов прототип. За какво, мислите, му е бил необходим пистолетът?

— О, така значи, доктор Шамборд? — вдигна вежди Мавритания. — Бяхте избрал благородната смърт на римски патриций? Моите уважения, но това също щеше да бъде една безсмислена постъпка. — И той отново се обърна към Смит.

— Знаете ли, инциденти винаги се случват, затова ние предвидливо сме се застраховали. Предупреждавам ви, в случай че решите да направите нещо необмислено. — Той въздъхна. — Вие, американците, винаги сте били самонадеяни. Това е най-големият ви грях. Все си мислите, че вашите идеи, вашите технологии и т.н. превъзхождат всички останали… Време е да ви се даде един добър урок. На вас и на вашите приятелчета, евреите, които сте взели под крилото си.

— Ти самият говориш като типичен диктатор, Мавритания. И не ми разправяй, че правиш всичко това от религиозни подбуди. Криеш се зад големи думи, но мотивите ти са твърде лични, твърде егоистични. Отвращаваш ме.

Очите на Мавритания искряха, а дребното му тяло кипеше от неподозирана енергия, сякаш в този момент се чувстваше равен с Бога, негов избраник, непогрешим месия.

— Невернико, какво разбираш ти от вяра? Твоята алчна нация се опитва да превърне Средния изток в шепа послушни монархии, за да граби богатствата на земята ни безнаказано! Загрижени сте за цялото човечество, но истината е, че не ви е грижа колко хора в този момент умират от глад! Опитвате се да манипулирате всички, а после се чудите защо никой не ви благодари. За какво очаквате да ви бъдем благодарни?

— Говорите от името на всички онеправдани и се обявявате в тяхна защита. Нека обаче да поговорим за всички невинни жертви на вашата терористична атака. Във вашата свещена книга, Корана, се казва: „Не убивай, освен в името на справедливата кауза.“ Това ли наричате „справедлива кауза“, Мавритания? Кой ще ви повярва, освен една шепа заблудени нещастници? Истината е, че няма да се спрете пред нищо, за да осъществите болните си амбиции.

— Оправдавате хладнокръвните си убийства с вашия измислен Бог — добави Терез.

Мавритания не я удостои с отговор. Той продължаваше да пронизва с поглед Джон, но в този момент Джон гледаше Емил Шамборд, поразен от промяната, настъпила в него. Откак бяха влезли терористите, той не беше проговорил, не беше помръднал. Стоеше като истукан, а погледът му беше отнесен, вперен в пространството. Като че ли се беше пренесъл духом в някакво по-добро място, където нищо вече не можеше да го засегне и да му причини болка.

В този момент прогърмя гласът на Абу Ауда:

— Много се разприказвахме, а времето лети. — Той се обърна към хората си и посочи Смит и двамата Шамборд. — Отведете ги в килията и ги заключете. Отговаряте за тях с главите си.

— Оставете доктор Шамборд — намеси се Мавритания. — Двамата с него ни чака доста работа. Утре е големият ден, който ще сложи началото на нова епоха. — И той потри доволно ръце.