Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (41)

Четирийсета глава

Въздушна база Омаха

Президентският самолет се приземяваше. Сам Кастила наблюдаваше отражението си в стъклото на прозореца. Скоро той и екипът му щяха да бъдат в безопасност — в укрепените подземни бункери на Стратегическото командване. Тук беше координационният център, който контролираше военновъздушната защита на страната.

Колелата на самолета вече се плъзгаха по пистата, а в същото време друг един самолет на военновъздушната база се готвеше да излети, за да отклони вниманието на противника. Извънредната ситуация го налагаше — такива бяха изискванията на протокола. И все пак Сам Кастила изпитваше угризения заради хората, които рискуваха живота си заради него. Той въздъхна дълбоко, проследи с поглед излитащия самолет и се извърна от прозореца.

Включи микрофона на радиопредавателя и се свърза с вицепрезидента Брандъл Ериксън.

— Как си, Брандън?

— Горе-долу — отвърна заместникът му от бункера в Северна Каролина. — А ти? Държиш ли фронта?

— Какво да ти кажа… Вече се обливам в пот.

— Така е… Всички ни тресе треска…

— Имаш ли готовност да поемеш командването, Брандън?

— Остави това, Сам. Сигурен съм, че няма да се наложи.

Президентът мрачно се засмя.

— Винаги съм завиждал на оптимизма ти… Добре, Брандън. Ще държим връзка.

Той изключи предавателя и се облегна назад на седалката, но в същия миг на вратата се чу рязко почукване.

— Да? Влизай!

Появи се Чарлс Аурей. Лицето му беше неузнаваемо, смъртнобледо, и сякаш едва се държеше на краката си.

— Получи се съобщение от командния център на СТРАТКОМ, сър. Експерименталната противоракетна защита е извън строя. В момента сме оголени… напълно беззащитни. Експертите ни се опитват да измислят нещо, но изгледите за успех са минимални.

„Шато ла Руж“

Джон надничаше неспокойно иззад рамото на Марти. Имаше чувството, че четирите стени на старата оръжейна ги притискат отвсякъде. Някъде отдалече долитаха изстрели, но тук беше толкова тихо, че можеха да чуят собственото си дишане.

Пръстите на Марти трескаво пробягваха по клавиатурата. Джон не смееше да го прекъсне, но най-после не се сдържа и попита:

— Как смяташ — дали ще можеш да направиш нещо?

— Опитвам се… — глухо отвърна Марти. — Дявол да го вземе… Не трябваше да показвам на Емил някои хватки… Ако знаех какви поразии ще направи… Сам съм си виновен!… Мисля, че я засякох… Най-после! О, не… Вече е на половината път! Някъде над океана…

Джон усещаше, че трепери. Беше напрегнат като струна. Пое си дълбоко дъх и сложи ръка на рамото на Марти.

— Опитай се да я спреш, Март. Моля те!

 

 

Капитан Дариус Бонард се облегна на каменната стена. Лявата му ръка беше цялата окървавена и висеше безжизнена. Беше загубил много кръв и се усещаше замаян. Опита се да спре кървенето с разкъсаната си риза.

Чуваше командите на генерала някъде наблизо и по лицето му пробяга усмивка. За такава смърт си беше мечтал — да умре в битка, да отдаде живота си на Франция.

Зад ъгъла хората му бяха струпали барикада от тежки средновековни мебели и сега от там долитаха изстрели. Един от легионерите притича край него.

Бонард му извика:

— Почакай… Какви са новините от замъка?

— Открихме Морис — завързан в една от стаите. Той охраняваше дъщерята на Шамборд. Каза, че нападателите му били трима мъже и една жена. Не може да са хората на Мавритания.

— Да… Сред тях няма жени.

Бонард с усилие се задържа на крака и се облегна на рамото на войника. Това трябва да бяха Джон Смит и онази проклета агентка от ЦРУ… Трябваше да уведоми генерала… Незабавно…

Намери Ла Порт приведен зад барикадата.

— Генерале… Полковник Смит е в замъка… с трима от хората си… — Задъхваше се от усилието.

Ла Порт не изглеждаше притеснен.

— Не го мисли, Дариус. Господата са закъснели.

Но изведнъж се сепна. Смит и трима от хората му? Как така? Трябваше да са общо трима — Смит, англичанинът и онази жена. Кой беше четвъртият? Внезапно подозрение го накара да изтръпне.

— Целербах! Довели са Целербах! Бързо! Тичайте горе в кулата!

Няколко легионери хукнаха към замъка.

Ла Порт изгледа замислено помощника си, който вече едва се държеше на крака. Беше ранен лошо и вероятно щеше да умре от загуба на кръв, но… Ла Порт не можеше да остави това на случайността. Прекалено рисковано беше.

— Генерале? — въпросително го погледна Бонард. Лицето му се сгърчи от болка.

Понякога Ла Порт изпадаше в сантименталност като всеки французин.

— Благодаря ти за всичко, момчето им. И… добър ден!

Простреля го в главата и забърза да види какво ставаше в замъка.

