Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (7)

Шеста глава

На капитан Бонард му се струваше, че долавя навсякъде мириса на гниещи фурми, развалена козя мас и застояла вода, но това беше само игра на въображението. Беше сменил военната униформа с лек цивилен костюм, но въпреки това изнемогваше от горещината и ризата му беше подгизнала от пот.

Той се озърна. Помещението, в което се намираше, напомняше вътрешността на всяка една от стотиците бедуински палатки, пръснати из пустинята, в които беше седял по времето, когато служеше в бившите колонии. Прозорците бяха закрити от марокански завеси, а на пода имаше пъстри тъкани възглавнички. Африкански стенни килимчета и други ръчно изработени предмети украсяваха стените, а мебелите от кожа и дърво бяха прекалено ниски и твърди за вкуса на един европеец.

Отпусна се с въздишка на една табуретка на педя от земята, благодарен, че поне не му се налагаше да седи с кръстосани крака на пода. За момент изпита чувството, че горещият тропичен вятър всеки миг ще вкара сух пясък изпод стените на палатката, но, разбира се, това беше само илюзия, защото не се намираше в Сахара, нито пък в палатка, колкото и жив да беше оня противен, натрапчив мирис в спомените му. Бонард тръсна глава. Имаше да мисли за по-важни неща. Заговори на френски с рязък, гневен тон:

— Що за идея беше да изпратите оня човек в болницата да убие Мартин Целербах? Пълно безумие. Не очаквах това от вас, мосю Мавритания! Как си го представяхте — свършва си работата и си тръгва по живо, по здраво? Може и да е бил професионалист, но ако го бяха хванали, Сюрте щяха да го накарат да изпее и майчиното си мляко! А сега са удвоили охраната и пиле не може да прехвръкне. По дяволите!

Човекът, към когото Бонард се беше обърнал с мосю Мавритания (име, широко известно в подземния свят), изслуша гневната тирада на капитана с каменно лице. Престъпният бос имаше закръглена фигура и меки, грижливо поддържани ръце. Изисканият перленосив костюм, шит от първокласен английски шивач, му стоеше като излят, а маншетите на ризата му бяха снежнобели.

Докато Бонард се горещеше, Мавритания нито веднъж не го прекъсна, но доби изражението на някой, който слуша бръмченето на досадна муха. Най-после, когато капитанът млъкна, прибра кичур коса зад ухото си и заговори с глас, който беше пълна противоположност на меката му, пухкава външност.

— За глупаци ли ни смятате, капитане? Не ни подценявайте. Не сме изпращали никой да убива доктор Целербах — би било твърде неразумно. А и не знам дали изобщо си струва труда — след всичко, което чувам за състоянието му.

— Но нали решихме, че ще го елиминираме? Не бива да поемаме излишни рискове. Ами ако все пак дойде в съзнание?

Мавритания сви рамене.

— Вие го решихте. Ние сметнахме за необходимо да изчакаме, а както сам разбирате, ние сме хората, които ще преценят. Но да оставим това. Имаме да обсъдим по-важни въпроси.

— Но тогава… кой е изпратил убиеца, щом не сте вие?

Мавритания го изгледа, леко наклонил глава на една страна.

— Да, наистина… Уместен въпрос. Не се бях замислил за това. Но ще го разберем, рано или късно. И така, прегледахме записките на помощника на Шамборд, които действително съвпадаха с данните, с които вече разполагаме, макар и да не бяха толкова подробни. Както и да е, вече са унищожени.

— Много благоразумно от ваша страна — в тона на Бонард се долавяше нотка колониално превъзходство, но той не се постара да заличи това впечатление. — Не смятам същото обаче за намерението ви да оставите Целербах на волята на провидението. Ами ако дойде в съзнание и проговори?

— Целербах е наша грижа — увери го Мавритания. — Вие съсредоточете вниманието си върху полицейското разследване относно самоубийството на помощника на Шамборд. Имайте предвид, че много хора ще се ровят в тази история и ще задават въпроси. Как върви разследването до момента?

