Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (6)

Пета глава

Вашингтон

Беше рано сутринта и пролетният бриз разнасяше уханието на цъфнали дървета и влиташе през отворените прозорци на Овалния кабинет, но президентът Самюел Адамс Кастила беше прекалено зает, за да обърне внимание на този факт. Изправен зад солидната маса, която използваше вместо писалище, той мрачно обгърна с поглед тримата седнали срещу него. Беше изминала една година от началото на втория му мандат и военната криза беше онова, от което Кастила най-малко имаше нужда точно сега. Сега беше времето да се утвърди на власт, да прекара останалата част от програмата си през доста разединения, разкъсван от дрязги Конгрес, и да остави името си в историята.

— Това е положението, господа — прокънтя отново гласът му. — Не разполагаме с достатъчно доказателства, че молекулярният компютър е вече факт, а дори наистина да е бил създаден, не знаем в чии ръце е попаднал. Знаем само, че не в нашите, дявол да го вземе! — Мъж-канара, с широки рамене и телосложение на борец, той имаше ведър, спокоен нрав и рядко избухваше. Направи усилие да се овладее и продължи, като понижи глас. — Според командването на авиацията и компютърните експерти няма друго обяснение за случилото се на остров Диего Гарсия. От друга страна, моят научен съветник се е консултирал със специалисти, които твърдят, че има и други възможни причини за изчезването на връзката — някаква рядка атмосферна аномалия например… Надявам се да се окажат прави.

— Дано! — въздъхна адмирал Стивънс Броуз. Лицето му беше угрижено.

— Всички се надяваме на това — добави съветникът по въпросите на националната сигурност Емили Пауъл-Хил.

— Амин, дай Боже — обади се от креслото край камината началник-щабът Чарлс Аурей.

Адмирал Броуз и съветникът по въпросите на националната сигурност Емили Пауъл-Хил седяха в кожени кресла срещу масата на президента. Тази маса, изработена от масивна борова дървесина, той беше донесъл от Санта Фе. Както при всички досегашни президенти, цялостното обзавеждане на кабинета беше по негов личен избор. То отразяваше вкуса му на южняк, израсъл сред природата, пооблагороден през последните години от новопридобитата изтънченост на космополит, обиколил най-прочутите музеи и места на световната култура. Така че обстановката представляваше смесица от солидно, грубо сковани мебели, донесени от губернаторския дом в Ню Мексико, изящни френски масички за кафе и удобни английски кресла. Керамичните вази, завесите от пъстри тъкани, кошниците и украшенията за глава на индианците навахо се комбинираха смело с дървени маски от Сенегал, нигерийски статуетки и зулуски шлемове.

Президентът неспокойно закрачи. Най-после спря, облегна се на писалището, скръсти ръце и продължи:

— Всички знаем, че терористичните атаки са дело на хора, чиято цел е да привлекат общественото внимание към своята кауза и да разобличат онова, което смятат за „зло“. Но сегашната ситуация е по-особена по няколко пункта. Да вземем първо избрания обект — той не е нито правителствена или военна сграда, нито посолство или архитектурна забележителност, а научен център — място, което обикновено не се свързва с политиката, а с хуманността и прогреса. Това — едно. Освен това липсва терористът-камикадзе, който би се взривил на място, пълно с хора — като например претъпкан автобус или нощен клуб. Но най-подозрителното е, че от всички възможни сгради са избрали точно тази, в която се е работело върху създаването на молекулярен компютър.

Емили Пауъл-Хил, бивш бригаден генерал от американската армия, вдигна въпросително изящно извитите си вежди. Макар и преминала петдесетте, тя беше запазила стегнатата си, елегантна фигура. Притежаваше тяло на съблазнителка и ум на стратег — пъргав и остър като бръснач.

