Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (21)

Двайсета глава

Брюксел, Белгия

Специална пратка от Фред Клайн очакваше Джон на летището в Завентем край Брюксел. Тя съдържаше цивилни дрехи, двайсетмилиметров „Валтер“ и униформа, която Джон си сложи веднага. Той нае друго рено и се отправи на запад по магистралата. Валеше като из ведро, плътна сива пелена го обгръщаше отвсякъде. След като отмина Брюксел, Джон остави главната магистрала и пое по по-тесните шосета, за да следи по-лесно за появата на „опашка“.

От двете страни на пътя, чак до хоризонта, се простираха зелени поля и спретнати, добре поддържани ферми. Местността беше дори по-равна от американската прерия или руската степ, прорязана от рекички и канали. В дъждовен ден като този пейзажът изглеждаше неприветлив, безрадостен. Движението по пътищата не беше много натоварено в сравнение с околностите на Лондон или Лос Анджелис, но беше значително по-оживено, отколкото във вътрешността на някои американски щати — например Монтана или Уайоминг.

От време на време Джон спираше, за да се освежи в някое крайпътно заведение или просто отбиваше встрани и слизаше да се поразтъпче, но най-вече искаше да се увери, че не го следва хеликоптер или някой малък самолет. Засега поне нямаше причини за безпокойство. Въпреки това бдителността му не отслабваше и продължи да прилага същата тактика, докато наближи покрайнините на Монс, разположен на петдесет и пет километра югозападно от Брюксел. Сраженията и битките бяха част от историята на Монс (наричан още Берген на фламандски) от две хилядолетия насам, още откак римските легиони избрали това място на северната граница на империята за свой укрепен лагер. Тук по-късно генералите на Луи XIV водили своите безконечни битки с Джон Чърчил, дук на Марлборо. Тук по време на Френската революция станали няколко кървави сражения, а след това през Първата световна война британските гарнизони претърпели едно от най-тежките си поражения, тъй като противниковите сили ги превъзхождали многократно.

Така че съвсем закономерно това място беше избрано за седалище на Генералния щаб на НАТО и за централен офис на главнокомандващия силите на НАТО в Европа — американския генерал Карлос Хенц. Разположен на няколко километра извън историческия град, щабът на НАТО заемаше доста голяма площ на територията на огромен парк. На входа на парка беше пропускът (най-обикновена казармена будка), а надолу по алеята стърчаха цяла редица пилони, от които се развяваха знамената на страните членки на НАТО, както и знамената на Обединените нации. В дъното на алеята се издигаше двуетажна бледокафява сграда, а зад нея — няколко още по-неприветливи постройки.

Смит представи документите си на пропуска и обясни, че трябва да докладва на завеждащия медицинския отдел, който, разбира се, също беше с армейски чин. Поради завишените мерки за сигурност офицерът от охраната се обади в медицинския отдел, за да получи потвърждение, а колегата му през това време оглеждаше Джон от глава до пети като под лупа и още веднъж внимателно провери документите му.

Когато най-после охраната пропусна автомобила му, Смит зави вдясно по V-образното разклонение, паркира на обозначеното място и отиде пеша до главния вход на сградата, където беше окачен огромен надпис „Генерален щаб на НАТО за Европа“. Емблемата на НАТО, в зелено и златисто, също се виждаше отдалече. Вътре служителят от рецепцията го упъти към втория етаж, където вече го очакваше старши сержант Матиас. Той отдаде чест с присъщия си рязък войнишки маниер, и го поведе по безкраен коридор към кабинета на генерал Карлос Хенц.

Слабичкият жилав генерал го изгледа изпод вежди и попита троснато, както обикновено:

— Е, полковник, толкова наложително ли беше всичко това?

Смит отдаде чест и отвърна искрено:

— Съжалявам, генерале. Идеята не беше моя.

— Тези цивилни… — промърмори Хенц и посочи на Смит един от столовете с кожена тапицерия.

— Седнете. Ето информацията, която изпратиха хората на президента. — Той побутна към Смит някаква папка. — Колкото до „Щита с полумесеца“, мисля, че ударихме на камък. Нито ЦРУ, нито моите хора успяха да се доберат до някаква информация. Изглежда, групировката е новосформирана… — Той въздъхна. — Още малко и ще започнат да никнат като гъби… Е, полковник, с кого си имаме работа? Някакви араби, доколкото разбрах.

