Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (30)

Двайсет и девета глава

Париж, Франция

Когато Марти заспа, Питър излезе за малко. Трябваше да опита да се свърже с местния клон на МИ-6. Ранди също слезе до долу, където в просторното фоайе беше забелязала телефон. Изчака фоайето да се изпразни и се отправи към стъклената кабинка. Мина покрай високите вази с божури и яркожълти нарциси, които придаваха на клиниката вид по-скоро на скъп пансион, отколкото на болнично заведение.

Набра номера на шефа на Ленгли — Дъг Кенеди. Връзката се осъществяваше по свръхсекретен подводен фиброоптичен кабел.

Дъг звучеше мрачно:

— Лоши новини. Ситуацията е критична. Разузнавателните и комуникационните сателити все още са извън строя. НАСА и Пентагонът полагат неимоверни усилия да възстановят връзката, но засега всичко е безуспешно. Поставени сме в ситуация цайтнот, ако мога така да се изразя… Без сателитите все едно сме с вързани очи и уши…

— Знам колко е сериозно положението, Дъг, и правя каквото мога. Прототипът наистина беше унищожен. Единственото обяснение за случилото се е, че Шамборд е оцелял, успял е някак да се измъкне преди експлозията… Но нямам и представа как е могъл толкова бързо да направи отново компютъра…

— Могъл е, защото е гений.

— Дори гениите имат само две ръце и им е нужно време… Както и да разполагат с необходимите материали. И, разбира се, истинско работно помещение. На твърда земя. Това всъщност беше основната причина да се обадя на твоята августейша особа.

— Спести си сарказма, Ръсел, и казвай направо.

— Имам нужда от малко помощ. Опитай да се свържеш с източниците ни на информация в радиус двеста мили от вилата и разбери дали някой от тях не е забелязал нещо, каквото и да е, след експлозията. Някакъв шум, някакво движение — по суша, по въздух или по море… Това е всичко.

— Само толкова?

— Засега — отвърна Ранди, без да обръща внимание на язвителния тон. — Така вероятно ще успеем да разберем дали наистина Шамборд е оцелял. Или си имаме работа с неизвестен фактор, за което направо не смея да си помисля. А ако Шамборд е оцелял, трябва да го открием.

— Определено.

— Ще чакам да ми се обадиш.

— Веднага щом науча нещо ново. А иначе как вървят нещата при теб?

— Работя по една евентуална следа… — уклончиво отвърна Ранди, като премълча, че в момента разчита единствено на някой от „вездесъщите“ информатори на Питър или на някое щастливо хрумване на Марти.

— В такъв случай желая ти късмет.

— Ще ми е нужен… — промърмори Ранди.

Някъде над Европа

Джон седеше в задната част на хеликоптера със запушена уста и превръзка на очите. Ръцете му също бяха здраво завързани отзад и докато изреждаше в ума си всичко, което можеше да представлява ценна информация, той се опитваше да разхлаби въжето, стегнало китките му. Като че ли имаше известен напредък, което го обнадежди малко. Но трябваше да побърза и да се освободи, преди да стигнат там, за където бяха тръгнали, ако не искаше Абу Ауда и хората му да разкрият какво е замислил.

Чуваше бученето на двигателите — по звука можеше да прецени, че хеликоптерът беше доста мощен. Можеше да съди за размерите му и по крачките, които беше изминал между редиците седалки. Най-вероятно беше „Сикорски“, модел „S-70“, известен още като „Морски ястреб“ или „Черен ястреб“. Хеликоптерите от този вид се използваха за транспортиране на военни части, но също така и при спешна евакуация и за превоз на пострадали при бедствие. Самият Смит неведнъж беше летял в такъв.

След като констатира всичко това, опитвайки се да не мисли за раните си, той се заслуша в разговора на Абу Ауда с някой от хората му. Оказа се, че хеликоптерът наистина беше „Сикорски“, но S-70A, подобрен модел, вероятно наследство от операцията „Пустинна буря“ или набавен благодарение на някой техен човек, заемащ длъжност в армията на някоя ислямска държава. При всички случаи обаче това означаваше, че хеликоптерът е пригоден за военни действия в случай на нужда. Джон съзнаваше, че това щеше да утежни задачата му. Наостри уши, за да чуе продължението на разговора, но Абу Ауда и събеседникът му се бяха отдалечили.