— Господин президент, все пак държа да отбележа, че цялата информация за работата върху създаването на действащ молекулярен компютър, с която разполагаме, се базира не на факти, а на предположения, които предстои да бъдат доказани. Преди това не можем да си правим никакви по-сериозни изводи въз основа на една експлозия, чиито жертви най-вероятно са случайни, а обектът й — произволно избран. Не можем да градим евентуален сценарий, разчитайки само на слухове. Това, извинете ме, противоречи на здравия разум и се доближава до параноята. Не искам да засегна никого, но всеизвестно е, че контраразузнаването се плаши и от сянката си. Те може би си имат основания за това, от нас обаче се очаква да разсъждаваме обективно и да не изпадаме в паника.

Президентът въздъхна.

— Предполагам, че вероятно имате нещо предвид, след като насочвате разговора в тази насока.

— Така е, господин президент — кимна Емили Пауъл. — Моите консултанти ме уверяват, че работата върху ДНК компютъра е още в началните етапи и в най-добрия случай за функциониращ молекулярен компютър ще можем да говорим едва след десетина години. Което ме кара да смятам тревогата на вашите експерти за неоснователна.

— Разбирам — кимна президентът. — И горещо се надявам да е така. Но предполагам дори и вашите консултанти са на мнение, че ако някой има реални шансове за успех в тази насока, то това е на първо място Емил Шамборд.

Чарлс Аурей, началник-щабът на президента, сбърчи вежди.

— Господа, ще обясни ли някой на старата пушка какво прави ДНК компютъра по-специален и го превръща в такава заплаха?

Президентът и Емили Пауъл-Хил се спогледаха и президентът кимна.

— При този компютър нещата са поставени на качествено нова основа — започна Емили. — Става дума за преминаването от силикона, който е в основата на компютрите, към въглерода, който е в основата на живия живот. Машините са бързи и точни, програмирани за наше удобство, докато животът е променлив и непредсказуем. ДНК компютрите ще интегрират в себе си най-доброто от двата свята, с други думи, тяхната технология ще превъзхожда всичко, съществуващо досега, всичко, което повечето хора изобщо биха могли да си представят. И всичко това благодарение на факта, че ще сме намерили начин да използваме ДНК молекулите вместо микрочиповете.

Аурей направи гримаса.

— Звучи като в научнофантастичен роман…

— Така е — отвърна президентът, — но това не би трябвало да ни учудва. Много от прототиповете на технологиите, с които вече сме свикнали, също са се появили за пръв път на страниците на научнофантастичните романи и комиксите. Истината е, че идеята дори не е нова — учените от години си блъскат главата как биха могли да използват в програмирането естественото свойство на ДНК да се реорганизира и рекомбинира учудващо бързо.

— Вече загубих нишката… — поклати глава Аурей.

Президентът се усмихна.

— Извинявай, Чък. Ще се опитам да ти го обясня простичко. Представи си, че трябва да се окоси една ливада. Единият вариант би бил да се използват няколко мощни косачки, всяка от които може да окоси хиляди стръкчета трева за секунда — това е електронното решение. Компютрите функционират на този принцип. ДНК решението е по-различно — все едно се използват милиарди миниатюрни косачки, всяка от които отсича само едно стръкче трева. Но всички функционират едновременно. Разбираш ли? Ето къде е голямото предимство на този род компютри — те ще се възползват от природния паралелизъм, който се оказва могъща сила.

— Да не забравяме, че при това ще се изразходва минимум енергия — още един огромен плюс — добави Емили Пауъл-Хил. — Остава само подобен компютър да бъде създаден. Ако това изобщо стане… Дотук говорихме само за хипотетичната възможност.

