Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (12)

Единайсета глава

Толедо, Испания

Смит седеше зад волана на малкото, взето под наем рено и се движеше по магистрала 401 от Мадрид към Толедо. Клайн му беше осигурил карта на града и адреса на седалището на баските, както беше обещал. Пътят минаваше покрай меки, заоблени хълмове, по склоновете, на които пасяха овце. Тополите хвърляха дълги сенки в късния следобед.

Смит спусна стъклото на прозореца и облегна лакът на рамката. Вятърът разроши косата му. Пред погледа му се синееше дълбокото небе на Ла Манча, станало свидетел на битките на печалния рицар с вятърните мелници. Но мислите на Смит скоро се отклониха от пасторалния пейзаж и подвизите на злополучния Дон Кихот към неговата собствена кауза, за която тепърва му предстоеше да води съвсем реална битка.

Наблюдаваше останалите автомобили на магистралата — възможно беше да се окаже, че има „опашка“. Но поне засега не забелязваше нищо обезпокоително. В самолета беше успял да прегледа вестниците и сега размишляваше върху онова, което те пишеха по случая с електронния тероризъм. В сравнение с разказаното от Клайн, дописките описваха инцидента доста бегло, без да навлизат в подробности и без да споменават вероятната причина за целия този хаос — футуристичния ДНК компютър. Очевидно американското правителство не искаше да всява излишна паника.

И все пак дори и в този си вид фактите бяха доста стряскащи, особено за някой, който можеше да чете между редовете. Съзнанието на Смит още бе заангажирано с това, когато на хоризонта се очерта гордият профил на старинния град Толедо, извисиха се островърхите му кули, дворецът „Алкасар“ и катедралата. Беше чел някъде, че произходът на Толедо се губи в древността, че датира още от времената на келтите. След тях през втори век преди новата ера дошли римляните и цели седем века градът бил част от Римската империя, докато най-после не бил завзет от готите за близо две столетия.

През 712 г. нещата се променили отново. Тогава, според легендата, крал Родриго отвлякъл Флоринда, красивата дъщеря на граф Хулиан, когато я видял да се къпе в река Тахо. Обзетият от ярост баща, вместо да се обърне към съда за справедливо възмездие, взел, че потърсил помощ от арабите… А те, разбира се, само това и чакали. Завладели прекрасния град и го превърнали в космополитен център, в който изкуството процъфтявало и били създадени великолепни образци на архитектурата.

Едва през 1085 г. кралят на Кастилия сложил край на арабското господство.

Кацнал на скалисто възвишение, градът беше заобиколен от три страни с река и представляваше естествена крепост, почти непристъпна в онези далечни времена, след като и от север била издигната защитна стена. През последните три-четири века градът се беше разраснал на север — отвъд старата крепостна стена, и на юг — нови квартали бяха изникнали по отсрещния бряг на реката.

Докато наближаваше града откъм север, Смит се любуваше на гледката. В новата част улиците бяха по-широки. Влезе в стария град през каменната „Пуерта де Бисагра“, строена през девети век, и се озова в същински лабиринт от тесни, криволичещи улички, които отвеждаха към готическата катедрала в сърцето на града. Другата гордост на града беше дворецът „Алкасар“, разрушен почти до основи по време на Гражданската война, но впоследствие издигнат отново.

Смит разгърна картата и потърси указанията, които щяха да го отведат до квартирата на баските. Някои от уличките бяха толкова тесни, че изобщо не можеше да се мине с кола. Други даваха тази възможност, но пешеходците трябваше да отстъпват назад в сенките на входовете, за да пропуснат автомобила. В един момент Смит установи, че се е отклонил в погрешна посока, и трябваше да се върне обратно. Започваше да се смрачава.

Градът представляваше живописна смесица от средновековни сгради, дворци, църкви, синагоги, джамии. В него имаше нещо, което разпалваше въображението — нещо романтично и в същото време — някак стряскащо, особено привечер, когато зад всеки ъгъл сякаш се спотайваха сенки.

Според посочения адрес седалището на баските беше недалеч от двореца „Алкасар“, в тясна, стръмна уличка, където изобщо не можеше да се влезе с кола. Смит паркира на две преки от мястото и се запъти натам, като избягваше ярко осветените витрини и уличните лампи. Кварталът гъмжеше от туристи — чуваха се всевъзможни езици, щракаха фотоапарати.

Когато наближи сградата, указана на картата, Смит забави крачка. Сградата беше тухлена, четириетажна, без никакви орнаменти, с покрив от червени керемиди и прозорци като амбразури — вдадени навътре, само по два на всеки етаж. Входната врата беше отворена и на стълбите светеше. Апартаментът, нает от баските, според сведенията беше на втория етаж. Смит продължи разходката си като най-обикновен турист и стигна до площадчето на ъгъла, където се срещаха четири улици и беше доста оживено. Тук имаше кафенета, магазини и малки ресторантчета. Смит седна в едно кафе на открито, с лице към улицата, която го интересуваше. Топлият вятър довяваше мирис на екзотични подправки — джинджифил, кардамон и чили. Оттук можеше да държи четириетажната сграда под око. Поръча си бира и картофи. В съседния бар засвири оркестър — свиреше меренге — жива, пълна с ритъм и страст музика, чиято родина, Доминиканската република, беше бивша испанска колония. Смит отпи от бирата си. Отстрани изглеждаше като един от многото туристи, който се наслаждава на топлата вечер, на храната и на музиката. Като че ли обаче никой не проявяваше интерес към него. Още по-добре.