В продължение на още близо три часа Джон напрягаше слух, за да чуе поне някои от репликите, които терористите си разменяха, но ревът на моторите заглушаваше всичко и не чу почти нищо съществено. Би трябвало горивото на хеликоптера вече да е на привършване и да кацнат някъде, за да заредят. Явно Мавритания все още смяташе, че може да извлекат някаква полза от залавянето му, след като не беше разпоредил да го убият, но Джон подозираше, че в края на краищата ще предпочетат да се отърват от него. Един заложник с враждебни намерения понякога се оказва в тежест, особено ако стане напечено…

Отчаяно търкаше китките си и само от време на време спираше, за да си почине. Беше прострелян в ръката и раната го наболяваше. Не беше дълбока, но трябваше да се промие. Разбира се, в момента това не беше основният му проблем.

Не го напускаше и мисълта за Ранди. Знаеше, че тя ги беше чакала до последно и сигурно се беше промъкнала съвсем близо до вилата, обезпокоена от забавянето им. В такъв случай… дали беше успяла да избяга?

Молеше се да го е сторила. Да е била достатъчно бърза. Гърлото му пресъхваше при спомена за онези кошмарни мигове преди експлозията, когато бяха само на косъм от смъртта…

 

 

Хората на Мавритания ги бяха обградили отвсякъде… Обезоръжиха ги…

Чу Шамборд да казва:

— Приятелчетата на американеца ще ударят вилата. Трябва да побързаме. Нека хората ти дадат няколко откоса с автоматите, а после да се развикат, че неверникът е мъртъв. И веднага изчезваме!

Така и стана. После хукнаха към площадката за хеликоптери, като повлякоха и тях двамата с Терез. Едва бяха наближили бараките, когато земята под краката им се разтресе. Взривната вълна ги отхвърли във въздуха, оглуши ги, откършени клони и парчета тухли се посипаха върху тях. Една масивна дървена врата се стовари върху единия от терористите и го премаза…

Когато всичко утихна, Джон се надигна, като залиташе. По лицето му се стичаше кръв, а в лявата си ръка усещаше пареща болка. Огледа се за захвърлено оръжие, но чу гласа на Абу Ауда:

— Не си го и помисляй!

Автоматът на терориста беше насочен към него.

Оцелелите се изправиха на крака. Огледа се за Терез. Беше жива, но ранена в крака. Баща й се спусна към нея, но тя го отблъсна:

— Остави ме! Вече не знам кой си…

Обърна му гръб и се приближи до Джон. Откъсна раздрания си ръкав и започна да превързва раната му.

— Всичко, което правя, е в името на Франция — каза Шамборд. — Един ден ще ме разбереш…

— Вече разбрах достатъчно — огорчено поклати глава тя, без да го поглежда.

— Бъдете спокоен, доктор Шамборд — разнесе се кадифеният глас на Мавритания. — Вие сте герой и рано или късно дъщеря ви ще го разбере!

В този миг чуха яростните викове на един от терористите. Хеликоптерът „Хюи“ беше пострадал жестоко от експлозията — разхвърчалите се отломки го бяха ударили и бяха счупили перките му. Настъпи всеобщо объркване.

Най-после Шамборд заяви:

— В „скаута“ има място за петима. Вие, мосю Мавритания, пилотът ви, капитан Бонард и Терез ще дойдете с мен.

Мавритания се опита да възрази — искаше да вземат още някой от неговите хора, но Шамборд беше непреклонен:

— Няма да оставя дъщеря си, а и капитан Бонард ще ни е нужен. Най-неотложната задача, която стои пред нас, е да бъде възстановен прототипът. За тази цел ще ми е необходимо място, където да работя. Както виждате, преценил съм всичко. Съжалявам, че няма място за още някого, но това е положението.

И Мавритания беше принуден да отстъпи, въпреки че Абу Ауда се беше намръщил неодобрително.

— Ти се погрижи за останалите, Абу Ауда — обърна се той към лейтенанта си. — Организирай придвижването, така че да можете в най-скоро време да се присъедините към нас.