— Ако този проект бъде осъществен на практика — избоботи адмирал Стивънс Броуз от креслото до камината, — направо не ми се мисли какво ще последва… Представете си да попадне в ръцете на някого, който не ни обича особено или се опитва да ни изнуди, а ние, американците, открай време сме трън в очите на половината свят, няма какво да се лъжем… А в същото време армията ни, икономиката, както и държавният апарат са изцяло зависими от електрониката. В днешно време всичко се контролира от компютри и представяте ли си какъв хаос ще настъпи, ако някой успее да се вмъкне в командните програми и да ги блокира?! Господ да ни е на помощ… Не искам да съм лош пророк, но железниците са станали причина за избухването на Гражданската война, авиацията е в дъното на Втората световна, дано компютрите не са причина за конфликта на бъдещето…

— Загрижеността ти е напълно оправдана, Стивънс — кимна президентът. — Един ДНК компютър в ръцете на неподходящи хора е в състояние да прекъсне подаването на петрол, да блокира въздушния транспорт, да изпразни Федералния резерв, да отприщи шлюзовете на язовира „Хувър“… изобщо… да причини смъртта на стотици хиляди хора и да ни изправи пред бедствена ситуация.

Чък Аурей пребледня.

— Не мислех, че е толкова сериозно…

Президентът мрачно кимна.

— Толкова сериозно е. Без никакво преувеличение. Сега разбирате защо ситуацията не бива да се подценява.

След тези думи в кабинета се възцари гробна тишина.

Най-после, без да сваля поглед от своите трима съветници, президентът продължи:

— Разбира се, както каза Емили, все още не сме напълно сигурни, че подобен компютър е бил създаден. Затова — да не прибързваме с мрачните заключения. Нека първо да видим с каква информация разполагат ЦРУ и Управлението на националната сигурност. Чък, ще те помоля да се свържеш и с англичаните. Емили и Стивънс, вижте какво ново могат да докладват по случая вашите хора. По-късно днес ще се видим отново.

 

 

Веднага след като президентът изпрати тримата, една странична врата се отвори и в Овалния кабинет пристъпи Фред Клайн, шефът на Първи секретен, както винаги — с поомачкан костюм и луличка в ръце.

— Мисля, че мина добре — подхвърли той.

— Така е. Можеше и да е по-зле — мрачно отвърна президентът. — Седни, Фред. Разполагаме ли вече с някакви факти по случая или можем да разчитаме само на интуицията си?

— Засега няма нищо черно на бяло — въздъхна Клайн и прокара ръка през оредяващата си коса, — но се надявам, че скоро ще разполагаме с повече факти.

— Джон Смит не е ли открил нещо?

Клайн му разказа за опита за убийство на Мартин Целербах, на който Смит беше успял да попречи.

— Когато се чухме за последно, смяташе да отиде до института и да разговаря със свой бивш колега. След това му предстоеше да се срещне с генерал Хенц.

Президентът сви устни.

— Не оспорвам качествата на Смит, но все пак си мисля, че повече хора биха свършили по-добра работа… Мога да изпратя още някого по твоя преценка.

Клайн поклати глава.

— Не ми се иска излишно да привличаме вниманието. Основното предимство на терористите е, че действат светкавично бързо. Докато ЦРУ и МИ-6 не могат, без да вдигат пара… Онези веднага ще усетят, че нещо се мъти, и само ще ги подплашим. Смит си знае работата, а и нали точно за това е създаден Първи секретен. Тук трябва да се пипа внимателно, като със скалпел. Ако Смит срещне някакви трудности или има нужда от помощ, ще ви уведомя своевременно.

— Надявам се — промърмори президентът. На челото му се беше врязала бръчка. — Дано само не е станало прекалено късно…

Париж, Франция

Институтът „Пастьор“, един от най-големите научни центрове в световен мащаб, не гонеше печалба на всяка цена, тъй като бюджетът му не зависеше от държавата и можеше да си позволи да финансира сериозни и трудоемки научни изследвания, които поглъщаха много средства. Той разполагаше с повече от двайсет клона на територията на пет континента, но базата му беше тук, в Париж. Смит беше идвал за последен път тук преди пет години, за да присъства на конференция по молекулярна биология — една от приоритетните сфери на изследователска дейност на института. Спомените оживяваха в съзнанието му, докато пътуваше с таксито към улица „Доктор Ру“, кръстена на един от основоположниците на института. Плати на шофьора и се отправи към пропуска на новото крило.

