Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приют Едно (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Paris Option, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Робърт Лъдлъм. Парижкият вариант

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

ИК „Прозорец“, 2002

ISBN: 954-733-286-4

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Пролетният здрач падаше над Сена. Смит плати на шофьора на таксито и закрачи по тротоара, пъхнал ръце в джобовете на тренчкота си. Топлият, натежал от влага вечерен въздух миришеше на озон.

Смит се спря пред триетажна тухлена сграда. Тук според посочения адрес живееше Терез Шамборд. Сградата беше доста живописна, с орнаменти и островърхи кулички. Това беше типичният за Париж архитектурен стил от петдесетте години. Смрачаваше се и навсякъде по етажите вече светеха прозорци.

Смит огледа улицата с паркирани по френски маниер — с предните гуми върху бордюра — автомобили. Покрай него профуча спортен модел форд със запалени фарове. Уличката беше малка, със сгради в един и същи стил. Дори ултрамодерният осеметажен хотел в единия й край, който рязко се отличаваше по стил и по размери от околните постройки, беше с бежова фасада, очевидно, за да е в тон с останалите сгради.

Смит се отправи към хотела, без да бърза, като се оглеждаше незабелязано. Влезе във фоайето, откъдето можеше да наблюдава цялата улица, осветена вече от уличните лампи, и остана там около половин час, докато се увери, че никой не го следи. Също така никой не влезе или излезе от дома на Терез Шамборд през това време.

За всеки случай обаче се измъкна от хотела през служебния изход и се озова на съседната улица, откъдето забърза към ъгъла, като продължаваше да държи района под око. Не забеляза нищо подозрително и се приближи до входа на къщата, в която живееше Терез, без да отслабва бдителността си.

Видя табелката с името на Терез и се обади по домофона, като обясни кой е и за какво е дошъл.

Дъщерята на Шамборд веднага му отвори. Живееше на третия етаж и Смит взе асансьора.

Терез го посрещна на вратата, облечена в лек вечерен костюм и блуза от кремава коприна. Застанала в рамката на вратата, приличаше на картина от Анди Уорхол и сякаш излъчваше матовобяло сияние, подчертано от абаносовата грива, която се стелеше по раменете й. Единственият, затова пък ярък и драматичен цветен акцент бяха висящите кървавочервени обици. Приличаше на трагедийна актриса — у нея имаше нещо, което те разтърсваше.

Тя беше със сандали на висок ток, преметнала чантата си през рамо, и очевидно се канеше да излиза. Смит се приближи към нея.

Терез говореше английски свободно, без следа от акцент.

— Господин… Смит, нали? Не съм сигурна, че мога да ви помогна… Съжалявам за вашия приятел, който е бил с татко в нощта на трагедията, но не знам какво бих могла да ви кажа…

— Моля ви само да ми отделите няколко минути. Доктор Мартин Целербах ми е много скъп приятел — израснали сме заедно.

— Разбирам… — Тя погледна часовника си, като хапеше долната си устна. — Добре… Влезте за десетина минути. Тази вечер имам представление, но ще закъснея малко за курса по йога.

Съдейки по живописния, но малко старовремски облик на квартала, Смит не беше очаквал да се озове в апартамент с толкова раздвижено модернистично вътрешно оформление. Две от стените бяха изцяло от стъкло, а перилата на просторния балкон бяха от ковано желязо и образуваха причудливи геометрични фигури.

Елегантните мебели, пръснати наоколо с типичното за французите аристократично изящество, не създаваха впечатление за претрупаност, а за уют и хармония.

— Седнете — посочи тя едно солидно канапе в стила на Втората империя.

Смит се усмихна. Младата жена очевидно го беше преценила с един-единствен поглед. Самата тя се отпусна в един по-въздушен фотьойл в стил Луи Пети.

В първия момент му се беше сторила висока и едра, но сега видя, че е по-скоро дребничка. Самото й присъствие беше мощно, въздействащо и изпълваше цялото помещение. Разбра, че на сцената тя би могла да се превъплъти в каквото пожелае — в девойка или в старица, в снажна царствена особа или в безплътно феерично създание.

