Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (11)

Десета глава

Кафе „Втори чуждестранен полк“ се намираше на една от малките, живописни улички под купола на „Сакре Кьор“. Смит разкопча шлифера си, седна на масата в ъгъла и си поръча питие и сандвич с месо. Докато закусваше, възнамеряваше да се запознае с досието на „Черен пламък“, изготвено от Второ бюро. Собственикът на заведението, негов стар познат от времето на войната в Залива, когато Смит беше спасил крака му, щеше да се погрижи никой да не го безпокои, докато преглежда материалите.

Когато приключи с доклада, Смит си поръча още едно питие и се облегна назад, за да осмисли току-що прочетеното. Доказателството срещу „Черен пламък“, с което Второ бюро разполагаше, беше фактът, че бяха успели да арестуват по сигнал един от бившите членове на терористичната организация само час след атентата в „Пастьор“. Човекът бил освободен преди по-малко от година от испанския затвор, където излежавал присъдата си за участие в терористични акции. След излизането му от затвора организацията вече била преустановила дейността си и когато френските полицаи го арестували, човекът се кълнял, че отдавна е извън политиката и работи като машинист в Толедо. Твърдял, че е дошъл в Париж само за да види вуйчо си и не знае нищо за никаква бомба. Към доклада от разпита беше приложено ксерокопие от снимката му — изпити скули, черни сключени вежди, изпъкнала брадичка.

Вуйчото потвърдил, че двамата са били заедно почти през целия ден, и въпреки че алибито на арестувания не било желязно и у него било намерено оръжие, полицията дори след кръстосания разпит не разполагала с никакви конкретни улики срещу него.

Смит въздъхна. Исторически погледнато, групировката „Черен пламък“ не концентрираше дейността си в определена точка. Беше доста мобилна и имаше по-скоро свой периметър, в който нанасяше ударите си. Функционираше главно в населените от баските области в Западните Пиренеи, на територията на Испания, и много рядко — във френските баски провинции. Повечето симпатизанти на организацията живееха в градовете Билбао и Герника и околните райони.

Движението на баските националисти имаше една определена цел — създаване на отделна, независима от Испания, баска република. По-умерените привърженици и симпатизанти на движението настояваха за автономия на територията на Испания. Доказателство за силния стремеж на баските към независимост беше фактът, че въпреки че бяха ревностни католици, по време на Гражданската война се бяха съюзили с крайно левите републиканци атеисти само защото те, за разлика от фашистите на Франко, им обещаваха автономия.

Смит обаче се питаше къде е мястото на атентата срещу института „Пастьор“ във всичко това. Може би да злепостави Испания? Едва ли. Струваше му се малко вероятно.

Да породи конфликт между двете държави с идеята, че френското правителство в крайна сметка ще защити интересите на баските, като по-малко потърпевшо при една евентуална автономия? В това имаше известна логика… Още повече, че ако успееха да въвлекат в конфликта и Франция, това вече преставаше да бъде вътрешнодържавен проблем и Обединените нации щяха да се почувстват длъжни да се намесят и да принудят Испания и Франция да намерят благоприятен за баските изход. Кой знае?

Смит кимна. Възможно беше да целят точно това. А един молекулярен компютър в добавка определено би наклонил везните в тяхна полза — щяха да преговарят от позицията на силата и правителствата на Испания и Франция биха били далеч по-склонни на компромиси.

Но ако молекулярният компютър на Шамборд действително беше в ръцете им, защо атакуваха точно Съединените щати? Това някак не се връзваше… Освен ако не смятаха по този начин да принудят Съединените щати да подкрепят каузата им. Но ако беше така, нали досега щяха да са поставили исканията си? А нищо подобно не ставаше.

Докато продължаваше да размишлява върху всичко това, Смит включи клетъчния си телефон с надеждата, че този път ще чуе сигнал. Слава богу, телефонът работеше. Набра строго секретния номер на Клайн във Вашингтон.

