Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (36)

Трийсет и пета глава

Париж, Франция

— И така, вече сме наясно със ситуацията — Джон изгледа поред Ранди, Питър и Марти. — Освен това знам, че агенциите ни са мобилизирали хората си и всички работят по въпроса. Правителствата също са в състояние на повишена готовност. Нашата задача е да свършим онова, което те не могат. От разказа на Марти стана ясно, че вторият прототип е извън Париж, някъде на около два часа път. Е, да видим какво още знаем и какво — не.

— Имаме насреща си един кабинетен учен и един обикновен младши офицер — обади се Ранди. — Питам се… дали е възможно сами да са организирали всичко или някой стои зад тях?

— И аз си задавам същия въпрос — замислено каза Джон. — Имам чувството, че някой държи конците. Някой, който засега остава в сянка. Да видим… След експлозията в „Пастьор“ баските „отвличат“ Шамборд и го закарват в Толедо, където го предават в ръцете на „Щита с полумесеца“. После се връщат в Париж, отвличат Терез и отново я водят в Толедо. Междувременно Бонард все още е в Париж. Мавритания е бил в Париж, след това отскача до Толедо… Какво излиза? Пътищата на двамата французи се пресичат едва във вилата в Алжир. Мавритания продължава да смята, че тримата са екип, и разбира грешката си едва в Гренобъл… И така… кой е замислил цялата схема и следи за изпълнението й, като координира действията на отделните участници? Кой дирижира всичко? Би трябвало да е някой, който е близък и на двамата французи…

— И който разполага с много пари — добави Питър.

— Така е — кимна Ранди. — Откак се е разделил с Бен Ладен, финансовото състояние на Мавритания не е цветущо. Предполагам, че Шамборд и Бонард са поели грижата да осигурят средства за цялата операция. Съмнявам се обаче, че един армейски капитан и един академичен учен притежават необходимите суми в личните си банкови сметки.

— О, Емил не е богат — намеси се Марти. — Знам го със сигурност. Той живее повече от скромно и освен това… трудно се оправяше със собствения си бюджет, какво остава за финансирането и разпределянето на средствата на цяла организация. Не, това определено не е неговото амплоа.

— Остава Бонард… — въздъхна Джон. — В началото бях склонен да мисля, че Шамборд е мозъкът, а капитанът — организаторът, човекът, който се грижи за практичната страна. Не му липсва амбиция — успял е да се издигне доста бързо. Но пък, от друга страна… не притежава качествата на истински лидер, способен да събере хората и да ги поведе. Наполеон също се е издигнал от тълпата, но Бонард не е Наполеон. Разликата е огромна… Жена му е от богато семейство, но тук става въпрос за средства от съвсем друг мащаб… Отново няма място за сравнение. Следователно… и Бонард отпада, освен ако не пропускам нещо.

Докато Джон, Ранди и Питър продължаваха да обсъждат болната тема, Марти се облегна назад на възглавниците, затвори очи и остави мисълта си да се рее, следвайки своя собствен ход. Съзнанието му се изпълни с цветовете, миризмите и звуците на последните седмици преди експлозията. Споменът ставаше все по-ярък, почти осезаем. Усещанията бяха живи — трескавото въодушевление въпреки умората, трепетът, съпътстващ всяка следваща стъпка; напрегнатият размисъл; безсънните нощи; хапването набързо; вълнението при всеки, макар и малък, успех… Неусетно лабораторията се беше превърнала за него във втори дом, позната му беше всяка педя от пространството, заключено между четирите й стени.

И изведнъж си спомни. Рязко се надигна и отвори очи.

— Това е! — заяви тържествуващо.

— Кое по-точно? — попита Джон.

Погледите на тримата бяха вперени в Марти.

— Джон спомена Наполеон… Може би това ми помогна да направя връзката. Освен това си зададохме въпроса не пропускаме ли нещо. И аз се сетих… какво ми се губи. Нали знаете, че ако разглеждаме една и съща информация по един и същ начин… обикновено тъпчем на място и не стигаме доникъде. Мисля, че открих липсващата брънка от веригата. Неизвестното, което ще ни помогне да решим уравнението.