— Благодаря. Значи знаехте, че Марти… доктор Целербах работи с баща ви?

— Знаете ли, баща ми си имаше свой живот и въпреки че бяхме много близки, не се виждахме толкова често, колкото бихме искали. Затова пък често разговаряхме по телефона и си спомням, че веднъж ми спомена, че работи с най-големия образ, който е срещал — странен, ексцентричен, вглъбен в себе си и в същото време — мил и чудесен. Доколкото разбрах, страдал от някаква по-лека форма на аутизъм. И бил компютърен гений. Не знаех името му — баща ми го наричаше доктор Зет. Появил се една сутрин направо от летището и му предложил да работят заедно. Когато баща ми разбрал какъв човек има насреща си, си казал, че съдбата му го изпраща. Запознал го в детайли с проекта си, а вашият приятел му оказал неоценима помощ с оригиналните си идеи. — Тя замълча. — Но… боя се, че това е всичко, което знам.

В погледа й, в гласа й Смит долови искрено съчувствие, желание да помогне. Самата тя още не беше превъзмогнала болката от внезапната загуба и въпреки че съзнаваше, че изчезването на баща й може да означава само едно, може би дълбоко в себе си, тайничко се надяваше на някакво чудо. Смит знаеше колко ужасна може да бъде неизвестността, знаеше какво е да живееш, разпънат между надеждата и отчаянието, като че ли в някаква безтегловност.

— Знам, че за вас е още по-тежко — каза той. — Марти поне има шанс.

Тя кимна.

Смит помълча и добави:

— Баща ви… случайно да е споменавал нещо, което да ви навежда на мисълта, че някой може да се е опитал да го убие? Да се е страхувал например, че някой се опитва да открадне работата му?

Тя бавно поклати глава.

— Както ви казах, виждахме се рядко… особено през последните месеци. И двамата бяхме много заети…

— А знаехте ли върху какво работи баща ви?

— Да. Върху ДНК компютъра. Всички знаеха за този проект. Баща ми смяташе, че между хората на науката не бива да има тайни, за да се върви напред. Казваше, че в света на науката няма място за егоизъм.

— Но… доколкото разбирам, през последната година той рязко се е променил. Имате ли представа какво може да се е случило?

— Не — тя го погледна открито.

— Все пак… да са се появили някакви нови приятели? Някоя жена? Завистлив колега? Да ви е казвал, че има нужда от пари?

Тя се усмихна.

— Жена? Едва ли. Разбира се, един баща не винаги споделя тези неща с дъщеря си, но съдя по това, че баща ми едва намираше време за майка ми, когато беше жива, и то при положение, че много я обичаше. Тя го знаеше, затова се примиряваше с единствената си съперница — работата му. Баща ми беше, както вие, американците, казвате… работохолик. Лабораторията беше животът му. Пари… не са му липсвали, но не работеше заради парите. Дори не успяваше да ги харчи. Колкото до приятелите… те не бяха много, но беше в добри взаимоотношения с колегите си и не си спомням някой да е завиждал на успехите му… — Тя сви рамене. — И не мисля, че е било необходимо. Те всички бяха големи умове, истински светила в своята област…

Смит знаеше, че тя е права. Сред истинските учени нещата стояха точно така — дребнавостта им беше чужда. Те не се бояха, че някой може да ги засенчи, защото знаеха собствената си цена. Съревноваваха се, да. И то непрекъснато. Потриваха ръце при чуждите неуспехи, но оценяваха по достойнство добрите идеи и приветстваха всяко постижение.

След което продължаваха напред, почерпили опит и нов стимул за работа, вдъхновени от предизвикателството.

— Разбирам — кимна той. — А… когато разговаряхте за последен път, да ви е намеквал, че вече е близо до целта? Че действащият прототип е почти завършен?

Тя поклати глава.

— Не. Щях да си спомня.

— А интуицията ви… не долови ли нещо по-особено?

Тя се замисли и неспокойно погледна часовника си.

— Последния път ли? Бяхме седнали да хапнем в едно бистро недалеч от института. Действително… беше в някак приповдигнато настроение…

— Кога беше това?

