Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (25)

Двайсет и четвърта глава

Ел Кало, остров Форментера

Петък, девети май

Залегнал по очи на ниския, облян от слънце хълм, когато вдигнеше глава, Джон можеше да види фара „Де ла Мола“, който стърчеше на изток, на най-високата точка на острова. Наоколо се простираха лазурни, обветрени брегове, а морето беше спокойно, кристално чисто. Островът беше с доста равен терен и за да се придвижат незабелязано, Макс и Джон използваха за прикритие всяко храстче и всяко възвишение. Те още преследваха тримата терористи — доктор Акбар Сюлейман, човека от хотела и единия от охраняващите горската хижа.

Автомобилът на тримата беше паркиран в края на тясната пясъчна ивица и сега те крачеха забързани по пясъка, взирайки се в корабчето, закотвено на стотина метра от брега.

Джон и Макс ги бяха следвали цялата нощ, в продължение на километри. Мерцедесът на терористите се беше отправил на юг, към Испания. На разсъмване бяха наближили Барселона и в сивото предутринно небе пред очите им се извисиха островърхите кули на знаменития архитект Гауди и старинният замък на хълма Монтджуик.

Автомобилът на екстремистите продължи към летище „Ел Прат“, където намали скоростта и се отправи към пистите за чартърни полети. Тук чакаха няколко хеликоптера.

Джон и Макс спряха малко по-встрани, без да изпускат терористите от поглед. Вторият автомобил, в който беше останал Абу Ауда, не се виждаше никъде.

— Можеш ли да се обадиш на твоите хора в Барселона, да ни осигурят хеликоптер по най-бързия начин? — обърна се Джон към Макс.

— Разбира се.

Малко по-късно хеликоптерът на терористите „Бел“ 407 се издигна във въздуха. Джон и Макс ги последваха с хеликоптер „Морски ястреб“. Прелетяха над Средиземно море и се озоваха тук — на най-южния от Балеарските острови, където сега лежаха по корем сред пясъчните дюни.

Пред очите им от корабчето спуснаха гумена лодка, която се насочи към брега. Джон трябваше бързо да прецени как да постъпи. Ако сега оставеха терористите да им се изплъзнат, можеше да минат дни, докато разберат накъде се е отправило корабчето. А всяко забавяне можеше да се окаже фатално. От друга страна, едно беше да следиш хеликоптер с друг хеликоптер — по-малко вероятно беше да събудиш подозрение, а друго — да следиш корабче с хеликоптер, като кръжиш отгоре през цялото време поради разликата в скоростта. Това беше направо немислимо.

— Макс, ще се кача на борда на онова корабче. Ти ми пази гърба и се опитай да се свържеш с Ранди.

Макс кимна.

— Разбрано. Но ми се струва малко рисковано…

— Знам. Няма как. Не виждам друг начин.

Джон пропълзя назад, докато се измъкна от полезрението на тримата, после се изправи и хукна към скалистия нос, откъдето можеше да доплува до корабчето, без да бъде видян. Събу се по гащета, завърза стегнато на кръста си панталоните, пистолета и сгъваемия нож и се гмурна в прохладната, проблясваща на слънцето вода. Доплува под вода докъдето му стигнаха силите, после внимателно подаде глава и огледа гладката, спокойна морска шир. Гумената лодка беше от лявата му страна, на половината път до брега, и доколкото можеше да види, в нея имаше един-единствен човек, който я насочваше към тримата мъже, застанали на брега. А на палубата на корабчето не се виждаше жива душа. Джон си пое дълбоко дъх и отново се гмурна.

Докато плуваше така, на промеждутъци, и от време на време подаваше глава над водата, обмисляше следващата си стъпка. На корабчето едва ли имаше повече от пет-шест души екипаж. Един от тях беше в гумената лодка, която отиваше към брега. Къде ли бяха останалите? Трябваше да се качи на борда незабелязано, да си намери някакви дрехи и да се скрие. Трудна задача, но нямаше друг избор.

Изплува съвсем близо до равномерно надигащия се корпус на корабчето. При всяко спускане на кърмата се чуваше лек плясък и се образуваха малки вълнички, които затрудняваха придвижването на Джон. Той си пое дълбоко дъх, гмурна се отново и изплува от другата страна на корабчето — тази, която не се виждаше откъм сушата. Приближи се до въжената стълба, провесена във водата, и се ослуша за някакво движение или гласове на палубата. Но до ушите му достигаха единствено крясъците на чайките и лекото приплясване на кърмата във водата.

Нервите му бяха опънати до крайност. Въпреки че на борда нямаше никакви признаци на живот, нямаше и гаранция, че екипажът е на сушата и че не са оставили някого на пост. С нож между зъбите изчака благоприятния момент, сграбчи полюшващата се въжена стълба и се изкатери на палубата.