— Кое е то, Март? — нетърпеливо попита Джон.

— Отговорът на въпроса „защо?“. Защо Емил прави всичко това? Мисля, че ключът е думичката „Наполеон“.

— И каква е връзката с Наполеон?

— Не си ли спомняш, Питър? Бях ти казал…

Питър свъси вежди, опитвайки се да си спомни, но Марти продължи развълнувано, като размахваше ръце:

— Онази вечер… когато отидох в лабораторията и видях трупа, с периферното си зрение забелязах и още нещо — липсващата картина. Стори ми се странно, но не обърнах особено внимание… Сега разбирам, че не е било нещо маловажно. Дори напротив!

— Чакай, чакай… Каква картина? — попита Джон.

— Картината от стената. Беше репродукция, но Емил много си я обичаше. Наричаше се… „Завръщането на Великата армия от Москва“ или нещо подобно. — Той скочи от леглото и закрачи напред-назад из стаята. — Изобразяваше Наполеон, който се завръща от опожарената Москва, увесил нос, следван от останките от армията си. Наполеон е на бял кон, останалите яздят след него в снега с посърнали лица. Много тъжна гледка…

— И ти забеляза, че картината липсва?

— Да, но като се имат предвид обстоятелствата, това беше последното, за което мислех тогава. И все пак фактът остана в съзнанието ми като нещо, за което не можех да намеря обяснение.

— На мен също ми се струва странно — намеси се Ранди. — За какво им е на баските тази картина, която дори не е оригинална, така че не струва кой знае колко…

— Именно! — Лицето на Марти пламтеше от вълнение. — Изобщо не им е трябвала. Излиза, че си я е взел самият Емил!

— Чак толкова много ли е означавала за него? — в гласа на Ранди се долавяше известно съмнение.

— Очевидно — отвърна Джон. — Разбирам какво има предвид Марти. Това обяснява много неща… Например какво се е въртяло в главата на Шамборд и го е накарало да обърне гръб на досегашния си живот и да тръгне с терористите.

Питър се приближи до прозореца, надникна иззад пердето и огледа тъмната улица.

— Има и още нещо, което мисля, че трябва да знаете. МИ-6 ме натовари със задачата да се поразровя в нещо, което може да има връзка с нашия случай. Преди няколко дни загубихме генерал Арнолд Мур от висшето командване. В самолета му е била поставена бомба. Последното, което знаем за него, е, че искал да разговаря с премиера на четири очи. Имал някаква строго поверителна информация. Е, срещата му с премиера така и не се осъществила. Дори не знаем за какво точно се е отнасяла информацията. Намекнал само, че е във връзка с електронната атака върху комуникационните системи на Съединените щати.

Питър се извърна от прозореца. Лицето му беше мрачно.

— Използвах контактите си, за да науча повече за последните часове на Мур — продължи той. — Оказа се, че на борда на френския самолетоносач „Шарл дьо Гол“ се е провела свръхсекретна среща на генерали от върховното командване. Мур е представлявал Великобритания. Освен него са присъствали генерали от Франция, Италия и Германия. Установена е самоличността на немския генерал — Ото Битрих. Организатор на тази среднощна сбирка е бил заместник-главнокомандващият НАТО, стар познайник на Джон, генерал Роланд ла Порт. Странно е, че в същото време в НАТО изобщо не е била издавана разпоредба за провеждането на подобно мероприятие…

— Роланд ла Порт е бил организатор на срещата? — повтори Джон.

— Самият той, от кръв и плът — кимна Питър.

— А капитан Бонард е неговата дясна ръка…

— Точно така…

Мина известно време преди Джон да заговори отново:

— Отначало си мислех, че капитан Бонард се възползва от доверието на Ла Порт, за да осъществи целите си… Ами ако е обратно? Ако всъщност Бонард е оръдие на Ла Порт? Ла Порт спомена, че е бил натоварен от военното командване да контролира работата на Шамборд. Ами ако е запазвал за себе си част от информацията? Още повече, че доколкото разбрах, с Шамборд са близки приятели…

Марти спря да крачи, като поразен от гръм.