— Преди около… три седмици. Може би дори по-малко. — Тя се изправи. — Вече наистина трябва да тръгвам. — После добави усмихнато: — Ако искате, заповядайте в театъра довечера. Можем да поприказваме след представлението.

— Съжалявам, тази вечер не мога… Но ще се възползвам от поканата някой друг път. И то с най-голямо удоволствие.

Тя се засмя.

— С кола ли сте?

Смит поклати отрицателно глава.

— В такъв случай мога да ви закарам. Искате ли?

Той прие с благодарност и двамата тръгнаха.

Тясната кабинка на асансьора се изпълни с ухание на люляк. На излизане Смит кавалерски задържа вратата и Терез го възнагради с ослепителната си усмивка.

— Благодаря ви.

Смит трепна вътрешно. Това беше един от редките мигове, които би искал да задържи, за да се наслади на очарованието им.

Терез тръгна към колата, а Смит я проследи с поглед, като се любуваше на елегантната й грация. Усмихна се на себе си и я последва, но ударът дойде изотзад и този път го свари напълно неподготвен. Падайки, чу в мрака писъка на Терез.

Надви болката, скочи на крака и в движение измъкна пистолета си. Тичаше, като се озърташе, а под краката му проскърцваха натрошени стъкла. Някой беше стрелял в уличните лампи и улицата тънеше в непрогледен мрак. Не беше чул изстрелите — явно бяха действали със заглушител.

Дори звездите тази нощ бяха скрити зад облак и все пак успя някак да различи четирите фигури в черно, помъкнали отчаяно съпротивляващата се Терез към микробус, който почти се сливаше с околния мрак. Около устата на Терез беше омотана бяла лента, която заглушаваше писъците й.

Смит хукна с всички сили. Сърцето му сякаш щеше да изскочи.

Но ето че в нощта глухо прокънтя изстрел и куршумът профуча на милиметри от бузата му. Изведнъж ушите му забучаха и имаше чувството, че главата му ще се пръсне от болка. Спомни си думите на лекаря от болницата — ако не внимаваше, главата можеше да му погоди лош номер.

Залегна, претърколи се и отскочи, насочил напред дулото на револвера. Гадеше му се. Стисна зъби. Май все пак не биваше да подценява оня удар в главата. Или повторното сътресение беше влошило нещата.

Видя, че бяха успели да натикат Терез в микробуса. Затича, превъзмогнал болката, сякаш животът му зависеше от това. Стреля в краката на единия от похитителите и изкрещя:

— Спрете! Спрете или всички ви ще убия!

Едва позна собствения си глас. Главата му се въртеше и виждаше всичко някак замъглено. Примигна няколко пъти. Нямаше особена промяна.

Двама от мъжете се извърнаха и последва цяла серия от изстрели. Смит отново трябваше да залегне.

След малко се надигна, но трима от похитителите вече бяха успели да скочат в микробуса и шофьорът даде на заден. Връщаха се за четвъртия. Едната врата беше все още отворена. Смит се прицели в гумите, но в този миг четвъртият похитител се извърна и стреля към него. Два от куршумите се забиха в тротоара и късчета плочки отхвърчаха към тила на приведения ниско към земята Смит. Той изруга, претърколи се отново и стреля. Куршумът му улучи в гръб мъжа, който тъкмо се готвеше да скочи в микробуса и посягаше към дръжката на вратата. От тялото му шурна кръв, той се свлече и дръжката се изплъзна от ръката му. В следващия миг задното колело на микробуса мина през него.

Чу се зловещ предсмъртен крясък, гумите рязко изсвириха и микробусът се отдалечи надолу по улицата.

Смит затича след него, останал почти без дъх, и го видя да свива зад ъгъла и да изчезва в мрака.