Разположен в източната част на Петнайсети район, институтът „Пастьор“ се простираше от двете страни на оживената улица. От едната страна беше старата сграда, а от другата — доста по-обширното ново крило. Потъналите в зеленина постройки напомняха със сдържаното си благородство изискан колеж, съчетал духа на деветнайсети век с изчистената модернистична архитектура на бъдещето. Онова, което правеше гледката малко по-необичайна и нарушаваше спокойната академична атмосфера, беше присъствието на патрулиращи френски войници — в резултат на неотдавнашния инцидент.

Смит се легитимира на пропуска. На няколко крачки от него стоеше войник с автомат, а зад гърба му, откъм постройките в дъното на алеята, се издигаха струйки дим.

Смит прибра документите си и попита, като посочи към виещия се пушек:

— Там ли беше лабораторията на доктор Шамборд?

— Да — мрачно поклати глава пазачът. — Почти нищо не е останало от нея. Развалини…

Налагаше се доста да повърви, но точно от това имаше нужда в този момент, за да подреди мислите си. Споменът за безпомощното състояние на Марти още го гнетеше. Мрачно надвисналото небе над главата му като че ли изразяваше собствения му душевен смут. Прекоси алеята и се запъти към сградата, над която се виеше сивкав дим — един от първите физически признаци за неотдавна разигралата се трагедия. Колкото повече приближаваше, толкова по-осезаемо усещаше белезите на разрухата — всичко пред очите му беше посипано с тънък слой сажди и пепел. Остър задушлив мирис го удари в ноздрите. Тогава видя и труповете на птиците — нападали от небето с разперени криле в момента на експлозията.

Най-после зави зад ъгъла и пред очите му се разкри гледка, която го накара да настръхне, въпреки че донякъде беше подготвен за нея. Над овъгления скелет на сградата се стелеше пушилка. Кучетата душеха из развалините и търсеха някакви признаци на живот. Спасителните работници копаеха с навъсени лица, а наблизо чакаше линейка. Над всичко витаеше призракът на смъртта.

Смит се спря с ръце в джобовете. Погледа операцията по разчистването с натежало сърце и попита един от войниците:

— Някаква следа от доктор Шамборд?

— Не мога да говоря за това, сър.

Смит не настоя. Такива бяха правилата. А и сам се беше уверил, че няма какво повече да търси тук. Цяло чудо беше, че изобщо някой е оцелял. Стисна юмруци в джобовете. Тези чудовища…

Върна се на улица „Доктор Ру“, пресече улицата и се отправи към старата сграда. Показа личната си карта на пропуска и охраната го упъти към лабораторията на стария му приятел Майкъл Кърнс.

Закрачи към източното крило на института. Постепенно идваше на себе си и се опитваше да откъсне мислите си от тягостната гледка, на която беше станал свидетел.

Мина покрай сградата, в която беше работил гениалният бактериолог Луи Пастьор и където сега беше погребан.

Въздъхна. Въпреки всичко най-скъпи спомени го свързваха с тази люлка на световната наука. Много от откритията, направени тук, бяха повлияли върху съдбата на цялото човечество, бяха разкрили нови хоризонти пред човешкия дух.

Именно тук последователите на Луи Пастьор бяха открили начини да се борят с вирусите на смъртоносни болести като дифтерия, чума, туберкулоза, тетанус, жълта треска… Неслучайно сред учените тук имаше не един и не двама носители на Нобелова награда.

Кабинетът на доктор Майкъл Кърнс, приятеля на Смит, беше в отделението по молекулярна биология. Вратата беше отворена и Смит пристъпи навътре. Майк вдигна глава от отрупаното си с папки бюро и възкликна:

— Да вярвам ли на очите си?! Джон, човече, каква изненада!

Той се спусна към приятеля си и сърдечно разтърси ръката му.

— Колко години минаха, а, братле?

— Поне пет — усмихна се Смит. — Е, как вървят нещата при теб?