— Ами американецът, Смит? Да го убия ли? Само ще ни създава грижи… Заради него…

— Не! — рязко го прекъсна Мавритания. — Казах вече. Смит е ценен. Може би дори по-ценен, отколкото мислех… Но го пазете добре. Ти отговаряш за него, Абу Ауда.

Качиха Терез на борда на хеликоптера въпреки протестите й. След малко „скаутът“ се издигна във въздуха и се насочи на север, към Европа. Абу Ауда нареди да завържат ръцете на Джон и групата забърза към доста отдалечената магистрала, където ги чакаха два закрити камиона. Последва дълго, изнурително пътуване през пустинята, докато най-после стигнаха едно от шумните пристанища на Тунис. От там ги взе корабче като онова, с което Джон беше пътувал предния ден.

На борда на корабчето завързаха и очите му. Минаха часове и по едно време се унесе в сън от люшкането, но когато чу хвърлянето на котвата и гръмки подвиквания на италиански, изведнъж се разсъни. Значи бяха в Италия… От тук ги взе хеликоптерът „Сикорски“ и се отправиха в неизвестна за Джон посока.

 

 

И ето че сега Джон седеше със завързани очи в хеликоптера на терористите. По някое време горивото щеше да свърши и щяха да кацнат някъде, но нямаше никаква представа къде — можеше да е в Сърбия или във Франция… Беше прекарал часове в напрегнат размисъл, измъчван от безпокойство, и имаше чувството, че главата му щеше да се пръсне от толкова въпроси без отговор. Жива ли беше Ранди? Какво беше станало с Питър и Марти? Според Терез те не бяха във вилата. Означаваше ли това, че са се измъкнали и Питър е успял да заведе Марти на безопасно място?

Джон въздъхна угрижено. Единствената му утеха беше, че поне компютърът беше ликвидиран.

Оставаше да попречи на Емил Шамборд да направи втори. Още не се беше съвзел от разтърсващото разкритие, че Шамборд работи за терористите и че самият той е организирал нещата така, че да заблуди всички, включително и собствената си дъщеря. Гениалното му изобретение би могло да бъде в полза на цялото човечество, но вместо това щеше да послужи за унищожаването на невинни хора. Как се беше стигнало дотук? Кое беше превърнало учения във фанатик, в хладнокръвен, безскрупулен убиец? Джон си спомни някои факти от досието на Шамборд, върху които не се беше замислил преди време. Майката алжирка… синът, възпитан в традициите на исляма… Как беше убягнало от вниманието му? Може би защото следваше продължението: „в зрелите си години не е проявявал интерес към религията“? Точно така. Беше го приел за даденост и може би дори е било вярно… до един определен момент. Може би, покрусен от загубата на жена си, Шамборд отчаяно беше търсил нещо, за което да се залови, и се беше обърнал към позабравената вяра от детството? Защо не? Беше напълно възможно да е станало точно така. Още повече, че с напредването на възрастта човек започва да се замисля, обръща поглед навътре към себе си, търси връзката си с предците, мястото си в света…

За действията на капитан Бонард, който според генерал Ла Порт беше горещ патриот, също можеше да се намери обяснение — службата в чуждестранния легион, женитбата му за мюсюлманка, отпуските, прекарвани ежегодно в Алжир… Двойствен живот? Очевидно. А междувременно положението му във висшия ешелон на НАТО беше повече от благоприятно за целите на терористите. Дясна ръка на заместник-главнокомандващия, той имаше достъп до цялата текуща информация, при това — без да се набива на очи.

Джон потръпна. Капитан Бонард и доктор Шамборд не бяха попаднали случайно в лагера на терористите — те се ползваха с авторитет сред тях, с мнението им се съобразяваха. И онова стряскащо откровение на Шамборд: „Не аз им помагам, а те на мен!“…

Прототипът беше унищожен, но може би това съвсем не беше достатъчно. Трябваше да се спре Шамборд. Все още имаше надежда, че ще успее, преди да е станало твърде късно. За целта, разбира се, първо трябваше да се освободи. И той поднови усилията си.

Париж, Франция

Марти беше отново буден и за своя голяма радост, беше сменил болничния халат с току-що донесените от Питър дрехи — тъмнокафяви панталони, черна кашмирена риза и спортни обувки. Огледа се и явно остана напълно доволен от себе си.