У Мавритания имаше нещо змийско, хлъзгаво, което плашеше и в същото време отвращаваше Бонард, но пък какво друго беше очаквал? Нали, за да осъществи целта си, имаше нужда от някой като него — безмилостен, опитен и хладнокръвен; някой, който се ползва с авторитет и огромно влияние в подземния свят. Противен или не, Мавритания му беше необходим и може би беше редно да проявява към него повече уважение.

— Доколкото разбрах, помощникът на Шамборд се е уплашил и е избягал, когато видял вашите хора. След което спрял да зареди бензин на една крайпътна бензиностанция и, по думите на работниците, вече бил разбрал за смъртта на Шамборд и изглеждал много разстроен. Явно не е могъл да превъзмогне загубата…

— Хмм. Това ли е всичко?

Бонард кимна. За какъв се мислеше този човек, който все повече му лазеше по нервите?

— Не сте ли притеснен от този факт?

— Защо? „Липсата на новини е добра новина“ — хладно се усмихна Бонард.

Мавритания сбърчи нос.

— Голяма заблуда… Мълчанието не винаги е злато! Чудя се как вие, европейците, сте в състояние да се самозалъгвате до такава степен… За един добър детектив, а вашата полиция разполага с такива, не е трудно да подуши едно нагласено самоубийство. Съветвам ви да си направите труда да се поинтересувате в каква насока работят, защото е повече от ясно, че не са се задоволили с подобно обяснение!

— Ще се поинтересувам — сухо каза Бонард и се надигна.

Мавритания го спря с рязък жест и Бонард неохотно се отпусна на ниската табуретка.

— Още нещо, капитане. Какво знаете за този приятел на Целербах?

Бонард закъсняваше за работа и започваше да губи търпение.

— Подполковник Джонатан Смит е доктор на медицинските науки. С Целербах са стари приятели, израснали са заедно в щата Айова — издекламира той на един дъх. — Информацията е потвърдена от сигурен източник.

— Да, но съдейки по поведението му при опита за убийство, нашият доктор притежава и друга умения… Смея да твърдя, че е реагирал доста… професионално.

— Не може да се отрече.

— Освен това е бил въоръжен. Възможно ли е да е… нечий агент?

— Със сигурност не и на ЦРУ или на МИ-6. Техните хора, поне тези, които действат на територията на Европа, са ми известни. Смит е американец, така че изключваме и възможността да е руски агент. Имам сведения, че се занимава с научна дейност и работи във военномедицински изследователски център. Имам връзки в американското разузнаване, така че достоверността на тази информация е гарантирана.

— Не съществува стопроцентова сигурност — хладно отбеляза Мавритания. — В разузнаването са изпечени лъжци. Това им е работата.

— Моите хора са проверени. Освен това съм засякъл информацията.

— Може да е агент на организация, за която нямаме сведения.

— Изключено. Ако Второ бюро няма сведения за някоя организация, значи тя не съществува.

— Много добре — плавно се надигна от мястото си Мавритания. — И все пак дръжте американеца под око.

Капитан Бонард също се изправи. Краката му се бяха схванали. Тези северноафриканци… мазохисти ли бяха? Как можеха да седят в такива неудобни пози?

— Имаме предвид — кимна. — Наблюдаваме го, но най-вероятно е това, за което се представя. Колкото до това, че умее да си служи с оръжие, не е толкова странно, като се има предвид, че е американец.

— Това е така — кимна Мавритания. — Американците живеят с манията, че някой ги преследва, и патлакът в джоба им вдъхва сигурност. Да им се чудиш…

И все пак Бонард си тръгна с усещането, че не е успял да разсее докрай опасенията на потайния си, хлъзгав като змия събеседник.

 

 

Джон Смит крачеше, очевидно забързан, и се озърташе за такси. Както изглеждаше, цялото му внимание бе погълнато от това, но всъщност се опитваше да разбере кой е човекът, който го наблюдава, без при това да събуди подозрението му. В крайна сметка се спря на три възможности. Първата беше тъмнокоса жена около трийсетте с невзрачна външност. Тя съзерцаваше мрачната фасада на църквата „Сен Жан Баптист де ла Сал“.