— Както виждаш, съм на косъм от голямото откритие — засмя се Кърнс. — Нали знаеш как е… А ти — как я караш? Какво те води в Париж? Да не са те командировали от института?

Смит поклати глава.

— Не, Майк. Дошъл съм по личен въпрос. Един мой приятел, Марти Целербах, е пострадал при експлозията.

— А, да. Чух за него, че работел заедно с горкия доктор Шамборд, но така и не съм го виждал. Съжалявам, Джон. Как е той?

— Още е в кома…

— Дявол да го вземе… — Майкъл Кърнс свъси вежди. — Ще се оправи ли? Какви са прогнозите?

— Лекарите дават надежда, но състоянието му е сериозно… С тежка черепна травма е. Слава Богу, вече има известни признаци на подобрение. А какво се чува за Шамборд?

— Още го търсят под развалините… Открити са части от тела, които се опитват да идентифицират. Броят на жертвите не е окончателно установен. — Той въздъхна. — Лоша работа…

Смит кимна.

— Значи Целербах е бил твой приятел? Странно е, че не само аз, почти никой не беше чувал за него. Той не е бил поканен официално от института, а вероятно е имал лична уговорка с Шамборд. Оказва се, че не е общувал почти с никого. Както впрочем и Шамборд напоследък. Изобщо той доста се промени от едно известно време насам…

Смит наостри уши.

— В какъв смисъл? — внимателно попита той.

— В какъв ли… — замислено повтори Кърнс. — Във всякакъв. Разбираш ли, той може да беше голям мозък, но беше и купонджия, веселяк. Наше момче. Работеше здраво, но не беше някой кон с капаци, не се вземаше прекалено на сериозно и не си придаваше важност. Дори напротив — обичаше да повтаря, че никой не е незаменим. Изобщо беше човек, който стъпва на земята и не оставяше успехът да му замае главата. И изведнъж…

— Изведнъж се промени?

— Коренно. В смисъл, че… някак се отдръпна от всички, затвори се в себе си. Ходеше по коридорите като сянка. Дори когато сядаше с нас в кафето, все едно… не беше там. Как да ти обясня?

— Мисля, че разбирам. Вероятно някъде по това време е спрял и да подава информация за хода на проекта си в компютъра майка.

Кърнс го погледна искрено учуден.

— Така ли? Не знаех за това. Виж ти… това означава, че няма как да разберем до какъв етап е бил стигнал?

— Именно. А ти имаш ли представа с какво точно се е занимавал?

— Естествено. Всеки го знаеше. Работеше върху молекулярния компютър и доколкото знам, беше постигнал голям напредък. Нищо чудно да се окажеше първият, успял да създаде действащ молекулярен компютър. Беше само въпрос на време — най-много десетина години. — Кърнс се намръщи, облегна се назад и продължи: — Точно затова ме учуди защо изведнъж стана толкова потаен. Какво имаше да крие, като това се знаеше? Нали ти казвам — изведнъж започна да избягва нашата компания. От работа — в къщи, и от къщи — в работата. Понякога с дни не излизаше от лабораторията — беше си донесъл даже походно легло. Отдавахме го на това, че е погълнат от работата, но все пак… не беше в негов стил да се усамотява така.

Смит слушаше внимателно, без да проявява излишно любопитство. В края на краищата беше дошъл в Париж заради приятеля си и странностите на Шамборд не му влизаха в работата. Поне всички трябваше да останат с това впечатление. Но словоохотливостта на Майк беше добре дошла.

— На мен не ми се струва чак толкова странно — подхвърли. — Не е първият учен, обсебен от работата си. Дори мисля, че всеки от нас е имал такива моменти на пълно себеотдаване — усещаш, че си близо до целта, и вече не можеш да мислиш за нищо друго, дори сън не те хваща.

— Не знам — продължи Майк като на себе си. — Човек може да си помисли, че се боеше от нещо — от шпионаж, от кражба на интелектуална собственост, кой знае…

— Какво те кара да мислиш така?

