Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (15)

Четиринайсета глава

На борда на самолетоносача „Шарл дьо Гол“, Средиземно море

На двеста мили югоизточно от Тулон, Франция, военният кораб „Шарл дьо Гол“ тихо пореше водите в нощта — огромен морски звяр, смъртоносен и съвършен. Захранван от ядрени реактори PWR тип К-15, корабът поддържаше скорост двайсет и седем морски възела и оставяше след себе си искряща диря — безукорно права като прорез от бръснач.

Самолетоносачът „Шарл дьо Гол“ беше последната гордост на западноевропейския морски флот и тази нощ на борда му се провеждаше едно наистина знаменателно събитие. Неслучайно бяха взети всички мерки за сигурност и над кораба кръжаха десет бойни самолета „Ястребово око“, модел Е-2С. Екипажът на борда също беше нащрек и в пълна готовност да изстреля ракетите земя-въздух и осемте бойни снаряда „Джиат“ 20F2 при най-малкия сигнал за опасност. Почти всички видими отвън светлини на кораба бяха загасени.

Долу, в залата за конференции, бяха събрани петима висши военни, представители на най-големите европейски сили, и слушаха с повече или по-малко заинтересован вид своя домакин — френския генерал, заместник-главнокомандващ силите на НАТО за Европа — граф Роланд ла Порт. Генералът с царствена осанка, леко приведен поради високия си ръст, беше застанал пред огромната карта на Европа, окачена на стената, и беше вперил в събеседниците си немигащите си бледосини очи.

— Тук, господа — каза той, като посочи картата, — можете да видите всички новопоявили се на територията на Европа многонационални компании за производство на свръхмодерни оръжия и военно оборудване. Това са ВАЕ във Великобритания, EADS — с филиали във Франция и Великобритания, „Астриум“, което, както знаете, обединява ВАЕ и EADS — в Швеция, и Европейската военна авиация — в Италия и Великобритания.

Генералът се обръщаше към своите събеседници на английски, което не му беше особено приятно, като се има предвид, че всепризнатият език на дипломацията е френският, но беше принуден да се примири с това, тъй като се оказа, че по-голямата част от поканените тази вечер не владеят френски.

— Тези корпорации — продължи той със силно изразен френски акцент — действат в тясно сътрудничество и плодовете на съвместните им усилия вече са налице — самолетът „Евробоец“, военнотранспортният хеликоптер „Тигър“, ракетните снаряди „Буря“ и снарядите „Метеор“. Предстои създаването на системата за глобално разполагане „Галилео“ и на спътниковата разузнавателна система „Состар“. Надяваме се обсъждането на двата проекта скоро да приключи и да се премине към изпълнението им.

Ла Порт потупа длан с показалката, която държеше, за да подчертае значението на току-що казаното, и продължи:

— Господа, ще се съгласите, че това е един доста внушителен списък, който свидетелства за нашата добра воля и готовност за сътрудничество. Тази тенденция за обединяване на силите и сливане на капиталите среща широка обществена подкрепа и засилва нашите позиции, превръщайки Европейския съюз в равностоен политически партньор на Вашингтон. Смятам, че посланието е повече от ясно.

В залата се възцари мълчание и генералите напрегнато се спогледаха.

Най-после генерал-лейтенант Арнолд Мур попита със суховатия си, отчетлив тембър:

— Освен разрастването на вътрешноевропейските икономически и търговски връзки какво по-конкретно имаш предвид, Роланд?

Генерал Мур имаше високо чело, прорязано от ситни бръчици лице и нос като клюн, който напомняше за английския крал Хенри IV.

Ла Порт кимна одобрително. Очакваше този въпрос.

— Ще отговоря съвсем простичко, сър Арнолд. Иска ми се да вярвам, че скоро ще настъпи часът и на нашата военна независимост, постигната благодарение на съвместните ни усилия. Тогава вече няма да се нуждаем от подкрепата на американците и няма да сме принудени непрекъснато да се съобразяваме с тях и да правим компромиси със собствените си интереси.

Сър Арнолд вдигна леко вежди по своя сдържан, типично английски маниер, но генерал Валентин Гонсалес от Испания побърза да запита:

— Но нали вече имаме над шейсетхилядна обединена армия, генерал Ла Порт? Смятате ли, че Европейският съюз се нуждае от по-многочислена армия, за да бъде приеман сериозно?

Генералът беше дребен, енергичен мъж с мургаво лице и килната на една страна фуражка, наперен като петле.