Вторият потенциален преследвач беше мъж на средна възраст, също толкова безличен, с тъмно сако, прекалено плътно за топлия майски следобед. Той се ровеше съсредоточено в количката на един амбулантен търговец. Третият заподозрян беше висок старец, подпрян на черен абаносов бастун. Той се беше спрял в сянката на едно дърво и гледаше дима, който се виеше над разрушеното крило на института „Пастьор“.

До срещата му с генерал Хенц, уредена от президента, оставаха около два часа. Междувременно трябваше на всяка цена да се отърве от „опашката“ си.

Продължи да се оглежда за такси с прекрасно изиграно нетърпение и най-после, свивайки ядно рамене, тръгна пеша към булевард „Пастьор“. На пресечката сви вдясно и огледа с любопитството на турист искрящата от стъкло и стомана фасада на хотел „Аркада“. Зяпаше по витрините, по едно време съгледа едно кафе и реши да поседне на една от външните маси. Поръча си чаша бира и отпиваше, без да бърза, като плъзгаше „разсеян“ поглед по минувачите. Очакваше не след дълго да се появи някой от „триото“ и не се беше излъгал.

Пръв се зададе високият старец. Въпреки бастуна крачеше доста пъргаво за възрастта си, което само по себе си вече бе подозрително. Освен това Смит си спомняше, че старецът бе проявил интерес към пострадалата от експлозията сграда, което също можеше да не е случайно. Казват, че престъпникът винаги се връща на местопрестъплението, нали така? Въпреки че, от друга страна, мъжът беше преминал „активната“ за престъпник възраст.

Смит трепна, когато видя, че старецът сяда край една от масичките на отсрещното кафе. Поръча си кафе и разтвори вестник „Монд“. Прекара доста време зачетен във вестника, без изобщо да вдига глава.

След малко се появи и младата жена, от чиято външност лъхаше неописуема скука. Тя приближи кафето, където седеше Смит, и се огледа за празна маса, като че ли се канеше да поседне, но очевидно се отказа от идеята и продължи пътя си. Погледът й мина през Смит като през стъкло.

Третият възможен „преследвач“ — оня, който се ровеше в количката на вехтошаря, като че ли от това зависеше животът му, така и не се появи.

Смит допи бирата си, като мислено запечатваше в паметта си всички подробности от външността на високия старец и жената — стойката, жестовете, походката, изражението на лицето.

После плати сметката си и тръгна с бързи крачки към станцията на метрото, малко по-надолу по булеварда, на пресечката с улица „Вожирар“. Високият старец с бастуна скоро се появи зад него — Смит моментално го забеляза с периферното си зрение.

Време беше да прибегне до стар, изпитан трик — хлътна в станцията на метрото и видя, че мъжът не го последва. Изчака пристигането на една от мотрисите и се смеси с потока на слезлите пътници, които тръгнаха нагоре по стълбите. Старецът беше отминал входа на метрото и крачеше надолу по улицата. Смит забърза след него, без да го доближава прекалено, но и без да го изпуска от поглед. Най-после старецът спря до вратата на една книжарница с надпис „ОБЕДНА ПОЧИВКА“, извади от джоба си ключ и го превъртя в ключалката. С влизането съблече сакото си, остави го на закачалката и облече дебела бежова жилетка. После завъртя табелата на вратата. „ОТВОРЕНО“ гласеше вече надписът.

Смит поклати глава. Нещата бяха ясни. Изпита известно разочарование. Повъртя се отвън, разглеждайки витрината. Старият книжар го забеляза и го покани с жест да влезе, но Смит само се усмихна в отговор, помаха му и отмина.

Е, поне кръгът беше стеснен, но по всяка вероятност преследвачът му също се беше усетил и беше бил отбой. В същия момент космите на тила му настръхнаха отново. Опасността не беше отминала. И Смит хлътна в най-близката станция на метрото. Трябваше да заблуди преследвача си, преди да тръгне към мястото на срещата с генерала.

 

 

В един от близките входове, наполовина засенчен от избуял храст, се беше притаила жената с „безличната“ външност. Облеклото й беше тъмно и почти се сливаше с падащия мрак, което беше добре, защото Смит се беше оказал много наблюдателен.