— Ами… случват се такива неща… Пък и Шамборд не беше кой да е — ако успееше, Нобеловата награда му беше в кърпа вързана. Знаеш какво би означавало едно такова откритие в завършен вид… истинска бомба. Шамборд работеше под огромно напрежение — може би всеки при подобни обстоятелства би станал подозрителен, изнервен и потаен.

— И все пак… имаше ли нещо определено, което да те наведе на мисълта, че Шамборд се бои работата му да не бъде открадната?

— Сега, като се замисля, от време на време го посещаваха някакви хора, случвало се е да го взимат и с кола…

— Така ли? — заинтригувано попита Смит, без с нищо да издаде вълнението си.

— Имах усещането, че са военни, въпреки че бяха облечени с цивилни дрехи. Може би си беше в реда на нещата — военните държат да са в течение на всичко, а и интересът им към подобно откритие е оправдан.

Смит кимна.

— А тази кола, с която го взимаха… случайно да си спомняш каква беше?

— Ситроен, нов модел. Голям и черен. Някой път и аз оставах да поработя до късно и тогава съм ги виждал. Шамборд се качваше отзад, а неговото рено си оставаше на паркинга.

— А връщаха ли го обратно?

— Да ти кажа, не съм забелязал…

— Благодаря ти, Майк. — Смит беше попил всяка дума от току-що чутото. — Виждам, че си зает и няма да ти отнемам повече време. Исках само да разбера с какво се е занимавал Марти преди инцидента и най-вече — как се е чувствал в последно време, тъй като страда от синдрома на Аспергер и понякога състоянието му се обостря, въпреки че обикновено няма проблеми. Питам се дали не бих могъл да се срещна със семейството на Шамборд — може би те познават Марти и ще могат да ме осведомят за състоянието му през последните месеци.

— Емил беше вдовец — поклати глава Майк. — Жена му почина преди седем години. Преживя го доста тежко — доколкото си спомням, тогава също се беше заровил в работа и все се усамотяваше… Имат една дъщеря, Терез, която живее отделно. Актриса е и казват, че била доста добра.

— А как бих могъл да намеря адреса й?

Кърнс се обърна към компютъра и бързо натисна няколко клавиша.

— Ето го.

— Благодаря ти, Майк. Ще видя какво мога да направя.

— Няма нищо. Дано приятелят ти се оправи по-скоро. А ти, ако ти остане време, обади се да пием по едно. Кой знае кога пак ще се видим…

— Непременно ще се обадя.

 

 

Навън Смит отново се вгледа в сградата, над която се виеха тънички струйки дим, поклати глава и тръгна надолу по алеята. Безпокоеше се за Марти и реши да звънне в болницата. Старшата сестра на интензивното го уведоми, че състоянието на Марти е стабилно, като от време на време се появяват признаци, че е възможно скоро да дойде в съзнание. Това все пак звучеше обнадеждаващо.

— А вие как сте? — загрижено попита сестрата.

— Аз ли? — Смит почти беше забравил за удара в главата. Имаше чувството, че оттогава е изминало много време, а и на фона на разигралата се в „Пастьор“ трагедия преживяното от него изглеждаше незначително. — Добре съм, благодаря.

След като изключи клетъчния телефон, прекара още веднъж през главата си онова, което беше научил от Майк: нямаше никакво съмнение, че през последната година Емил Шамборд се беше държал странно, като човек, който има някаква тайна. Странни бяха и онези мъже, които бяха идвали при него. Майкъл Кърнс беше останал с впечатлението, че са военни, което беше някаква следа, нишка, от която да се тръгне…

Потънал в тези мисли, изведнъж изпита чувството, че по гърба му полазиха тръпки.

Това можеше да означава само едно — някой го наблюдаваше. С годините тази му способност да долавя заплахата, някои я наричаха шесто чувство, се беше изострила. Беше едва доловимо чувство — лекичко настръхване на кожата на тила, — но никога не го спохождаше случайно, вече се беше уверил в това. Имаше опашка и трябваше да се отърве от нея.