— Не само араби, сър. Мюсюлмани от най-различна националност. Освен араби има и афганистанци, и всякакви други, включително и един фулан от Северна Нигерия. Водачът им по всяка вероятност е от Мавритания. Общо взето, обединява ги това, че независимо от етническата си принадлежност, всички са верни последователи на исляма.

Генералът слушаше внимателно, а четирите звезди на униформата му войнствено проблясваха, сякаш отправяха предизвикателство към терористите, към сивия дъждовен ден и наскоро погълнатия обяд. Погледът му беше напрегнат, като че трескаво преценяваше всеки аспект на ситуацията. Този път заплахата беше съвсем реална — толкова реална, че тръпки го побиваха. Той се завъртя на стола си — с гръб към Смит и с лице към прозореца. Това явно му помагаше да се концентрира. След малко гласът му прогърмя:

— Значи са събрани отвсякъде, така ли? От Турция? Малайзия? Индонезия?

— Възможно е някои от членовете да са от там — кимна Смит. — По всяка вероятност има и представители на централноазиатските племена.

— По всяка вероятност? — Генералът рязко се завъртя на стола си и го изгледа.

— Един мой познат, който работи за МИ-6, успя да различи един много специфичен техен сигнал — поясни Смит.

— Централна Азия? Тоест… бившите съветски републики — таджики, узбеки, киргизи? Казахи?

Смит отново кимна. Хенц замислено въртеше в ръце една от папките на бюрото си. Най-после му я подаде с думите:

— Доколкото разбрах, се интересувате от досието на капитан Бонард и президентът ме помоли да ви го предам. Ето, заповядайте. Тук е събрана цялата информация, до която Овалният кабинет със съдействието на французите успя да се добере. Да си призная, изненадам съм, че проявявате подозрителност спрямо адютанта на генерал Ла Порт… Та той е сигурен човек и освен това работи буквално под носа ми.

— С ваше позволение, генерале, това изобщо не го поставя вън от подозрение. Дори напротив.

— Хмм… Искате да кажете, че сте готов да заподозрете всеки? Дори и мен?

Смит си спомни обзелите го съмнения при посещението на мнимия „санитар“ и се усмихна мрачно, решен да бъде откровен докрай.

— Не изключвам възможността техният човек да е доста нагоре по етажите, сър.

— Дявол да го вземе… — промърмори Хенц и смръщеният му поглед прониза Смит като лазер. — Какво излиза? Не разполагаме с нищо конкретно, освен с факта, че опасността е реална и че една многонационална, мултиетническа банда разполага с действащ молекулярен компютър и държи в ръцете си човека, който може да борави с него, а така също и дъщеря му… Което никак не е добре, откъдето и да го погледнеш. Остава да зададем въпроса: А сега — какво?

— Сега трябва да ги открием, колкото е възможно по-скоро.

— И как по-точно ще стане това?

— Още не знам…

Хенц вдигна въпросително вежди, а лицето му изведнъж стана тъмномораво:

— Как така „не знаете“?! Ако и вие не знаете, тогава кой?

— Съжалявам, сър. Правим всичко възможно и бих искал да мога да ви кажа, че вече сме постигнали някакъв напредък, но истината е, че разполагаме само с догадки. Тази война е такава.

— Което никак не ми харесва. Свикнал съм да водя истински битки — лице в лице с противника. Но явно времената се променят — първо проклетата война във Виетнам, а сега и това… Май вече остарявам и е дошъл моментът да отстъпя мястото си другиму — завърши той с горчивина.

— Ще се справим, сър — увери го Джон.

— Ще трябва.

Хенц въздъхна и даде да се разбере, че разговорът им е приключил.

Джон взе папките от бюрото, отдаде чест и излезе от кабинета на генерала. Възнамеряваше веднага да продължи към Брюксел, за да се види с Ранди. Но докато вървеше по коридора, чу името си. Извърна се и видя широко усмихнатия генерал Ла Порт.

— Добър ден — поздрави го Смит.

— Радвам се да ви видя, полковник Смит — прогърмя гласът на генерала. — Трябва да поговорим. Надявам се, че не ви задържам. Кабинетът ми е наблизо — заповядайте да изпием по чаша кафе.