Беше действала крайно предпазливо, но „обектът“ като че ли надуши опасността. Беше много привлекателен мъж — с тези високи скули и с тези сини очи…

Когато го видя да хлътва в най-близката станция на метрото, у нея вече не остана абсолютно никакво съмнение — усетил се беше и сега се опитваше да се изплъзне. Възможно беше обаче да не е сигурен кой точно го следи. Налагаше се да докладва. Извади клетъчния си телефон, набра някакъв номер и бързо прошепна:

— Разбрал е, че има опашка, но не знае, че съм аз. Освен това по всичко личи, че наистина е тук заради пострадалия си приятел. Досегашните му действия го потвърждават напълно.

Тя изслуша човека от отсрещната страна и продължи вече троснато:

— Виж какво, проблемът си е твой. Прати някой друг да го следи, ако смяташ, че си заслужава, аз си имам други грижи… Не, нищо определено, но имам чувството, че нещо се мъти. Мавритания не би се появил току-така… Да, ако изобщо са в него. Да!

Тя изключи телефона, озърна се и се измъкна от прикритието си. Джон Смит не се беше появил. Не й оставаше нищо друго, освен да се върне в кафето, където беше седял, и да се поогледа.

Не откри нищо. Всъщност би се изненадала, ако беше обратното.

 

 

Смит смени поне четири вагона в едната или другата посока, докато се върне отново на улицата и повтори същата тактика още два пъти. Това му отне повече от час, но поне беше сигурен, че окончателно е объркал преследвача си, който и да беше той. Вече по-спокоен, макар и все още нащрек, спря едно такси и даде адреса, посочен му от Фред Клайн.

Частният пансион „Сезан“ на улица „Рено“ се оказа триетажна тухлена сграда, обрасла с бръшлян. Къщите в стария аристократичен квартал, далеч от шума и градската суета, гънеха в зеленина и се радваха на уединението, което грижливо охраняваните дворове им осигуряваха.

Портиерката на пансиона, мощна дама със стоманеносив поглед, зорко бдеше за спокойствието на неговите обитатели. Застанала встрани от елегантната порта от ковано желязо, тя изслуша Смит с безизразно лице и му направи знак да я последва. Движенията й бяха напълно лишени от женственост, затова пък Смит не би се учудил, ако някъде под дългата й безформена жилетка се спотайваше револвер.

В коридора на втория етаж седеше мъж с мускули на боксьор, които тъмният костюм не можеше напълно да скрие. Смит забеляза и леката издутина под мишницата му, която, ако се съди по очертанията, можеше да бъде „Колт“ — полуавтоматик, модел 1911. Бодигардът си четеше някакъв детективски роман, но при появата на Смит веднага влезе в ролята си.

Междувременно портиерката се обърна, без да пророни и дума, и заслиза надолу по стълбите.

Бодигардът прегледа документите на Смит и рязко кимна:

— Парола?

— „Локи“.

— Генералът ви очаква, полковник. Третата врата вляво по коридора.

Въпреки цивилното облекло имаше маниери на военен най-вероятно бивш старши сержант, човек на реда и пагона.

Смит почука на посочената врата и чу отвътре басово: „Влез!“

Озова се в слънчева стая с изглед към пищно избуялата градина, която Моне би дал мило и драго да нарисува.

Мъжът в стаята бе застанал с гръб към влезлия Смит и с лице към градината, но доколкото Смит успя да прецени по стегнатата му войнишка фигура, беше с десетина години по-възрастен от бодигарда си и значително по-слаб.

— Е, какво е положението, полковник? — попита генералът, когато Смит затвори вратата зад гърба си. — Тази нова технология, за която се вдига толкова шум, представлява ли някаква сериозна заплаха за нас, или само… плаши гаргите? — За мъж с толкова дребна фигура гласът му беше учудващо мощен — глас на човек, свикнал да крещи команди под картечен огън.

— Точно това съм дошъл да разбера, сър.

— И… с какви впечатления сте?

— Още е рано да се каже, в Париж съм едва от няколко часа, но вече се опитаха да убият приятеля ми, компютърен специалист, който вероятно е бил дясната ръка на Шамборд. Убиецът беше професионалист, въоръжен с автомат.