Питър бавно кимна, а Ранди промълви:

— Има логика в това…

— Роланд ла Порт разполага с много пари — разпалено каза Марти. — Огромни суми. Емил ми е разказвал за него. Наричаше го „истински патриот, човек, който милее за Франция и е загрижен за бъдещето й“.

— Достатъчно богат ли е, за да финансира тази операция?

Погледите отново бяха вперени в Марти. Той кимна.

— Мисля, че да.

— Каква стана тя… — промърмори Питър. — Не друг, а заместник-главнокомандващият НАТО… Акълът ми не го побира.

Джон си спомни гордата, царствена осанка на французина, властното му излъчване. Наполеон и изгубеното величие на Франция… Липсващата репродукция, изобразяваща началото на края…

Той се обърна към приятелите си:

— И вие ли си мислите, каквото и аз?

— Най-вероятно — отвърна Питър. — Ако Шамборд е виждал в Ла Порт човека, призван да възроди Франция…

— В такъв случай може би и аз трябва да спомена една подробност, която ми направи впечатление — замислено каза Джон. — Може да се окаже дреболия, но пък кой знае?

— За какво става въпрос? — попита Марти.

— За един замък, построен от червеникав камък. Видях го на едно от маслените платна в дома на Ла Порт в Париж. По-късно видях снимка на същия замък в кабинета му в НАТО. Явно това място… играе някаква роля в живота му, щом толкова държи да го вижда пред очите си.

Марти забърза към леглото и отново взе лаптопа в скута си.

— Да видим… Ще проверя и финансовото състояние на Ла Порт… Просто за да сме сигурни.

Ранди се обърна към Питър:

— А за какво точно е ставало въпрос на онази среща на генералите? Може би това ще ни насочи…

— Ще гледам да разбера — смигна Питър. — А вие двамата междувременно не е зле също да се опитате да се свържете с началството. Току-виж сте научили нещо ново…

И докато Марти се включваше в Интернет, тримата излязоха, за да потърсят телефон.

 

 

Джон позвъни на Фред Клайн по свръхсекретната линия от кабинета на доктор Камерън.

— Успя ли да откриеш Шамборд и проклетата машина? — попита Фред без всякакво предисловие.

— Още не. Интересува ме всичко, каквото знаеш за капитан Дариус Бонард и генерал Ла Порт. Какви точно са взаимоотношенията им?

— Познават се отдавна… — въздъхна Фред. — Нали вече ти казах…

— Съществува ли вероятност единият да прикрива другия?

— Генералът е спасил живота на капитан Бонард по време на операцията „Пустинна буря“. И Бонард му е много задължен… а генералът е привързан към него като към син… Но защо ми се струва, че всичко това вече го знаеш?

— Така е. Все пак искам да чуя всичко… Може да си пропуснал да ми кажеш нещо или да ми е убягнало от вниманието.

Той изслуша внимателно шефа си. Картината вече започваше да му се изяснява.

— Откъде този интерес към Бонард и Ла Порт, Джон? — попита накрая Фред. — Не се ли отклоняваш от непосредствената си задача? Времето изтича, по дяволите! Няма ли поне да ми кажеш какво си намислил? Стоя тук и се побърквам от притеснение…

Смит му каза за съществуването на втория прототип.

— Какво?! — избухна Фред. — Видя ли сега?! Казах ли ти, че трябваше да ликвидираш Шамборд при първа възможност?!

— Кой е предполагал, че има втори прототип?! — на свой ред повиши глас Джон. — Да, исках да запазя живота на Шамборд, защото вярвах, че още може да бъде полезен на хората! Имах право да взема решение и го направих! Все още не знаех, че всичко е било театър и че Шамборд не само не е жертва на терористите, а сам е в дъното на всичко! Ти знаеше ли?!

— Добре, станалото станало — вече по-спокойно отвърна Клайн. — Сега трябва да помислим как ще се доберем до прототипа. Имаш ли някаква идея?

— Още не — призна Джон. — А така също нямам и най-малка представа къде е въпросният прототип. Освен, че е някъде във Франция, на два-три часа път от Париж. И че няма повече да отлагат удара, който замислят. Можеш да предупредиш президента. Трябва да имаме готовност… Ще ти се обадя пак веднага щом имам някакви новини за теб.