След известно време забеляза трима мъже да влизат в сградата с осветеното стълбище. Физиономията на единия му се стори позната — приличаше много на човека от снимката в доклада на Сюрте. Същите гъсти, сключени вежди, хлътнали страни и издадена брадичка. Смит плати сметката си и закрачи обратно по тясната уличка. С падането на нощта кварталът сякаш се беше променил и сградите хвърляха зловещи мастиленочерни сенки върху калдъръмената настилка. Смит усещаше нервите си изопнати и вече определено имаше чувството, че някой го наблюдава.

Само миг по-късно усети студеното дуло, опряно отзад, на тила му, и чу нечий дрезгав шепот:

— Очаквахме те…

На улицата имаше и други минувачи, но мракът скриваше от очите им разиграващата се сцена.

— Значи сте ме очаквали? — повтори Смит, също на испански. — Виж ти… „Черният пламък“ отново в действие.

— Без много приказки — ръгна го дулото. — Сега ще дойдеш с мен в сградата, която наблюдаваше.

С периферното си зрение Смит видя мъжа да изважда малък предавател и го чу да казва:

— Водя го. Угасете светлините.

Смит реши да рискува, докато вниманието на мъжа беше раздвоено. Трябваше да действа бързо.

Сръга с всичка сила с лакът мъжа в стомаха. Той се преви от болка и пръстът му натисна спусъка. Смит се беше снишил и куршумът профуча над главата му и се заби в уличната настилка. Пистолетът беше със заглушител и никой освен тях двамата не чу изстрела. Преди още терористът да се съвземе от болката, Смит замахна назад с левия си крак и ритникът му уцели брадичката на мъжа, който се строполи с глух стон.

Смит се наведе над него. Терористът дишаше, но беше в безсъзнание. Взе пистолета му, немски валтер, и го метна през рамо. Не разполагаше с много време. Останалите всеки момент щяха да излязат да потърсят другаря си, обезпокоени от забавянето му. Повлече отпуснатото тяло към улицата, където беше оставил колата. Докато го напъхваше на предната седалка, терористът се размърда и тихо простена. Смит изтича да седне от другата страна, но когато влизаше в колата, видя вътре да проблясва нещо. Мъжът се беше свестил и беше извадил сгъваемия си нож. Все още обаче беше твърде слаб и Смит успя да измъкне ножа от ръката му.

— Копеле — процеди мъжът на испански.

— Искам да поговорим — кротко каза Смит, като се взираше в черните, трескаво горящи очи.

— Не си познал.

Смит го изучаваше с поглед. Мъжът беше висок и мускулест, с гъсти черни къдрици и отдавна небръснато лице. Изглежда, беше доста млад, въпреки че заради брадата и едрия ръст изглеждаше по-възрастен. Да, определено беше млад. Може би двайсетгодишен. Почти дете според стандартите на средния американец; зрял боец — в света на терористите.

— Ще ме убиеш, нали?

— Как се казваш? — попита Смит, все едно не беше чул въпроса.

Младежът се поколеба, преди да отговори.

— Висенте. Казвам се Висенте.

Представи се с малкото си име, но и то стигаше. Както държеше пистолета с едната си ръка, с другата Смит опря острието на ножа до брадичката на терориста. Висенте трепна и се дръпна назад.

— Не искам да те нараня — увери го Смит. — Искам само да си поговорим. Да ми разкажеш за „Черния пламък“.

Лицето на младежа доби измъчено изражение, сякаш водеше някаква вътрешна борба със самия себе си. Личеше си, че е уплашен до смърт. Сега изглеждаше по-млад. Смит поотдръпна ножа и заговори спокойно, въпреки че беше нащрек с всяка фибра на тялото си.

— Виж, необходима ми е малко информация. Ти и бездруго си твърде млад — знам, че само изпълняваш нечии нареждания. Разкажи ми за себе си — как се забърка във всичко това?

— След като… убиха брат ми — тихо каза Висенте. Още трепереше.

— Кой го уби?

— В затвора… Националната гвардия.

— Брат ти е бил един от водачите на „Черен пламък“?

Висенте кимна.

— И ти сега искаш да станеш като него? Да се бориш за независимостта на баските?

— Брат ми беше герой. — В тона му се долавяше гордост.

— Разбирам… И ти искаш да вървиш по неговия път. На колко години си? На деветнайсет? На осемнайсет?

— На седемнайсет.

Смит поклати глава. Имаше насреща си едно хлапе.

— Слушай какво, скоро ще си достатъчно голям, за да вземаш такива важни решения, но все още не си. Те те използват, не разбираш ли? Ти… не си от Толедо, нали? Откъде си?