Отново се огледа, затаил дъх, и се прехвърли от другата страна. Тупна по очи на палубата. Сърцето му биеше до пръсване. Вдигна глава и отново се огледа. Видя, че освен надуваемата лодка липсваше и другата, която обикновено стоеше прикрепена с въжета за палубата. Това го поуспокои. Пропълзя до стълбата, която водеше към каютите, и се спусна надолу, като стъпваше безшумно с босите си крака. Озова се в полумрака на тесен коридор, от двете страни на който бяха вратите на каютите.

Беше нащрек с всяка фибра на тялото си — долавяше и най-малкото пропукване и проскърцване, докато се ослушваше за човешки стъпки или нечий глас.

Кабините за екипажа бяха пет на брой — съвсем миниатюрни, само шестата — капитанската каюта, беше поне двойно по-голяма. Всички помещения бяха заети — видя навсякъде лични вещи. Намери и чифт спортни обувки, които му бяха по мярка.

По багажа в каютите прецени, че корабчето извършва дълги рейсове — това, че на борда имаше и пералня, затвърди предположението му. Избра си риза от купчината мръсни дрехи и продължи обиколката си. В товарното отделение забеляза струпаните варели с дизелово гориво — още едно доказателство, че корабчето прекарваше дълго време в открито море. Видя и скобите с ремъци, предназначени за задържане на товара при бурно море. В пролуките между дъските забеляза някакъв бял прашец, който много приличаше на кокаин или хероин. Не беше изключено корабчето да пренася наркотици, а вероятно и оръжие — ако се съдеше по здравите ремъци за прикрепяне на товара. Но сега товарното отделение беше празно, което можеше да означава само едно — този рейс беше по-специален.

Изведнъж Джон се вцепени — чу мотора на лодка, която приближаваше. Трябваше да се скрие незабавно, а товарното отделение беше празно и веднага щяха да го забележат. В някоя от миниатюрните каюти също беше немислимо — бяха заети до една. Забърза назад по коридора, като трескаво търсеше някакво решение. Горе на палубата вече се чуваше трополене и над главата му прокънтяха гласове.

Най-после се шмугна в килерчето, където бяха струпани въжета, платнища, инструменти и резервни части. Разрови набързо нещо като гнездо и се мушна вътре, като се покри с парче стар брезент. Притаи се, свил колене към гърдите си, и облегна гръб на коравите дъски. Мокрите панталони бяха залепнали за нозете му.

Гласовете приближиха и нечии стъпки спряха пред вратата на склада. Двама души разговаряха на арабски и се смееха за нещо. Най-после се отдалечиха, а Джон си пое дъх. След малко чу да се вдига котвата и двигателите на корабчето забръмчаха.

Ускорението го лашна настрани към навитото корабно въже, а после го запрати обратно назад и гърбът му се удари в дървената преграда. Пътуването едва започваше, а вече цялото тяло го болеше. Но главното беше, че успя да се качи на борда и да се скрие. Вярваше, че в края на това пътуване ще намери отговорите, които търсеше. Стисна револвера си в ръка и зачака, притихнал.

 

 

Ранди стоеше в подножието на фара „Де ла Мола“, недалеч от статуята на големия френски писател Жул Верн, и се взираше към морето, където се отдалечаваше корабчето.

— Как смяташ, дали е успял да се качи на борда?

— О, да — увери я Макс. — И очевидно е успял да се скрие, защото когато вдигнаха котва и потеглиха, не видях да настъпва суматоха. А какво стана с другия автомобил?

— Проследихме ги до Барселона, но там ги изгубихме.

— Хмм… Как смяташ, дали са ви забелязали?

— Така мисля — Ранди се намръщи. — Добре поне, че от Мадрид ни предадоха информация, че сте искали да изпратят хеликоптер. Така ви открихме.

— Джон може да загази…

— Знам — тя се взираше напрегнато към морето, въпреки че корабчето вече не се виждаше на хоризонта.

— Какво бихме могли да направим? Имаш ли идея?

— Да заредим с гориво хеликоптера и да се насочим към Северна Африка.

— Да не смяташ да ги следим с хеликоптера?! Абсурд.

— О, не. Само ще се уверим в каква посока са се отправили и ще си продължим. Ще ни забележат, разбира се, но като видят, че отминаваме, ще се успокоят.

— А защо изобщо да прелитаме над тях?

— За да сме сигурни, че са поели курс към Африка, а не към Испания или, да речем, Корсика.

— И после?

— После ще се опитаме да ги открием по най-бързия начин. — Ранди звучеше уверено, но погледът й беше потъмнял от безпокойство.

Марсилия, Франция

Рибарската кръчма беше точно над кея — една от многото постройки по крайбрежната улица, които бяха видели и по-добри времена. Беше паднал здрач и лодките се бяха върнали с дневния си улов — това беше времето, когато започваше рибният пазар и крайбрежната улица оживяваше. Кръчмата също се изпълваше с народ — сред многоезичната глъчка най-често можеха да се различат френски и арабски.