Джон прекъсна връзката и се върна тичешком в стаята на Марти. Всяка минута му беше скъпа.

 

 

Питър се беше свързал с генерал Битрих от кабинета на болничния счетоводител и сега напразно се мъчеше да изкопчи нещо от железния германец.

— Генерал Битрих, разберете, че за нас тази информация е изключително важна!

— Сигурно е така, хер Пауъл, но за съжаление, не мога да ви бъда полезен.

— Генерал Битрих, знам, че сте били на тази среща… Знам, че е присъствал и един от нашите генерали, сър Арнолд Мур, който загина при нещастни обстоятелства преди няколко дни. Ако ви кажа, че смъртта му не е била случайна, ще бъдете ли по-склонен да ни съдействате?

— Какво значи „не е била случайна“? — глухо попита генерал Битрих. — Искате да кажете, че Мур е бил убит?

— Да, генерал Битрих. Потвърди се, че в самолета му е била поставена бомба. Опасяваме се, че хората, поръчали убийството на Мур, планират атака срещу Съединените щати. Както виждате, нещата са сериозни. Затова още веднъж ви моля да ни кажете за какво точно ставаше дума на срещата. Може би това ще ни помогне да ги спрем и да предотвратим истински апокалипсис…

Последва дълга, напрегната пауза.

— Добре тогава… — каза най-после генерал Ото Битрих. — Френският генерал Ла Порт изрази желанието си да създадем интегрирана общоевропейска армия, която с нищо да не отстъпва на американската. — Той говореше бавно, сякаш претегляше всяка дума. — Според него НАТО бил неудачен вариант, целящ да постави Европа в подчинена, зависима позиция. Единственият начин да се противопоставим на хегемонията на Съединените щати, за да не се превърнем във васални държави, бил да обединим военната си мощ. Тогава сме щели да си извоюваме позиции на световна свръхсила и да се предпазим от политическо, икономическо и културно обезличаване. Ла Порт смята, че имаме потенциала за това…

— С други думи, той призовава да се обяви война на Съединените щати?

— Нещо такова… Открита конфронтация. Според него такава война вече се води — по много фронтове.

— А… какво смятате вие, генерале?

Битрих отново помълча.

— В много отношения споделям мнението му, хер Пауъл…

— Но?

Битрих се поколеба.

— Но има нещо, което ви смущава, нали, сър? — настоя Питър. — Какво е то? Какво е искал да съобщи генерал Мур на премиера и е трябвало да плати за това с живота си?

— Предполагам… подозираше, че генерал Ла Порт ще се опита да докаже твърдението си, че не бива да разчитаме на закрилата на американците, тъй като те… не са в състояние да защитят дори себе си.

— Как би могъл Ла Порт да докаже подобно твърдение? — с нарастваща тревога запита Питър.

Отговорът потвърди страховете му.

 

 

Ранди ядосано затвори телефона във фоайето. В Ленгли нямаха никакви новини за генерал Ла Порт и капитан Бонард. Молеше се поне на Джон и Питър да им е провървяло да научат нещо.

В стаята на Марти Джон беше застанал на пост до прозореца, а Марти съсредоточено се взираше в лаптопа си.

— Нищо — въздъхна Ранди. — Лоша работа…

— Генерал Ла Порт е спасил живота на Бонард в „Пустинна буря“ — каза Джон, без да откъсва поглед от улицата. Стори му се, че вижда някаква фигура да се промъква в сенките. — Оттогава Бонард се е превърнал в негова вярна сянка и е готов на всичко за генерала.

Фигурата беше изчезнала.

— Охо… Виж ти… — промърмори Марти, загледан в екрана. — Семейството на Ла Порт притежава стотици милиони долари. Близо половин милиард.

Джон подсвирна.

— Като нищо би могъл да финансира една-две терористични акции с тези пари.