Ранди също се беше върнала и сега тримата си блъскаха главите върху проблема, който не им даваше мира, откак в един момент решиха, че е възможно Джон да е жив. Ако наистина не беше загинал при експлозията, то къде би могъл да е?

Този път не разполагаха с никаква следа, с нищо, което поне да ги насочи…

Най-после Марти предложи да не взема поредната доза „Мидерал“, за да запази мозъка си бистър, с надеждата, че ще го осени някой от неговите „проблясъци“.

Ранди беше съгласна.

Марти я погледна с грейнали очи.

— Сигурен ли си, че ще се справиш? — загрижено попита Питър.

— Не ставай смешен! — тросна се Марти.

В това време телефонът иззвъня отново. Беше шефът на Ранди. Новините не бяха много обнадеждаващи. В Алжир не било регистрирано нищо необичайно, но от бреговете на Тунис няколко часа след експлозията отпътувало корабче с дванайсетина души на борда. Корабчето, известно с контрабандистките си рейсове, е отплавало в неизвестна посока. Единият от мъжете на борда бил европеец или американец. Нямало нито една жена, което според Ранди и Марти почти изключваше възможността Емил Шамборд да се е качил на корабчето. Според тях той не би тръгнал без дъщеря си. Питър обаче не беше толкова сигурен.

— Емил не би оставил малката — натъртено каза Марти, учуден как Питър изобщо може да оспорва този факт.

— „Малката“ наближава четирийсет — сухо отбеляза Питър.

— Какво променя това? — намръщи се Марти.

Питър поклати глава.

— Възможно е да са били нашите хора — каза изведнъж Ранди. — А американецът да е бил Джон. Нали терористите използваха подобно корабче, за да стигнат до Алжир? Но може и сред тях да има някой американец…

— Джон е бил! — възкликна Марти. — Сигурен съм!

Питър въздъхна.

— Нека все пак да изчакаме информацията от моите хора.

Марти беше застанал до прозореца и погледът му се рееше навън, а мисълта му се беше устремила към неподозирани висини. Нищо вече не сковаваше играта на въображението му и образите, които се раждаха в него — те преливаха във всички багри и искряха в причудливи форми като в магически калейдоскоп. Марти затвори очи, обзет от странна лекота, и потъна изцяло в своя свят, в който законите на гравитацията не важаха.

Звънът на телефона го сепна и го върна на земята. Той се смръщи.

— Мен търсят! — спусна се към телефона Питър.

Наистина този път обаждането беше за него. Нечий глас със силен лондонски акцент му съобщи, че в Средиземно море, недалеч от алжирското крайбрежие и вдигнатата във въздуха вила, по време на експлозията се е намирала британска подводница. Хидролокаторите й са регистрирали ударната вълна и подводницата е изплувала на повърхността. Радарът й, насочен към мястото на инцидента, е идентифицирал малък хеликоптер „Хюз Скаут“, който се е издигнал във въздуха петнайсетина минути след експлозията.

Междувременно два закрити камиона са били забелязани да напускат района и да се отправят по магистралата в посока към Тунис. Човекът, изпратил на МИ-6 тази информация, е бил щедро възнаграден. Разузнавателните служби не се скъпяха в такива случаи.

И накрая, пилотът на един британски самолет беше забелязал малък хеликоптер „Скаут“, поел курс от Оран към бреговете на Испания, което му се сторило малко странно, защото често извършвал рейс от Гибралтар до Рим, но никога досега не бил засичал хеликоптер в този район. Затова отбелязал факта в бордовия дневник. След незабавната проверка, извършена от МИ-6, се оказало, че за този ден и час не е бил заплануван полет на хеликоптер от Оран и околностите.

— Ето на! — тържествуваше Марти. — Казах ли ви?! Всички факти сочат, че Джон е жив!

— Дори да е така, не виждам как бихме могли да влезем във връзка с него — замислено каза Питър. — А и как да разберем дали е бил в хеликоптера или в корабчето на контрабандистите?

— Ще проверим и двете следи — решително каза Ранди. — Ще се свържем с всички бази и ще започнем усилено издирване.