Омаха, Небраска

Президентът и антуражът му пътуваха към бункерите в три бронирани микробуса. Изведнъж радиопредавателят на Сам Кастила запращя.

— Господин президент — докладваха от командния център, — новините не са добри. Засега няма никакъв напредък. Противникът прониква във вече сменените кодове… Компютърът му реагира с невероятна скорост… Не можем да повярваме на очите си… За момент, сър… Какво?! О, не! По дяволите…

Гласът заглъхна, но след малко прозвуча друг, женски глас:

— Радарът ни засече приближаваща ядрена ракета, сър! Насочила се е към Омаха… Мисля, че няма да успеем да я спрем.

Първият глас, който вече се чуваше по-слабо, повтаряше ужасено:

— Не… Не мога… Не мога да направя нищо, Божичко…

„Шато ла Руж“

Абу Ауда се ослуша. Електрическите крушки бяха простреляни от заблудени куршуми и коридорът тънеше в мрак.

— Няма ги, Халид — прошепна той най-после. — Отидоха си, слава на Аллах!

— Чуй! — вдигна ръката си Мавритания.

Доловиха тропот на ботуши. Легионерите. Този път обаче не тичаха към тях, а в противоположна посока — към кулата.

Сините очи на Мавритания студено проблеснаха.

— Да вървим, Абу Ауда. Да съберем хората си.

— Да. Вече е крайно време да напуснем този прокълнат замък.

— О, не — поклати глава Мавритания. — Още не. Не можем да си тръгнем без онова, за което сме дошли.

— Дойдохме за теб, Мавритания.

— Помисли, мой храбри приятелю. За нашата кауза имаме нужда от Шамборд и от неговия компютър. Няма да си тръгнем от тук без него. Ще дадем на продажния французин един добър урок и ще вземем онова, което ни се полага по право!

 

 

Марти продължаваше гневния си монолог и отчаяните си усилия да унищожи ракетата.

— Ще ти дам да разбереш, огнедишащо чудовище… Вкопчили сме се в смъртоносна схватка и единият от нас ще трябва да се предаде… Хайде да те видим сега, никаквецо… На ти! Да… Точно така!…

Отвън, на стълбищната площадка, Ранди и Питър се ослушваха, притаени в сенките. От долния етаж долиташе остър, задушлив мирис на барут.

Изведнъж Ранди трепна.

— Чу ли това, Питър?

Дулото на автомата й беше насочено към стълбите.

— Да… Гадовете се връщат. Няма да ни оставят на мира, то се е видяло…

По стълбите вече трополяха ботушите на легионерите. Веднага щом се подаде главата на първия, Ранди и Питър стреляха. Войникът падна назад, улучен в слепоочието. Другарите му се стъписаха и отстъпиха, но това нямаше да е задълго.

Питър извика към оръжейната:

— Побързайте! Взе да става напечено…

— Хората на Ла Порт се връщат — добави Ранди. — И този път като че ли са доста повече…

Терез, коленичила до тялото на баща си, изведнъж се раздвижи и излезе от вцепенението си.

— Ще ида да помогна!

Тя взе пушката, която Джон й беше дал, и се надигна, като че ли се събуждаше от сън.

— Сигурна ли си, че си добре? — загрижено попита Джон.

— Не съм. Но ще се оправя. — Гласът й звучеше твърдо. Тя хвърли отново поглед към баща си и по лицето й пробяга тъжна усмивка.

— Той беше добър човек и забележителен учен… Такъв ще го помня, макар че накрая се остави да бъде подмамен от една илюзия…

Джон я изпрати с поглед.

— Пази се, Терез.

Тя кимна и изтича навън.

След малко изстрелите зачестиха. Легионерите бяха подновили настъплението. Изстрелите отекваха зловещо в нощта и по гърба на Джон полазиха тръпки.

Времето им изтичаше.

— Март? Как върви? Има ли някаква надежда?

Марти цял трепереше като изпъната тетива на лък и в изражението му имаше някакво нетърпение, а може би дори… ликуване. Изведнъж той подскочи.

— Какво става?! — възкликна Джон.

Но Марти затанцува, като размахваше ръце, сякаш беше изпаднал в транс.

— Хей, Марти! Няма ли да ми кажеш какво е станало?!

— Виж! — посочи Марти монитора и отново заподскача лудешки.

На мястото на дългите редици числа и символи сега се виждаше обсипано със звезди небе. И очертанията на френското крайбрежие, както и на американския континент. Една миниатюрна червена стрелка тръгваше от Франция и описваше дъга, като оставяше след себе си червена пунктирана линия.

— Това… ракетата ли е? — попита Джон. — Ядрената бойна глава?

— Тя, същата. Наблюдавай внимателно… Три… две… едно… Бум!

Червената стрелка се превърна в бяло облаче дим.

Джон примигна.

— Дали съм разбрал правилно…

— Да! Да! Да! — ликуваше Марти. — Това е! Край! Финито!

— Сигурен ли си, Март? — прошепна Джон. — Абсолютно ли си сигурен?

— Разбира се! Накарах я да се самовзриви над океана! Успях! Чудесна машинка… Обичам те! — В очите му проблясваха сълзи. — Америка е спасена, Джон!