— Определено… Ла Порт напълно отговаря на търсения профил. Сега, като се замисля, си спомням колко често Емил говореше за Франция… за това, че не получавала признанието, което заслужава. Твърдеше, че страна с такава героична история е достойна да има славно бъдеще и че само трябва да се намерят хора, способни да я поведат напред. Ла Порт беше неговият герой, недооценен според него. Понякога той така се увличаше да изтъква качествата му и да негодува, че човек като него е подчинен на някакъв американец, че като че ли забравяше, че самият аз съм американец… Разбираш ли защо вече съм напълно сигурен, че Емил е взел картината — тази картина е неговият стимул, неговото вдъхновение… Тя укрепва решимостта му да стигне докрай — в името на Франция.

— Да… всичко пасва — съгласи се Джон. — Добра работа свърши, Март. Да си призная, учуден съм, че успя да проникнеш до банковите сметки на Ла Порт.

— Шегуваш ли се? За мен това беше просто като детска игра…

— А направи ли справка за червения замък?

— Ей сегичка…

В този момент Питър влезе задъхан.

— Разговарях с генерал Ото Битрих… Оказа се костелив орех, но като разбра, че смъртта на Мур не е нещастен случай, стана по-разговорлив. Срещата на борда на „Дьо Гол“ е била организирана от Ла Порт, който се опитал да прокара идеята си за обединена Европа, независима от Съединените щати. За тази цел трябвало да бъде създадена единна интегрирана армия, която да гарантира утвърждаването на Европа като световна свръхсила. Онова, което беше обезпокоило Битрих, предполагам, е същото, което Мур е искал да сподели с премиера — Ла Порт намекнал, че американците имат проблеми с комуникационните системи и нищо чудно да се окаже, че не са в състояние да защитят сами себе си от външни атаки.

Джон едва не подскочи.

— Съединените щати не бяха информирали съюзниците за срива в комуникационните системи, за да не всяват излишна паника.

— Именно. Излиза, че Ла Порт по никакъв начин не би могъл да знае това, освен ако…

— Освен ако сам не стои зад всичко това!

— Битрих прозрял зад думите на Ла Порт някакви скрити намерения, но отначало си казал, че позволява на личната си неприязън към френския генерал да повлияе на преценката му. Но когато научи, че в самолета на Мур е била поставена бомба, се убеди, че нещата действително са сериозни.

— Ако наистина Ла Порт планира атака срещу Съединените щати, кога най-вероятно би се опитал да я осъществи?

— Още тази вечер. — Изражението на Питър беше сурово. — В понеделник е запланувана тайна среща на Съвета на Обединените нации, на която ще бъде проведено важно гласуване. На Ла Порт ще са му необходими доказателства в подкрепа на становището му и той ще се погрижи да ги осигури…

В настъпилото напрегнато мълчание се чуваше само тиктакането на часовника върху нощното шкафче.

Джон отново надникна през прозореца и забеляза двама мъже, които имаше чувството, че беше виждал и преди.

— Мисля, че открих… — вдигна глава Марти. — „Шато ла Руж“. Червеният замък. Това ли е?

Джон се приближи до компютъра и погледна екрана.

— Да. Това е замъкът от картината! Къде се намира той, Марти?

— Да видим… стар, средновековен замък, от червен гранит… Намира се в Нормандия!

— Това е на около два часа път от Париж — кимна Питър. — Напълно е възможно вторият прототип да е бил закаран там.

— Знаете ли какво си мисля? — каза Джон. — Ако бях на мястото на Ла Порт, щях да избера за начало на атаката полунощ — тогава в Ню Йорк е шест вечерта, а в Калифорния — три следобед. Час пик на територията на Америка. В същото време във Франция вече е нощ, а терористите обичат да действат под прикритието на мрака…

Ранди погледна часовника.

— Наближава девет… Ако Джон е прав…

— … трябва да побързаме — тихо каза Питър.

Преди това Джон трябваше да се обади на Фред Клайн. За последен път хвърли поглед надолу към улицата и възкликна:

— Имаме гости! Двама току-що влязоха през предния вход! Въоръжени са. Проклятие…

Ранди и Питър грабнаха оръжията си. Ранди се спусна към вратата.

В този миг Марти ахна.

— Какво става тук?! Изгубих връзката с Интернет! Не може да бъде…

Питър изключи модема и бързо вдигна телефона.

— Няма никакъв сигнал…

— О, не! — пребледня Марти. — Само това не! Прекъснали са връзките…

Ранди открехна вратата и се ослуша.