Междувременно Марти отново се беше отнесъл и летеше на крилата на въображението си. Очите му трескаво блестяха и в съзнанието му се оформяше една идея, която му се струваше гениална в своята простота и толкова лесноосъществима, че се чудеше как досега му беше убягвала. Най-после той потри ръце от задоволство, скочи от мястото си и затанцува.

Ранди гледаше смаяно лудешките му подскоци.

— Марти…

Той обърна към нея засиялото си лице.

— Еврика! Това е! Решението е било толкова просто… Направо е щяло да ни извади очите! Някой ден трябва да се занимая по-обстойно с природата на човешкото съзнание — тази необятна област крие такива изненади…

— Марти — Ранди започваше да губи търпение.

Той се усмихваше дяволито.

— Ето какво: ще изпратим на Джон съобщение по уебсайта на Аспергер. Така, както направихме преди време, когато върлуваше оня ужасен вирус. Не вярвам Джон да е забравил. Само трябва да го формулираме така, че да остане в тайна за всички, освен за Джон. — И Марти сбърчи чело в напрегнат размисъл.

Питър и Ранди чакаха търпеливо.

Най-после Марти възкликна:

— Измислих! Какво ще кажете за това? „До Феникс: Ако отговорът ти е «да», за теб ще мина огън и вода. Ще ида и накрай света. Какво искаш да правим?“

Ранди поклати глава.

— Не разбирам…

— Аз също съм затруднен… — призна Питър.

— Чудесно — ухили се Марти. — Това се искаше. Значи и никой друг няма да се сети.

— Все пак ще ни го разясниш ли? — попита Ранди.

— Не, почакай — изведнъж каза Питър. — Мисля, че започвам да схващам… „Феникс“ — възкръсналият от пепелта, е Джон, когото мислехме за загинал при експлозията… „Ако отговорът ти е «да»“ — защото не сме сигурни дали е оцелял… Нататък е ясно — опитваме се да разберем къде е.

Ранди кимна одобрително.

— Добре, само… този въпрос накрая: „Какво искаш да правим?“

— А, това ли? — Марти я погледна разочаровано. — Как, нима не се сещате откъде е това? Хайде де, всеки го знае…

— Ами да! — възкликна Питър. — Това е репликата от филма „Марти“! „Какво искаш да правим довечера, Марти?“

Марти изръкопляска.

— Ето, видяхте ли? Оказа се много просто. А сега предлагам да пристъпим към действие!

Слязоха долу, в кабинета на стария приятел на Питър, доктор Лочиел Камерън. Той ги изслуша и без излишни въпроси отстъпи на Марти мястото пред компютъра. Пръстите на Марти пробягнаха по клавиатурата, откриха адреса www.aspergersyndrome.org и вкараха закодираното съобщение. Оставаше само да се надяват, че то ще стигне до Джон, в случай че… наистина беше жив.

Марти скочи от стола и нетърпеливо закрачи напред-назад из стаята. Не го свърташе на място.

Доктор Камерън въпросително погледна Питър. Дали все пак не беше време Марти да си вземе лекарството? Питър поклати глава отрицателно, като внимателно наблюдаваше приятеля си. Искаше му се да изчакат — Марти можеше да им бъде много полезен с идеите си.

С всяка следваща минута обаче той ставаше все по-неспокоен, ръкомахаше ожесточено и си бърбореше нещо.

Най-после Питър кимна на доктор Камерън — нямаше смисъл да отлагат повече. Нервната свръхвъзбуда само щеше да изтощи Марти.

— Е, братле, много нерви изхаби. Какво ще кажеш малко да успокоим топката?

Марти запротестира, но Ранди се намеси в подкрепа на Питър.

— Така ще е най-разумно, Марти. За да може после, когато се наложи да действаме, да бъдеш в добра форма.

Марти ги изгледа изпод вежди. Виждаше, че са загрижени за него, и не можеше да им се сърди. Освен това знаеше, че бяха прави.

Той въздъхна.

— Добре, дайте насам проклетото хапче.

Един час по-късно от Джон все още нямаше отговор. Вече укротеният Марти седеше пред компютъра и не сваляше очи от екрана. До него бяха застанали Ранди и Питър и… чакаха.