Приведе се, като се мъчеше да си поеме дъх. Беше смазан. Всяка частица от тялото го болеше. Бяха успели да отвлекат Терез Шамборд пред очите му и не можа да им попречи…

Остана известно време така и лека-полека започна да идва на себе си. Вече не усещаше главата си толкова размътена. Може би тази сутрин в болницата наистина беше получил леко мозъчно сътресение? Но дори и така да беше, не можеше да си позволи лукса да чака. Време за губене нямаше. Щеше повече да се пази, но нямаше да намали темпото.

Изтича до мястото, където лежеше в локва кръв простреляният похитител. Беше паднал по очи. Смит го обърна. Един поглед му беше достатъчен, за да установи, че е мъртъв.

Претърси джобовете му. Намери няколко френски монети, сгъваем нож, който изглеждаше доста зловещо, испански цигари и пакетче книжни кърпички. Нямаше портфейл, нито някакви документи за самоличност. Пистолетът се беше изплъзнал от пръстите му и лежеше на тротоара. Смит го вдигна и го огледа. Беше стар модел „Глок“ — поочукан, но добре поддържан и грижливо смазан. Върху кожената му ръкохватка беше издълбан някакъв символ и Смит се вгледа по-внимателно. Различи разклонено дърво и три огнени езика, които обгръщаха ствола. Тази фигура може да беше просто плод на нечие въображение, но може и да имаше някакъв по-особен смисъл.

Чу вой на приближаващи полицейски сирени. Не биваше да го заварят тук. Пъхна в джоба си пистолета на мъртвия похитител и изчезна зад ъгъла.

 

 

Хотел „Жил“ беше на левия бряг, недалеч от булевард „Сен Жермен“ с неговите ярко осветени витрини. Тих и изискан малък хотел, той беше убежището на Смит винаги, когато отсядаше в Париж.

Фоайето, с резбовани мебели и орнаменти от ковано желязо, пазеше духа на изминалото столетие. Смит винаги се беше любувал на атмосферата, която цареше тук, но сега не му беше до това. Мисълта за Терез Шамборд не му даваше мира.

Мъжът на рецепцията засия, като го видя. Смит беше редовен и обичан гост тук.

— Полковник Смит! Ето ви отново. Толкова се радвам да ви видя! — забърбори той на английски. — Дълго ли ще останете?

— Няколко седмици, но може би няма да съм тук през цялото време. Бих искал обаче да ангажирам стаята.

— Разбира се. За вас винаги!

— Благодаря, Хектор.

Стаята не беше модерна, но обстановката много му допадаше. Търпеливо изчака сигналът да мине през закодиращото устройство на клетъчния телефон и най-после чу гласа на Клайн:

— Джон? Слушам те.

— Отвлякоха Терез Шамборд!

— Разбрах. Един от съседите е видял всичко, включително и някакъв „луд“, който очевидно се е опитвал да попречи на похитителите. Слава богу, в тъмното не е видял лицето му.

— Извадил съм късмет — промърмори Смит.

— За момента полицията няма ни най-малка представа кой може да стои зад всичко това и това направо ги е извадило от равновесие. Освен това, ако са убили Шамборд, защо им е да отвличат дъщеря му? И дали изобщо става въпрос за същите хора или за съвсем други, които обаче се опитват да се доберат до същата информация и смятат, че госпожица Шамборд може да им бъде от помощ?

— Допускате, че може да има и други?

— Дано да греша…

— Наистина. Но все пак не бива да изключваме подобна възможност. А… полицаите знаят ли, че съм разговарял с Терез Шамборд?

— Засега не. И мисля, че няма шанс да научат. Действал си изключително предпазливо, поздравявам те.

— Благодаря — въздъхна Смит. — Поне една добра новина. Шефе, интересува ме значението на един символ — разклонено дърво, в основата си обгърнато от пламъци. Ще можеш ли да провериш?

— Ще се опитам. А как минаха срещите ти с Майк Кърнс и с генерал Хенц?

Смит разказа подробно всичко, включително и за черния ситроен, който понякога чакал Шамборд след работа.

— Има и още нещо — добави накрая, — за което сам не зная какво да мисля… — И разказа за „санитаря“, когото беше забелязал да влиза в така строго охранявания пансион.