Джон последва генерала в кабинета му. Ла Порт се разположи в масивен кожен фотьойл, подобен на онези в аристократичните английски клубове — тази мебел като че ли единствена би могла да понесе тежестта на огромното му тяло. Старинното писалище също изглеждаше достатъчно солидно. Джон седна на стол от епохата на Луи Пети — направо изящен в сравнение с креслото на генерала.

Млад френски лейтенант им поднесе кафето почти незабавно.

— И така, оказва се, че нашият Емил е жив, което е чудесно, но е отвлечен, което никак не е добре… Сигурен ли сте, че не грешите, полковник?

— Напълно, сър.

Ла Порт се намръщи.

— Значи сме били подведени… Останките от тялото, отпечатъците от пръстите, ДНК материалът в документацията на Сюрте… някой съвсем съзнателно се е опитал да ни заблуди и трябва да се признае, че почти успя… Но благодарение на вас вече знаем истината, както и това, че баските са били само за параван, а зад тях стои друга организация… Нали така?

— Точно така — кимна Джон. — Поръчителите на атентата са от терористичната групировка „Щитът с полумесеца“. Това е новосформирана мултиетническа организация на мюсюлмански екстремисти, предвождани от някой, когото всички наричат мосю Мавритания.

Генералът ядосано отпи от кафето си.

— Излиза, че самият аз неволно съм ви подвел с информацията, която ми беше подадена. Приемете моите извинения, полковник.

— Всъщност сведенията за „Черния пламък“ ме насочиха и ми помогнаха да стигна до всички тези факти — спокойно отвърна Смит. — Дори съм ви благодарен за помощта.

— Това все пак е някакво успокоение… — въздъхна французинът.

— А мога ли да ви задам един въпрос? Къде е адютантът ви — капитан Бонард?

— Дариус? Изпратих го с поръчка в Южна Франция.

— Разбирам… Къде по-точно?

Ла Порт го изгледа втренчено.

— В нашата военноморска база в Тулон. Ще прескочи и до Менорка. Мога ли да знам на какво се дължи този интерес към адютанта ми?

— Добре ли познавате капитан Бонард, генерале?

Ла Порт вдигна вежди.

— Защо? Да не би да смятате, че… Не, не е възможно да подозирате Дариус. Той не е предател.

— И все пак именно той ви е подал подвеждащата информация…

— Да, но това, за което намеквате, е направо изключено — повиши глас генералът. — Дариус ми е като син. Работя с него от шест години. Досието му е безупречно и има великолепни препоръки. За пръв път бяхме заедно по време на войната в Ирак — той беше командир на взвод в Четвърти драгунски полк и мога да ви уверя, че прояви кураж и доблест, които биха правили чест на всеки боец. Преди това е бил редник в пехотата на Втори чуждестранен легион в бившите ни северноафрикански колонии, но е бил повишен. Учудвам се, че можете да подозирате в измяна човек, направил толкова за Франция.

— Дариус не е чист французин, така ли? — попита Смит, като прелистваше досието.

Очите на генерала гневно светнаха.

— Капитан Бонард е истински французин! Вярно е, че баща му е немец и Дариус е роден в Германия, но майка му е французойка и постъпвайки във френската армия, Дариус приема нейната фамилия. — Генералът помълча и добави натъртено: — Той е прекарал години от живота си във вярна служба на Франция.

— А какво знаете за личния му живот?

— Женен е за прекрасна млада жена, французойка. Обича да чете за френската история и да се рови в миналото — по това много си приличаме.

Действително стените на генералския кабинет бяха покрити с картини и фотоси, изобразяващи славни моменти от френската история и места, скъпи на всеки родолюбив французин, както и с карти на исторически битки. Единствено изключение правеше репродукцията на картината, която Смит си спомняше от предишното си посещение при генерала — старинния замък от червен камък.

— Историята е нещо много повече от сбор от факти — продължи генералът. Гласът му беше развълнуван, а лицето — сурово като на воин в навечерието на битка. — Историята на една страна разкрива душата й — не можеш да опознаеш един народ, без да си опознал историята му. Освен това, ако не познаваме грешките на миналото, рискуваме да ги повторим, нали така?