— Чух за това — кимна генералът.

— Освен това ме следеше някой, който очевидно си разбира от работата. А и този инцидент на остров Диего Гарсия определено ме притеснява…

Генералът рязко се извърна.

— Това ли е всичко? В такъв случай ви чака доста работа. Вие сте учен, знаете какво се очаква от вас — конкретна теория, подкрепена с факти. Искам да знам какво имаме насреща си — опасен противник или нехаен аматьор, който си въобразява, че може да премести планини, докато всъщност грандиозният му план е само един сапунен мехур.

Смит се усмихна.

— Точно защото съм учен, не бих си позволил да теоретизирам, без да разполагам с повече информация, сър.

— Добре казано, полковник — като картечен откос проехтя смехът на генерала.

Карлос Хенц, генерал от американската армия, главнокомандващ европейските сили на НАТО, беше с прошарени коси и стегната жилава фигура на дългогодишен военен. Кафявият костюм, който носеше с небрежна елегантност, му стоеше като излят. Хенц беше от новото поколение генерали — компетентен, наясно с предизвикателствата на двайсет и първия век.

— Е, добре, полковник. Защо не поседнете, докато ви разкажа каквото знам по въпроса? — И той посочи старинното, тапицирано с кадифе диванче от времето на Наполеон Трети, след което се извърна отново към прозореца, като че беше прикован с магнит от гледката.

Смит си помисли, че това е оригинален, макар и твърде необичаен начин за приковаване вниманието на събеседника. Вероятно генералът го използваше по време на военните съвети, за да фокусира вниманието на подчинените си. Смит също би могъл да го изпробва на някоя сбирка — този трик със сигурност би имал ефект и сред учените, пословични със своята разсеяност.

— Значи така — започна генералът с гръб към Смит. — Да речем, че е било създадено някакво устройство, което е в състояние да контролира електронния софтуер и хардуер в световен мащаб, включително и да прониква в закодирани програми и командни системи, да задейства изстрелването на балистични ракети и изобщо — да дава инструкции от подобен род. Нали до това се свеждат нещата?

— Във военно отношение, да — кимна Смит.

— Това е, което ме интересува за момента. — Генералът съзерцаваше купестите облаци, покрили небето, като че ли се питаше дали някога слънцето ще се покаже отново. — По всичко личи обаче, че създателят на това свръхмощно устройство е мъртъв, а записките му — унищожени от пожара. Никой досега не е поел отговорността за експлозията, което, макар и да не е типично за терористична акция, понякога се случва.

Генералът замълча, а в изправения му гръб се долавяше известно напрежение, като че ли очакваше коментар от страна на Смит.

— Не бива да забравяме убиеца, изпратен тази сутрин в болницата при доктор Целербах — допълни картината Смит.

— Така е — Хенц рязко се извърна, притегли един от елегантните столове, седна срещу Смит и го изгледа, както само генералите умеят. — Казахте ми. Аз също имам някои новини за вас. Президентът ми е наредил да ви взема под крилото си и да ви оказвам пълно съдействие, така че не смятам да го разочаровам. И така, ето какво са открили досега моите хора и агентите на ЦРУ: в нощта на експлозията на улица „Волонтер“, откъм новото крило на института „Пастьор“, е бил паркиран черен микробус. Минути преди взрива той е бил забелязан да тръгва. Между другото, знаете ли, че Шамборд е имал помощник, един млад лаборант?

— Да. Разбрах, че в момента се издирва. Открили ли са го?

— Да. Мъртъв. Самоубил се е снощи в евтин хотел в покрайнините на Бордо. Странното е, че е щял да прекара отпуската си в едно рибарско селце на крайбрежието, рисувайки. Шамборд го бил посъветвал да се поразтовари малко, много се бил преуморил напоследък, и явно това е била представата на младежа за почивка. Но изведнъж се озовава в някаква мизерна дупка от другата страна на реката. Питам се защо?

— Сигурни ли са, че е било самоубийство?