— Но, разбира се, господа. Какво са шейсет хиляди? Освен това силите за бързо реагиране изпълняват предимно хуманитарни, спасителни и мироопазващи мисии, а дори и тогава прибягваме до помощта на американците и внасяме от Щатите оръжие и комуникационни системи. Нима тази подчинена ситуация ви удовлетворява, при положение, че сме в състояние да обединим войските си и да разполагаме с близо двумилионна армия?

— Но с каква цел, Роланд? — свъси вежди сър Арнолд. — Това бих искал да знам. Нали така или иначе сме съюзници в НАТО и целта ни е една — опазване на световния мир. Вярно е, че в много отношения се съревноваваме с американците, но в крайна сметка усилията ни са насочени в една и съща посока, не е ли така?

— Нашите интереси не винаги съвпадат с тези на Съединените щати — твърдо каза Ла Порт, като се приближи към групичката генерали, извисявайки се над тях като скала. — По-често дори се разминават. От години се опитвам да убедя Европейския съюз в това, че не подобава да сме сателит на Съединените щати.

Сър Арнолд мрачно се усмихна.

— Лесно е да се каже „не бива да сме зависими“, Роланд, но не пропускаш ли един доста съществен момент? Ще ти дам прост пример. Повечето от частите на този свръхмодерен самолетоносач са произведени в САЩ. Същото се отнася и за разузнавателните самолети „Ястребово око“… Какво ще кажеш за това?

Италианският генерал Руджиеро Инзаги досега беше слушал най-внимателно. Той имаше тъмни, пронизващи очи и плътни, решително стиснати устни.

— Мисля, че Ла Порт е прав — каза изведнъж той. — Американците много често не се съобразяват с нашите непосредствени нужди, нито с по-дългосрочните ни интереси.

— Чакай малко, Руджи — намеси се и испанецът, генерал Валентин Гонсалес. — Доколкото си спомням, когато преди няколко години имахте проблем с албанците, се заехме с разрешаването му, въпреки че проблемът си беше лично ваш и по никакъв начин не засягаше не само американците…

— Така е — съгласи се генерал Инзаги. — Но мисля, че ако разполагаме с една интегрирана, общоевропейска армия, ще можем да се подкрепяме взаимно, без да се нуждаем от съдействието на американците.

— Именно — кимна Ла Порт. — Така както отделните американски щати отдавна са преодолели разногласията помежду си и са оставили в миналото старите вражди, за да могат да решават заедно генералните въпроси. Господа, обърнете внимание на факта, че европейската икономика изпреварва с една трета американската и че много европейци се радват на значително по-висок жизнен стандарт от този на средния американец. Какво излиза? Че сме по-напред в много отношения, а все още не сме в състояние да контролираме една по-мащабна военна организация сами. По време на кризата на Балканите това стана повече от очевидно. За пореден път трябваше да се молим на американците да ни подадат ръка… Унизителна ситуация. Не смятате ли, че на това най-после трябва да се сложи край?

Единственият, който досега беше слушал мълчаливо, без да взема участие в дискусията, беше немският генерал Ото Битрих. Изражението му беше сурово и замислено както обикновено. Русата му коса вече беше започнала да побелява, но с руменото си лице изглеждаше доста по-млад от своите петдесет и две години.

Той се изкашля и изчака, за да се увери, че е приковал вниманието на всички.

— Косовската кампания се проведе във взривоопасен район, който досега е взел хиляди човешки жертви. Всички знаем, че Балканите са като буре с барут. И все пак, въпреки че се беше запалило черджето пред нашата врата, се наложи Вашингтон да осигури осемдесет и пет процента от въоръжението и контролните системи. — Немецът повиши глас. — Да, действително разполагаме с два милиона войскови състав, модерна авиация и отличен флот, но… каква полза от всичко това? Отговорът е — никаква! Без американците в настоящия момент сме с вързани ръце. Непригодни за водене на една съвременна война. И то само защото не сме в състояние да планираме операциите. Липсват ни командните структури. В техническо, електронно, логистично и стратегическо отношение сме едни мастодонти. Мен лично това ме притеснява. А вас?

— И смятате, че една обединена европейска армия ще ни направи наистина единни? — със съмнение попита сър Арнолд. — Че ще сме в състояние да планираме операциите си, че комуникациите ни ще са на необходимата висота? Казвате, че интересите на американците се разминават с нашите. А да не би ние помежду си да нямаме политически различия? Не се заблуждавайте, че те ще изчезнат като с магическа пръчка.

— Нашите политици може и да имат различни гледни точки по някои въпроси, сър Арнолд, но нашите войски могат да функционират в пълен синхрон и неведнъж са го доказвали — разпалено каза генерал Инзаги. — Да вземем например ситуацията в Босна. Там, в района на Мостар, е разположена дивизия на силите за бързо реагиране, която наброява седем хиляди души — италианци, французи, германци и испанци, под командването на генерал Роберт Мейл. И доколкото ми е известно, бойците се сработват отлично.