Смит все повече оставаше с впечатление, че Ла Порт говори прекалено много, сякаш за да заглуши тревожните си мисли, и защитава капитан Бонард прекалено разпалено, все едно се опитва сам себе си да убеди в невинността му.

— Не, не. Това е изключено. Не го вярвам. Дариус не е изменник на родината. Би било… пълен абсурд.

Но на челото му се беше врязала бръчка, а в погледа му беше стаена смътна тревога.

Париж, Франция

Питър Хауел беше задрямал на тясното походно легло, донесено по негова молба в стаята на Марти, когато изведнъж го стресна някакво бръмчене току до ухото му. Той шляпна бузата си, за да изпревари ужилването на сърдитото насекомо, и окончателно се събуди. Бръмчеше телефонът на нощното шкафче.

Марти също трепна и се размърда неспокойно.

Питър вдигна слушалката.

— Хауел.

— Да не те събудих, Питър?

— Да, колкото и да ти е чудно, бях заспал. И ние, оперативните работници, също сме хора и имаме своите естествени нужди. Но не очаквам някой чиновник, който седи зад бюрото от девет до пет, да ми влезе в положението.

Сър Гарет Саутгейт, шефът на МИ-6, се позасмя, по-скоро изсумтя. Двамата с Питър Хауел неведнъж бяха кръстосвали шпаги. Саутгейт беше посрещнал с облекчение пенсионирането на този обесник, но сега, макар и неохотно, се беше наложило да прибегне до услугите му, тъй като Хауел беше изключителен професионалист, не можеше да се отрече. Затова беше приел тактиката на примирение с чудатостите и доста солените шегички на стария си познайник.

— Как е доктор Целербах? — осведоми се сухо.

— Все така. Какъв ти е проблемът?

— Имам информация за теб — процеди Саутгейт. — И бих искал да чуя височайшето ти мнение.

Марти въздъхна и отново се размърда. Питър го погледна с надежда. Имаше чувството, че всеки миг ще се събуди.

— Целият съм в слух. За какво става въпрос? — каза Питър, доволен, че за пореден път беше успял да извади шефа си от търпение.

— Информацията е свръхсекретна — предупреди Саутгейт. — Разговорът ни минава през закодиращо устройство, а шифърът е чисто нов, за да сме сигурни, че никой не ни подслушва. Няма да го използвам повторно, докато не овладеем ситуацията с ДНК компютъра. Не бива да рискуваме. Схващаш ли мисълта ми, Питър?

— Напълно. И май ще е най-добре да си запазиш тайната за себе си.

— Моля?

— Чу ме. Правилата не са се променили. Аз вземам решение какво и с кого мога да споделя. Крайната цел е успешното изпълнение на задачата; онова, което ще предприема, е по моя преценка.

— Не смяташ ли, че си малко нагъл? — повиши глас сър Гарет.

— Такъв съм си. Но държа нещата да са ясни. Сега или казвай каквото имаш да казваш, или върви по дяволите.

Питър се ухили, като си представи физиономията на Саутгейт. Ако зависеше само от него, би го уволнил на минутата. Но задачата на Питър беше възложена от по-висшестоящи от шефа на МИ-6 и колкото и да си придаваше важност, той нямаше решаващата дума.

— Генерал Арнолд Мур и пилотът му са обявени за безследно изчезнали по време на полет от Гибралтар към Лондон и най-вероятно са мъртви — каза Саутгейт почти през зъби. — Генералът е щял да докладва на министъра нещо от изключителна важност. Споменал е само, че се отнася до неотдавнашните електронни сривове в американските компютърни системи. Сега разбираш ли защо смятам, че по въпроса е необходима пълна секретност?

Желанието на Питър да се шегува се изпари мигновено.

— Генерал Мур споменал ли е откъде разполага с такава информация? — попита той без особена надежда.

— Не — Саутгейт също беше изоставил враждебния тон. — Знаем само, че генералът е трябвало да замине за фамилното имение в Кент, а вместо това се е отправил към Гибралтар с хеликоптер, придружен единствено от пилота си. Шест часа по-късно двамата са летели обратно към Лондон, където така и не пристигат…

Питър помълча, асимилирайки тази информация. Най-после каза:

— Трябва да остана тук, докато доктор Целербах се събуди. Междувременно се опитайте да разберете къде е ходил Мур и защо. Аз самият ще тръгна на юг, за да се поразровя веднага щом поговоря с доктор Целербах.