Висенте назова името на едно селце в Северна Испания, също крепост на баските, известно още с овцевъдството си.

— Овчар ли беше преди?

— Да… — Висенте помълча. — Харесваше ми.

Смит го наблюдаваше внимателно. Той беше само едно неопитно момче с физиката на зрял мъж — идеален за целите на екстремистите.

— Искам само да поговоря с хората, които са те изпратили, нищо повече — повтори Смит. — Ще ти задам няколко въпроса и ще си тръгнеш по живо, по здраво. Утре по това време вече ще си бъдеш у дома.

Висенте мълчеше, но като че ли задиша по-спокойно.

— Кога възобнови дейността си „Черният пламък“?

Според доклада организацията вече не функционираше, а водачите й бяха убити или в затвора.

— Когато Елисондо излезе от затвора — неохотно отвърна Висенте. — Той беше единственият от старите ръководители, който оцеля. Събра бившите членове и привлече нови.

— А защо Елисондо смяташе, че бомбата в института „Пастьор“ ще помогне на каузата на баските?

— На мен не ми казват всичко, но ги чух да си говорят, че някой им бил обещал много пари, ако му изпълнят някакви поръчки.

— Искаш да кажеш, че някой им е платил, за да поставят бомбата и да отвлекат Терез Шамборд?

— Мисля, че да… — Момчето говореше, без да вдига глава. — Много от нашите не искаха да се замесваме в това. — Той въздъхна. — Казаха, че биха се върнали в организацията отново, но за да се борят за старата кауза. Но Елисондо ги убеди, че за да водим война, ще имаме нужда от пари. И че точно липсата на средства е станала причина за поражението ни предишния път. Освен това много от нашите братя живеят във Франция, от другата страна на планините, и с акцията в Париж сме щели да им дадем знак и да повдигнем духа им…

— Но не знаеш кой точно е поръчал на Елисондо да постави бомбата и защо?

— Не знам. Елисондо каза, че това не ни интересувало. „Свършваме си работата, каза, и вземаме парите. Колкото по-малко въпроси, толкова по-добре.“ Важното беше, че тези пари са за организацията. Не знам с кого си е имал вземане-даване Елисондо, но си спомням, че спомена някакво име… „Щита с полумесеца“ или нещо подобно…

— А знаеш ли нещо повече за отвличането на жената? И къде може да са я завели?

— Не, но мисля, че е някъде тук, наблизо… Не съм сигурен.

— А… какво казаха за мен?

— Чух Сумая да казва, че ти си застрелял Хорхе в Париж, и смятат, че си тук заради непредпазливостта на Хорхе.

— Негов ли беше револверът с емблемата на дръжката?

— Да и мисля, че дори да не беше убил Хорхе, Елисондо щеше да го убие. Забранено ни е да слагаме нашия символ на личните си вещи, особено на оръжието. Това е голяма грешка, която се наказва със смърт, защото може да доведе до провал. Освен това някой се обади на Елисондо да го предупреди, че се очаква да пристигнеш в Толедо. Трябваше да сме подготвени…

Следователно баските не бяха подозирали за неговото съществуване преди отвличането на Терез Шамборд.

Погледна Висенте, който седеше с отпуснати рамене и наведена глава.

— А… как разбрахте, че съм аз?

— Изпратиха снимка. Някой от нашите те е видял в Париж или те е проследил, не разбрах точно… Смятат, че създаваш прекалено много проблеми и…

— И искат да ме убият?

Висенте кимна. После добави:

— Не знам нищо повече… Сега… мога ли да си вървя? Каза, че ще ме пуснеш…

— След малко. Имаш ли пари?

— Не. — Момчето го погледна изненадано.

Смит извади портфейла си и му подаде банкнота от сто долара.

— Вземи. Ще ти стигнат, за да се прибереш при семейството си.

Висенте прибра парите, но лицето му беше все така посърнало. Съжаляваше, че е издал приятелите си, и се боеше от последствията.

— Чуй ме добре — каза Смит. — Поставянето на бомбата и отвличането на младата жена е било само за пари — не за каузата на баските, така че не се чувствай гузен. Но те съветвам да не се мяркаш пред очите им — знаеш как могат да решат да постъпят с теб… Най-добре се скрий някъде за известно време.

Момчето преглътна. Гърлото му беше пресъхнало.

— Мога… да се скрия в планината над нашето село.

— Много добре. — Смит извади от куфара си въже и се обърна към Висенте: — А сега ще трябва да те вържа, но ще ти оставя ножа под задната седалка, за да можеш да се освободиш.

Не биваше да рискува — току-виж на момчето му хрумнеше да се върне при терористите и да им разкаже за разговора, въпреки че за свое собствено добро не биваше да го прави. А така щеше да разполага поне с половин час, докато Висенте се прехвърли отзад и пререже въжето. Завърза ръцете и устата на момчето, скри ножа под задната седалка, заключи колата, прибра лаптопа и куфара в багажника, мушна ключовете в джоба си и бързо се отдалечи. Ако Терез Шамборд наистина беше в града, това означаваше, че тук някъде може да е и прототипът на ДНК компютъра.