— Дявол да го вземе… това никак не ми харесва. — Смит долови напрежението в гласа на Клайн. — Но генералът не може да е замесен в нищо… — разсъждаваше на глас той. — Възможно е някакво съвпадение… Но трябва да се провери. Ще се заема с това.

— Възможно ли е сержантът да играе двойна игра? — предположи Смит.

— Би трябвало да е почти изключено — отвърна Клайн. Гласът му беше рязък. — Във всеки случай ти стой настрана. Не бива да рискуваш прикритието си. Ще проуча значението на оня символ и веднага ще се заема с проверката на сержанта. Ще се чуем пак. — Връзката прекъсна.

Смит прибра клетъчния телефон и въздъхна. Надяваше се час по-скоро да научи нещо, което да го отведе при Терез. И, разбира се, тя да е жива и здрава.

Междувременно можеше да вземе един горещ душ и да поспи. Няколко часа сън щяха да му се отразят добре.

След малко, загърнат в мек хавлиен халат, свалил от себе си част от напрежението на деня, стоеше пред отворения прозорец, загледан в живописните островърхи покриви на стария Париж.

И както си стоеше, а мислите препускаха в безредие във вече умореното му съзнание, нощното небе изведнъж се разтвори, прорязано от светкавица. Чу се гръм и дъждът ливна като из ведро. Бурята, която цял ден беше тегнала във въздуха, най-после се отприщи.

Смит подаде навън лице и усети по кожата си хладните едри капки. Този ден му се беше сторил безкраен. Не беше за вярване, че едва сутринта си беше седял, надвесен над микроскопа в лабораторията във Форт Колинс, а през прозореца се виждаха ширналите се чак до хоризонта прерии на Източно Колорадо.

Този спомен отново извика в съзнанието му мисълта за Марти. Затвори прозореца и набра телефона на болницата, докато дъждът ритмично почукваше по стъклата. Ако някой подслушваше разговора, нямаше да чуе нищо подозрително.

Сестрата от интензивното му каза, че Марти проявява, макар и бавни признаци на подобрение, въпреки че все още не е излязъл от комата. Смит благодари, поуспокоен, и веднага след това се свърза с охраната на болницата. Началникът беше излязъл, но помощникът му го увери, че охраната в отделението е подсилена след сутрешния инцидент и засега всичко е спокойно.

Слава богу, отдъхна си Смит. Обръсна се и се канеше да си ляга, когато чу клетъчния телефон. Фред Клайн заговори без всякакво предисловие:

— Дървото с обгърнат от огъня ствол е емблема на баската сепаратистка групировка, наречена „Черен пламък“, която обаче в момента не функционира. Разпаднала се е още преди години, след една престрелка в Билбао, когато повечето от водачите й са били убити или арестувани и вкарани в затвора. Оттогава нищо не се е чувало за организацията. Баските терористи обикновено поемат отговорност за извършените от тях атентати. Но не е абсолютно задължително. Крайни екстремисти са и целта им не е просто пропаганда, а радикална промяна.

— Хм. Засега имам поне едно предимство пред тях — промърмори Смит.

— И кое е то?

— Вече знам с кого си имам работа, а те очевидно — не. Иначе не биха ме оставили жив.

— Действай много внимателно, Джон. С тях шега не бива. Ще гледам да посъбера още информация за тях, а ти най-добре се опитай да поспиш.

— Добре, Фред. Ще те помоля и за още нещо. Поразрови се в миналото на Емил Шамборд — възможно е да се натъкнем на нещо… Засега имам чувството, че някаква брънка от веригата ми се губи. Трябва ми нишка, за която да се заловя… Освен това, ако знаем с каква цел са отвлекли Терез, може би ще ни бъде по-лесно да стигнем до нея.

Разговорът приключи и Джон се изтегна на леглото, заслушан в ромона на дъжда и свистенето на автомобилни гуми по мокрия асфалт. В главата му се въртяха лицата на генерала, на мустакатия „санитар“ и фигурите в черно, по всяка вероятност — баски терористи. Знаеше как действат те, за да постигнат набелязаната цел. И от мисълта, че Терез Шамборд е в ръцете им, го побиха тръпки.