— Поне така казват. Но по сведения на ЦРУ собственикът на хотела бил забелязал младежът да носи някакво куфарче при пристигането си. Което му направило впечатление, защото повечето от гостите на така наречения му „хотел“ не носели почти никакъв багаж. Младежът е бил сам, без компания. Но след предполагаемото самоубийство в стаята му не е открито куфарче.

— Смятате, че си имаме работа със същите хора и че те са направили така, че да изглежда като самоубийство, за да вземат куфарчето?

Хенц рязко се изправи и отново се озова на любимото си място до прозореца.

— Ваша грижа е да проучите нещата и да направите съответните заключения. Мога само да ви кажа, че според ЦРУ в това самоубийство има нещо съмнително, докато Сюрте дават вид, че за тях случаят е ясен.

— Помощникът на Шамборд може и да е знаел до какъв етап е била стигнала работата, но това само по себе си не е достатъчна причина за убийство — замислено каза Смит. — Така или иначе, след смъртта на Шамборд и всички онези слухове трябва да действаме, изхождайки от предположението, че молекулярният компютър вече е бил създаден. Значи е възможно да е имало още нещо… Може би наистина са искали да вземат куфарчето. Но защо? Да речем… че е съдържало някакви бележки… може би дори записките на самия Шамборд? Във всеки случай нещо, което е представлявало интерес или потенциална заплаха за някого.

— Именно. — Хенц се извърна и впери поглед в Смит. — А случилото се на остров Диего Гарсия би трябвало да ни наведе на мисълта, че е твърде възможно някой да държи в ръцете си не друго, а изобретения от Шамборд молекулярен компютър.

— По-точно неговия прототип.

— Тоест?

— Нещо доста по-обемисто и не толкова компактно. С много стъклария, жички и тръбички. Това е първообразът, който впоследствие ще придобие търговски вид — значително по-изчистен и олекотен.

— Но прототипът върши същата работа, нали?

— В ръцете на добър оператор — кимна Смит.

— Ясно. — Генералът звучеше навъсено. — И какво, ако някой вече разполага с подобно устройство, а на нас ни хвърля само прах в очите?

— Тогава положението не е никак розово.

— Е, след като и сам сте наясно с това, предполагам, че ще предприемете нещо?

— Ще направя всичко възможно…

— Ако трябва, дори и невъзможното. Между другото, моят заместник, генерал Ла Порт, иска да поговори с вас. Той е французин. Техните военни също са неспокойни. И нищо чудно. Инструкциите на Белия дом са да ги информираме за хода на разследването, но без да навлизаме в излишни подробности. Разбирате какво имам предвид, нали? Ла Порт вече и без това усилено се интересува от връзката ви с доктор Целербах, като проявява характерната за французите мнителност. Държи лично да ви зададе някои въпроси във връзка със случилото се в болницата. Знае, че сте приятел на доктор Целербах, и това е достатъчно, но гледайте да разпръснете подозренията му.

Хенц изпрати Смит до вратата на кабинета си и му подаде ръка.

— Желая ви успех. Разчитам, че ще ме информирате своевременно. Ако имате нужда от нещо, винаги можете да позвъните. Сержант Матиас ще ви изпрати.

Нисичкият, набит сержант, любител на детективските четива, съпроводи Смит надолу по стълбите. Минаха покрай портиерката, която пушеше „Житан“ със загадъчното изражение на сфинкс, но този път Смит успя да забележи деветмилиметровия пистолет, мушнат на кръста й. Нямаше спор, бяха се погрижили да осигурят добра охрана на генерал Хенц.

Тежката порта от ковано желязо хлопна зад гърба на Смит. Той пресече улицата, спря в сянката на едно дърво и се огледа. Нямаше почти никакви пешеходци, затова пък и в двете посоки профучаваха автомобили. Изведнъж сърцето му подскочи. На задната седалка на едно такси, което тъкмо намаляваше ход, забеляза позната физиономия. Това смугло лице, мустаците…

Таксито спря пред пансиона „Сезан“ и притаен в сянката, Смит разпозна и високата, суховата фигура… Това беше „санитарят“ — същият, който се беше опитал да убие Марти! Сърцето му биеше до пръсване. Вратата на пансиона се отвори и сержантът, който току-що беше изпратил Смит, пропусна мустакатия навътре без излишни церемонии.