— Както и Еврокорпусът — подкрепи го Гонсалес. — Петдесет хиляди испанци, немци, белгийци, французи и португалци, които функционират като едно цяло и са под общо командване.

Генералите Битрих и Инзаги кимнаха одобрително.

В изброените примери не бяха споменати англичаните и това не беше случайно. Всеизвестен факт беше, че британските части досега са участвали в съвместни военни операции единствено с американците.

Сър Арнолд, който се интересуваше не само от военно дело, но и от политика, се подсмихна леко.

— Господа, така ли си представяте бъдещата паневропейска армия? Различни по националност части, взети оттук и оттам и прикрепени една към друга с бели конци? Смятате ли, че нещата действително са толкова прости?

— Не, разбира се — отговори Ла Порт. — Структурата на една такава обединена армия ще трябва да се обмисли внимателно. Вероятно ще бъдат обсъдени няколко варианта, за да се избере най-удачният. Важното е от страна на отделните държави да има пълно съпричастие…

— И желание за интеграция — добави Ото Битрих. — Бъдещата общоевропейска армия трябва да бъде единна и централизирана. А командването й да се осъществява на ротационен принцип и да се съобразява не с интересите на една или друга държава, а с целите на Европейския съюз. Съответно контрол върху тази обединена армия ще оказва Общоевропейският парламент, в който всички държави имат свои представители. Тоест контролът ще бъде мажоритарен. Така в най-общи линии виждам нещата аз. Всичко друго би било някакъв хибрид, половинчата работа…

Генерал Гонсалес обаче поклати глава със съмнение.

— Генерал Битрих, струва ми се, че тук нещата опират до нещо много повече от обединена армия. Това, за което говорите, може да се осъществи само в една обединена Европа, а обединена Европа и Европейски съюз за съжаление не са равнозначни понятия.

— Защо, господа? От интегрирането на европейската армия до създаването на обединена Европа има само една крачка — жлъчно подхвърли англичанинът.

Битрих и Ла Порт оставиха тази забележка без коментар, но в тона на немския генерал се долавяше раздразнение:

— Генерал Мур, не съм политик и говорех за чисто военните ни интереси. Ще се съгласите, че географски и икономически Европа представлява отделна от Америка общност и като такава има свои интереси, които често се разминават с интересите на американците. Затова пък ние, страните от Европейския съюз, в името на нормалното ни съвместно съжителство сме приели редица общовалидни норми — от единната европейска валута до ограниченията върху лова на мигриращи птици. И вярвам, че създаването на обединена Европа е само въпрос на време. Ако ще и след хиляда години, това неизбежно ще се случи. Не вярвам обаче, че създаването на общоевропейска армия ще ускори по някакъв начин този процес.

— Е, становището на Великобритания по въпроса за обединената армия е недвусмислено — неочаквано рязко каза англичанинът. — Не желаем пълно интегриране. Не желаем централизирано управление. Не ни трябва европейски чадър. Склонни сме наши военни части да се включат в Силите за бързо реагиране, но държим те да си останат контролирани от нас и участието им в една или друга мисия да бъде съгласувано със становището на британското правителство. — Сър Арнолд си пое дъх и продължи: — А колкото до вашите утопии, знаете ли с колко финансови средства е свързано „отделянето“ ни от Съединените щати? Откъде според вас ще дойдат тези средства? Средствата за товарни кораби и военни самолети, за комуникационни системи и лазерни устройства, за електронна защита и военно планиране? За една модернизирана и високотехнологична командна структура? Питам ви, защото например ние, британците, не можем да отделим тези средства. Не сме съгласни да платим толкова висока цена за своята „необвързаност“, а и, честно казано, не виждаме сериозна причина да го правим.

— Парите ще се намерят, сър Арнолд — убедено заяви генерал Ла Порт. — Можете да бъдете сигурен в това. Но първо политиците трябва да осъзнаят колко належащо е да се предприеме подобна стъпка. И да спрат да си затварят очите пред факта, че бъдещето на Европа е заложено на карта.

Сър Арнолд се навъси.

— Да не би да ни виждаш във война със Съединените щати?

В стаята изведнъж се възцари мълчание.

Ла Порт крачеше напред-назад, леко привел исполинското си тяло, а на челото му се беше врязала бръчка.