— Тук Клайн.

— Възстановени ли са безжичните комуникации?

— Напълно. Но беше настанала голяма бъркотия…

— Какво точно стана?

— След като дръпна шалтера на електрозахранването, нашият хакер фантом се вмъкна в системата на телекомуникационните сателити и до един ги извади от строя. Компютърните експерти на ФБР се опитаха да му попречат по всички възможни начини, но той направо се подиграваше с тях — разчиташе всички кодове, разгадаваше паролите, преодоляваше препятствията по пътя си без никакво затруднение, с умопомрачителна скорост. Направо невероятно. Нищо не беше в състояние да го спре.

Смит се намръщи.

— Но защо, по дяволите?! Какво може да цели?

— Нашите хора смятат, че просто се пробва… И двете аварии бяха в рамките на половин час, като по часовник.

— Да, наистина… Би могло да бъде проба. И в същото време… предупреждение.

— Е, ако целта му е била да ни изправи на нокти, със сигурност успя. Показа ни, че разполага с технология, пред която буквално сме безсилни. Остава ни единствено да се опитаме да се доберем до него…

— Боя се, че зад всичко това не стои един-единствен човек, а цяла организация. Между впрочем, още ли няма никакви новини около отвличането на Терез Шамборд?

— Абсолютно никакви.

Смит замислено погледна бирата, от която само до преди малко отпиваше с такова удоволствие, и я отмести настрани.

— А може би те изобщо не искат нищо от нас — каза мрачно. — Може би просто са си наумили нещо и смятат да го направят, независимо от опитите ни да ги спрем…

— Знаеш ли, че и на мен ми е минавало през ум това… Че планират нещо голямо и след предварителните тестове смятат да ударят без предупреждение. Това е най-страшният ми кошмар.

— Какво мислят в Пентагона за това?

— Засега им поднасям страховете си на час по лъжичка… Това ми е работата. А какво ново при теб?

— Две неща. Първото е… че са открили откъснатата ръка на Емил Шамборд в развалините. Научих го тази сутрин от генерал Ла Порт.

Клайн въздъхна.

— Значи наистина е намерил смъртта си онази нощ… дявол да го вземе, все се надявах… — Той помълча. — Знаеш ли какво означава това, Джон? Че Целербах остава единственият, който може да знае нещо… Как е той?

— Мисля, че има шансове да възстанови спомените си и да запази способностите си непокътнати. С една дума — да си бъде отново предишният.

— Дано… И дано това стане по-скоро… Не само защото е най-важният ни свидетел. Между другото, достатъчно сигурна ли е сега охраната му?

— Вече да. Сюрте и френските специални служби са я поели. Още малко и ще започнат да се прескачат един друг. — Той направи кратка пауза и изведнъж смени темата. — Шефе, трябва ми резервация за следващия полет до Мадрид.

— До Мадрид ли? Това пък защо?

— Там ще наема кола, за да отида в Толедо. Ще се опитам да хвана дирите на групировката „Черен пламък“. — И той предаде накратко съдържанието на доклада, който капитан Бонард беше получил от Сюрте. — Като се има предвид и значението на онази емблема, мисля, че Толедо може да се окаже добра отправна точка. Ако „Черен пламък“ наистина е замесен в отвличането на Терез Шамборд, надявам се да науча нещо, което да ми помогне да се добера до нея. И до ДНК компютъра. Бил съм в Толедо няколко пъти, но ще ми е необходима подробна карта на града и точният адрес на седалището на баските. Сюрте не може да го нямат.

— Ще го взема — обеща Клайн. — И ще направя резервация на твое име на летище „Дьо Гол“. Успех.

Вашингтон, Белият дом

Президентът Сам Кастила се облегна назад на стола си и затвори очи. Тъй като не включваше климатичната инсталация и предпочиташе да държи френския прозорец широко отворен, в Овалния кабинет беше доста топло въпреки ранния час.