Нисък, набит мъж с моряшка походка и черно-бяла фуражка на търговския флот мина през завесата от цигарен дим, приближи се към бара и попита на развален френски:

— Да се е вясвал един капитан на име Мариус? Имахме среща тук, в бара.

— Англичанин ли си? — навъсено попита съдържателят.

— Да.

— От оня кораб, който пристигна вчера от Япония?

— Точно тъй.

— Трябва да научиш по-добре френския.

— Ще го имам предвид — обеща англичанинът. — Та какво за Мариус?

Типичен марсилец, съдържателят още веднъж огледа моряка изпод вежди, после кимна към мънистената завеса, която отделяше от общото помещение някакво сепаре.

„Англичанинът“, чието име беше Карстен льо Сокс, който всъщност говореше перфектен френски и нямаше нищо общо с моряшкото съсловие, благодари на съдържателя и вдигна завесата, зад която, облакътен на масата, седеше един-единствен посетител.

Като по чудо френският на Льо Сокс изведнъж се подобри:

— Капитан Мариус?

Мъжът кимна. Беше много слаб, но жилав и мускулест, с типичната за галите черна права коса, дълга до раменете. Той тъкмо допиваше евтиното бренди от чашата си и Льо Сокс помоли келнера, който забърсваше съседната маса:

— Донесете още две, ако обичате.

— Вие ли сте човекът, който ми се обади? — попита капитан Мариус.

— Същият.

— Казахте, че ще получа сто долара?

— Точно така — Льо Сокс остави на масата една банкнота.

Келнерът донесе питиетата и двамата мъже бавно отпиха по глътка.

Най-после Льо Сокс каза:

— Разбрах, че преди няколко вечери сте имали неприятен инцидент в морето. Разминало ви се е на косъм…

— Откъде чухте за това?

— Някой спомена. Доколкото разбрах, някакъв голям кораб едва не ви обърнал.

Капитан Мариус замислено въртеше в ръце стодоларовата банкнота. Най-после я прибра в кожената си кесия и каза:

— Да, вярно е. Стана преди три вечери. Уловът не беше добър, затова се отправихме към едно място край брега, известно на малцина рибари. Аз го знам от баща си…

Той извади от джоба си омачкана кутия алжирски цигари, взе си една и предложи на Льо Сокс.

Льо Сокс не отказа, макар че миризмата на евтините арабски цигари беше убийствена. Двамата си запалиха и Мариус се приведе към своя събеседник, като снижи глас. Личеше си, че още беше разтърсен от случилото се.

— Корабът се появи ей така, от нищото. Огромното му туловище изведнъж изникна от мрака — сякаш някаква планина се беше изпречила на пътя ни. Светлините му бяха угасени… — Той потръпна от спомена. — За малко да ни помете, но извадихме късмет.

— Кой беше корабът? „Шарл дьо Гол“?

Капитан Мариус кимна и дръпна от цигарата.

— Но от къде на къде светлините му ще бъдат угасени?

— И аз това се питам…

— А какъв курс държеше?

— Юг-югозапад, доколкото успях да преценя.

Льо Сокс махна на келнера и повтори поръчката. После се изправи, усмихна се на капитана и каза:

— Е, аз ще тръгвам. Много благодаря, капитане.

Той плати на келнера и излезе от бара.

Навън съвсем се беше смрачило. На кея все още кипеше живот. Във въздуха се носеше мирис на риба, на море и на алкохолни изпарения. Откъм водата долиташе тих, равномерен плясък и белите платна на привързаните за кея лодки леко се поклащаха.

Льо Сокс бавно закрачи надолу по крайбрежната улица, като се озърташе като любопитен турист. Древното пристанище наистина представляваше живописна гледка. Горе, на хълма, като страж на града се издигаше базиликата „Нотр Дам дьо ла Гард“, обляна от светлина.

Най-после Льо Сокс сви в една от страничните улички, хлътна във входа на стара тухлена сграда и се изкачи на четвъртия етаж. Отключи вратата на единия от апартаментите, влезе, седна на леглото и вдигна телефона.

— Хауел — рязко прозвуча след малко в слушалката.

— Знам, че не е в стила ти да поздравяваш с „добър вечер“, но и едно „здравей“ щеше да свърши работа — отбеляза Льо Сокс.

— Карстен, къде си, по дяволите?

— В Марсилия.

— Е? Какво?

— Няколко часа преди самолетът на генерал Мур да се разбие край Гибралтар, френският кораб „Шарл дьо Гол“ е бил в морето югозападно от Марсилия със загасени светлини. По това време не са се провеждали никакви учения. Странно, нали?

— Определено. Благодаря ти, Карстен. Тази информация е много интересна…

— И ми струваше двеста долара.

— По-вероятно сто, но хайде, от мен да мине, ще изпратя сто лири.

— Щедростта винаги се възнаграждава, Питър.

— Щом казваш… Пази се, Карстен. И си отваряй очите и ушите — опитай се да разбереш за какво е бил излязъл в морето „Дьо Гол“ онази вечер.