— А нима и сега не сме във война с тях? Не говоря за война с оръжие, разбира се, но за война във всяко друго отношение. А колкото до военен конфликт, прекалено сме зависими от американците, за да го допуснем. Не разполагаме с техните компютърни програми, нито с техния хардуер, нито със свръхмодерните им оръжия. Без помощта на Вашингтон не сме в състояние нито да поддържаме армията си, нито да я контролираме и да координираме действията си. — Той изведнъж се закова на място и се вгледа настойчиво във всяко от лицата пред себе си. — Осъзнавате ли какви рискове крие това? Представете си например, че в Русия или в Китай възникне извънредна ситуация, а точно в този момент нашите американски съюзници не са в състояние да реагират, защото си имат друг проблем. Представете си, че прословутите им компютърни системи, на които толкова разчитаме, изведнъж блокират и се окажат извън контрол. Какво тогава? Давате ли си сметка, че сме като скачени съдове и ако при американците възникне някакъв проблем, на нас също лошо ни се пише?

Сър Арнолд присви очи.

— Роланд, какво се опитваш да ни кажеш? Има ли нещо, което не знаем?

Роланд ла Порт срещна погледа му.

— Не виждам откъде бих могъл да знам нещо повече от всички вас, Арнолд? Или пък ако случайно знаех нещо, смяташ ли, че не бих го споделил? Всички сме в една лодка — ако потъваме, ще потънем заедно. Освен това точно вие, англичаните, се радвате на „по-специално“ отношение от страна на американците. Позволих си само да споделя с вас някои опасения, породени от вчерашния електронен саботаж в САЩ.

Двамата генерали — англичанинът и французинът, се измерваха няколко секунди с поглед, после генерал Мур изведнъж се изправи.

— Е, господа, смятам, че темата вече е изчерпана. В заключение мога да кажа само, че ние, във Великобритания, възнамеряваме и занапред да останем тясно свързани с американците. За зло или за добро.

— Разбирам — разтегли устни в усмивка Ла Порт. — Добрият стар Джордж Оруел…

Погледите на двамата отново се кръстосаха като шпаги, но в следващия момент англичанинът рязко обърна гръб и излезе от стаята.

— Нещо не разбрах… — присви маслиненочерните си очи генерал Инзаги.

— Ла Порт имаше предвид утопичния роман „1984“ — обясни Ото Битрих. — В него Англия е база на панамериканската федерация Океания, Европа и Русия са част от друга общност, наречена Евразия, а останалите държави — мюсюлманските и централноазиатските, заедно с Индия и Китай, формират Ийстазия. Мисля, че сравнението на Ла Порт беше уместно… В този смисъл срещата спокойно може да продължи. Позицията на Англия е пределно ясна.

— А какво се очаква от нас, останалите? — попита Гонсалес.

— Да убедим правителството си, че създаването на обединена европейска армия е единственият начин да запазим идентичността на Европа. И позициите й на световна сила. Всъщност това е единственият ни шанс.

— Говорите… принципно, нали, генерал Ла Порт? — попита Гонсалес.

— Точно така, Валентин. Говоря принципно. Аз, както знаете, съм един идеалист. Но винаги съм смятал, че единствено от нас зависи да осъществим мечтите си.

 

 

Капитан Дариус Бонард, застанал на палубата на самолетоносача, замислено изпращаше с поглед петте генералски хеликоптера. Когато и последният — този на генерал Инзаги, се издигна в нощното небе, корабът изведнъж рязко смени курса и се отправи обратно към френския бряг на пристанище Тулон.

Капитан Бонард вдъхна дълбоко свежия, хладен средиземноморски въздух и поклати глава.

Поведението на петимата генерали тази вечер беше доста показателно. Капитанът беше присъствал на цялата среща в качеството си на адютант на домакина, беше си седял в дъното на стаята — мълчалив, ненатрапчив свидетел и… беше попивал разговора. Генерал Ла Порт беше изложил идеята си за създаване на общоевропейска армия аргументирано и убедително и Бонард установи със задоволство, че сред генералите съществуваше единомислие по този въпрос.

Единственият противник на идеята се оказа англичанинът, сър Арнолд Мур, както всъщност се и очакваше. Бонард замислено прехапа долната си устна. Притесняваше го фактът, че английският булдог като че ли надуши нещо, когато генералът спомена за проблемите, които американците имаха напоследък. Кой знае какви щеше да ги надрънка сега Мур във военното министерство… Достатъчно подозрителен и параноичен беше, за да стигне и до МИ-6, и до премиера… Очевидно се налагаше спешно да бъдат взети мерки.

Сър Арнолд Мур можеше да им създаде неприятности. Имаха два дни, за да се погрижат това да не се случи.