Хвърли крадешком поглед на часовника си и установи, че съвещанието със съветника по въпросите на националната сигурност, адмирала и тримата генерали продължаваше вече точно час и двадесет и шест минути. Спомни си за изтънченото изтезание на индианците апачи, които връзвали жертвата си и я оставяли да се пържи на лъчите на палещото слънце — бавна и изключително мъчителна смърт. Въпреки сериозността на момента не можа да не се усмихне вътрешно на асоциацията.

Най-после не се сдържа и попита:

— Господа, понеже ви е ясно с кого си имате работа — всеизвестно е, че нормален човек не може да се стреми към мястото, което заемам, ще бъдете ли така добри да ми обясните с думи прости какво точно се е случило? Искам да го разбера от вас, без да се налага да ми го тълкуват допълнително.

— Разбира се, сър. — Емили Пауъл-Хил, съветникът по въпросите на националната сигурност, се нагърби със задачата. — След като проникна в системата на електрозахранването на Западните щати и блокира безжичната комуникационна система на армията, хакерът открадна командните ни кодове и тези на електронното разузнаване. Всички без изключение. Не ни остана никакво прикритие. Нищо, което да защити нашия хардуер и софтуер. И, разбира се, хората ни. Така че в момента сме оголени отвсякъде и напълно беззащитни. Можем да бъдем парализирани за неопределено време. Само с едно мръдване на пръста.

— Наистина ли нещата са толкова сериозни?

— Засега — продължи Емили Пауъл-Хил — хакерът просто ни демонстрира какво може. Дава ни да разберем докъде може да стигне, ако реши да доведе нещата докрай. Тоест при една евентуална война. Ако не променим кодовете си, не бихме били в състояние да отблъснем неговите атаки. Лошото е, че дори и да ги променим, пак няма никаква гаранция, че няма да представляват детска играчка за него… Това е положението.

Президентът въздъхна тежко.

— Големи ли са нанесените поражения?

— Направил е пробив във всички безжични комуникационни системи на армията — отвърна адмирал Стивънс Броуз. — В центъра ни за международно разузнаване в Метуит, Великобритания, в комуникационната мрежа на ФБР, в електронното разузнаване на ЦРУ…

— Системите са били блокирани само за кратко — намеси се Емили Пауъл-Хил, — но стига да иска, би могъл…

В Овалния кабинет настана гробно мълчание. Всеки от присъстващите довърши мислено края на тази фраза и по лицата на президента, съветника по въпросите на националната сигурност и четиримата висши военни преминаха гняв, паника, мрачна решителност и напрегнат размисъл.

Президентът ги изгледа подред и запита:

— С други думи, ако си послужа с една стара метафора, това са димните сигнали, които означават, че апачите се готвят за атака?

Стивънс Броуз кимна.

— В най-общи линии, такава е ситуацията, сър. Ако приемем, че ДНК компютърът е у тях, първите въпроси, които се налага да си зададем, са: защо го правят? Какво целят? Струва ми се, че целта им не е да принудят някой да се съобрази с техните искания, защото до момента не са поставили такива. А като се има предвид, че хакерските набези са насочени предимно към военни обекти и комуникационни системи, очевидно планират нанасянето на някакъв удар. И… по всичко личи, че ние сме избраната мишена.

— Трябва час по-скоро да разберем кой стои зад всичко това — твърдо каза Емили Пауъл-Хил.

— Безспорно трябва, Емили, но не смятам, че това е най-неотложната ни задача в този момент — забеляза адмиралът. — Би могъл да бъде всеки — от правителството на Ирак до някоя терористична групировка в Монтана. Най-важното обаче е да ги спрем. После ще задаваме въпроси.

— Значи в дъното на всичко е ДНК компютърът — обобщи президентът. — Всичко започна след експлозията в института „Пастьор“. И сега знаем, че някой се готви да ни атакува, но не знаем нито кой, нито защо, нито кога.