— За момент… — гласът на Саутгейт заглъхна изведнъж. След малко в слушалката се чу: — Извинявай, Питър, но току-що получих информация, че в морето край Лисабон са открили останки от „торнадото“ на Мур. По всяка вероятност на самолета е станала експлозия и сър Арнолд и пилотът му са мъртви.

— Като се имат предвид обстоятелствата, едва ли е обикновена злополука — въздъхна Питър. — Вижте до какво ще можете да се доберете и ме дръжте в течение.

— Добре — обеща Саутгейт. Двамата бяха сключили негласно примирие. — И… Питър, ти си знаеш работата, но все пак гледай това да не става достояние на много хора, нали?

Питър затвори телефона и остави последната реплика без отговор. Този Саутгейт… Надуто копеле. Властта направо размътва мозъка на някои хора. Слава Богу, че него никога не го беше блазнило катеренето нагоре по стълбицата…

Чу зад гърба си дрезгав, някак несигурен глас:

— Божичко… Питър… Питър Хауел? Ти ли си това?

Питър се извърна като попарен и се надвеси над Марти, който примигваше и разтъркваше очи.

— Мъртъв ли съм?… Така изглежда… Това трябва да е Адът… — Той се взираше объркано в Питър. — Защото това със сигурност е Луцифер — не мога да го сбъркам…

— И аз се радвам да те видя, Марти — ухили се Питър. — Здравата ни изплаши, братле, знаеш ли?

Марти продължаваше да се озърта, като мърмореше:

— Не можете да ме заблудите… Не се хващам на тая въдица… Изглежда свястно място, съвсем безобидно, но това е само една илюзия… — Той потръпна. — Виждам пламъците на Ада… Заслепяват ме… Махни се от мен, Сатана! Нямаш власт над Марти Целербах! — Той отметна чаршафите и рязко се надигна.

Питър го хвана за раменете и се опита да го удържи, като викаше:

— Охрана! Имам нужда от помощ! Бързо доведете някого! Лекар или дежурната сестра! Хайде, за Бога…

Полицаят от охраната надникна в стаята и възкликна:

— Ей сега… Веднага се връщам!

Марти отчаяно се мяташе и се опитваше да се изтръгне от желязната хватка на Питър.

— Коварни Луцифер… мислиш се за всемогъщ, но аз няма да ти се подчиня и да се предам във властта ти! Ще се съпротивлявам… до последен дъх… и… ще се измъкна от недрата на Ада…

— Шшт! — успокояваше го Питър. — Аз не съм Луцифер, а Питър, старият ти приятел!

Но Марти сякаш не го чуваше и продължаваше да бълнува като трескав. Беше изпаднал в маниакалния стадий на синдрома на Аспергер. Сестрата дотича в стаята, последвана от доктор Дюбост. Едва успяха да удържат Марти, за да му инжектират „Мидерал“ — лекарството, което овладяваше пристъпите му.

Той продължи да буйства още известно време, като повтаряше:

— Ще отлетя от тук… Проклети Луцифер, нямаш власт над мен!

Но скоро лекарството подейства и съпротивата на Марти отслабна. Главата му клюмна, клепачите му натежаха и той се отпусна на възглавницата.

Сестрата и Питър се спогледаха.

— Вие сте истински приятел, мистър Хауел. Повечето хора биха изгубили ума и дума…

— Толкова по-зле за тях — мрачно отвърна Питър.

Сестрата го потупа по рамото и излезе от стаята.

Питър отново остана сам с приятеля си. Невъзможността да ползва електронна комуникация или клетъчен телефон за пръв път сериозно го притесняваше. Той въздъхна. Да можеше някак да се свърже с Джон и Ранди и да им съобщи за Марти… Освен това му се искаше да събере малко повече информация за последните часове на генерал Мур, но и това щеше да почака — за момента беше като с вързани ръце…

Нечии стъпки зад гърба му го изтръгнаха от тези мисли.

Питър рязко се извърна.

— Ранди?

В същия миг осъзна, че това не можеше да бъде Ранди, и посегна към оръжието си.

Но преди да е извадил от кобура деветмилиметровия „Браунинг“, усети металното дуло, опряно в тила му, и застина. Имаше работа с някой, който беше наистина добър. И освен това не беше сам.