— Именно, сър.

— В такъв случай трябва колкото може по-скоро да намерим ДНК компютъра. — Това беше идея на Клайн и президентът първоначално се беше противопоставил, но в края на краищата сам стигна до убеждението, че въпросът не търпи отлагане.

В кабинета отново настана оживление. Над всички се открояваше гласът на армейския генерал-лейтенант Айвън Гереро:

— Това е абсурд! Какво значи „безпомощни“ сме? Та ние командваме най-мощната армия на света!

— И разполагаме с най-доброто въоръжение — допълни генерал Кели, главнокомандващ военновъздушните сили.

— Какво си въобразяват онези негодници?! Силите ни са предостатъчно, за да ги смачкаме като мухи! — избухна и военноморският генерал-лейтенант Ода.

— Проблемът е, че вашите дивизии, танкове и бойни самолети, доколкото разбирам, не са в състояние да защитят електронните ви кодове и системи — кротко каза президентът. — Факт е, че ако някой разполага с молекулярен компютър, на практика сме с вързани ръце.

— Не съвсем… — поклати глава адмирал Броуз. — Всъщност имаме готовност за реагиране в извънредна ситуация, в смисъл, че сме разработили резервни защитни системи, които функционират извън нормалните командни структури и електронни мрежи. Ще ги приведем в действие, ще ги подсигурим допълнително и ще променим всички командни и комуникационни кодове.

— Управлението за национална сигурност също разполага с допълнителни защитни схеми благодарение на нашите английски приятели — добави Пауъл-Хил. — Можем да ги задействаме максимално бързо.

Президентът мрачно се усмихна.

— Въпреки всичко това само ще забави катастрофата с няколко часа… Но така или иначе, засега друго не ни остава… Действайте. Променете всички кодове, като започнете от военните. Освен това се свържете с правителствата на останалите държави — членки на НАТО, обменете информация и координирайте с тях по-нататъшните си действия. А нашето разузнаване междувременно ще се заеме със задачата да открие ДНК компютъра. Колкото по-скоро, толкова по-добре. И, за бога, погрижете се за бойните ракети, преди онези да започнат да ги изстрелват и да стане страшно!

Задачите бяха уточнени и петимата висши военни напуснаха Овалния кабинет без повече приказки. Едва-що вратата се беше затворила след тях и Фред Клайн изникна на страничната ниша и застана очи в очи с президента Кастила. Изглеждаше изтощен, с тъмни кръгове под очите, а костюмът му беше по-измачкан от обикновено.

Президентът въздъхна угрижено.

— Кажи ми истината, Фред. Ще помогне ли по някакъв начин онова, което се заеха да направят?

— По-скоро не. Освен че ще забави малко този, с когото си имаме работа. Но ако ДНК компютърът е в ръцете на някой, който знае как да борави с него… боя се, че наистина няма да можем да повлияем особено на хода на събитията. А той може да бъде катастрофален. Ще ви дам само един прост пример. Да кажем, някой си има модем на компютъра и всеки месец праща имейл на внуците си — това само по себе си е достатъчно, за да проникне молекулярният компютър в програмите му, да открадне цялата съхранена информация за броени секунди и да остави харддрайва опоскан…

— За секунди? — повтори като ехо президентът. — Дори ако пращаш имейл на внуците си? Мили Боже… Значи наистина може да проникне където си поиска?

— Без затруднение. Както казахте, единственият ни шанс е да се доберем до него. В противен случай сме напълно уязвими… Следователно трябва да се действа бързо. Все едно да се изправиш срещу гризли с вързани отзад на гърба ръце… Спукана ти е работата.

Президентът помълча и се вгледа настойчиво в Клайн.

— Знаем ли как и къде точно планират да нанесат удара?

— Още не.

— Но ще разберем, нали? Трябва да разберем.

— Ще направим всичко възможно, Сам.

— И то преди да е станало късно?

— Надявам се.